Артър Хейли
Банкери (6)

6

След вчерашния ден, на Нолан Уейнрайт му беше трудно да се съсредоточи върху всекидневната си работа.

Шефът на управлението по сигурността преживяваше дълбоко трагичната вест, която научи на срещата в заседателната зала във вторник сутринта. До голяма степен това се дължеше на факта, че повече от десетилетие Бен Розели и той бяха добри приятели и взаимно се уважаваха.

Макар че преди това не беше така.

Вчера, когато се върна от заседателната зала на етажа на висшите банкови служители в своята по-скромна канцелария, Уейнрайт помоли секретарката да не го безпокои известно време. Седна на бюрото тъжен и замислен, и се опита да си припомни времето, когато за пръв път се противопостави на Бен Розели.

Беше преди десет години. Нолан Уейнрайт току-що беше назначен за шеф на полицията в едно малко градче в щата. Преди това беше лейтенант, ръководител на следствено звено в полицейското управление на един голям град и си беше създал много добро име. Той притежаваше всички качества, за да бъде шеф на полицията, а като се има предвид и какво беше времето тогава, немалка роля изигра фактът, че беше цветнокож.

Наскоро след назначаването му, Бен Розели беше засечен, че кара колата в околностите на градчето със скорост 80 мили в час. Полицейският патрул му връчи призовка за нарушението. Може би защото животът му в повече отношения бе доста традиционен, Бен Розели обичаше бързите коли и ги караше така, както бяха изчислени от конструкторите им — с десния крак близо до пода.

Призовката за превишена скорост бе нещо съвсем обикновено. След като се върна в банката, той я изпрати на шефа на управлението по сигурността. За най-богатия човек в щата много неща можеха лесно да се уредят и често се уреждаха.

Призовката беше изпратена по куриер до ръководителя на местния клон на банката — или там, където бе издадена. Така се случи, че ръководителят на клона бе член на местната управа и беше помогнал за назначаването на Нолан Уейнрайт за шеф на полицията. Той се отби в полицейското управление, за да уреди въпроса с оттеглянето на призовката. Беше много любезен. Нолан Уейнрайт беше непреклонен.

Вече не толкова любезно членът на управата припомни на Нолан Уейнрайт, че е нов в този район, че ще има нужда от приятели и че липсата на отзивчивост съвсем няма да му помогне. Но Уейнрайт продължаваше да упорства.

Докато си слагаше меката шапка, членът на управата не пропусна да спомене и за личната молба на шефа на полицията за заем от Първа търговска американска банка. Без този заем Уейнрайт не би могъл да купи къща и да доведе съпругата и семейството си в града. А господин Розели, някак между другото добави ръководителят на клона, е президент именно на тази банка.

Нолан Уейнрайт каза, че не вижда никаква връзка между молбата за заем и призовката за пътно нарушение.

След всичко това господин Розели, който бе представен в съда от адвоката си, бе осъден за превишена скорост. Плати голяма глоба, а върху талона му нанесоха три дупки. Розели беше бесен.

По същото време банката отхвърли молбата за заем на Нолан Уейнрайт.

След по-малко от седмица Уейнрайт отиде в кабинета на Розели в централната сграда на Първа търговска американска банка. Той се възползва от лесния достъп до кабинета, нещо, с което президентът на банката се гордееше.

Когато чу името му, Бен Розели много се учуди, че шефът на полицията е цветнокож. Никой не му го беше споменавал. Това, разбира се, не променяше нещата. Банкерът все още си спомняше с гняв за трите позорни дупки върху талона — първите през живота му.

Уейнрайт сдържано изложи проблема си. За негова чест, Бен Розели не знаеше нищо за молбата на шефа на полицията, нито за отхвърлянето й. Тези неща се решаваха на много по-ниско равнище и не достигаха до него. Той усети, че тук се таи някаква несправедливост. Помоли да му донесат документите по заема и ги прегледа, докато Нолан Уейнрайт чакаше.

— Между другото — каза Бен Розели, след като свърши с четенето, — какво възнамерявате да правите, ако не получите този заем?

— Да се боря — студено отговори Уейнрайт. — Ще си наема адвокат и най-напред ще се обърнем към Комисията по гражданските права. Ако не успеем, ще направя всичко възможно, за да ви причиня повече неприятности.

Беше ясно, че ще го направи.

— Не се страхувам от заплахи — сряза го банкерът.

— Аз не заплашвам. Вие ми зададохте въпрос и аз ви отговорих.

Бен се поколеба, но сложи подписа си на документа.

— Молбата ви е удовлетворена — каза той, без да се усмихва.

Накрая банкерът попита Уейнрайт:

— А какво ще стане, ако отново бъда заловен, че карам с превишена скорост?

— Отново ще ви изпратим призовка. И ако пак става дума за такова безразсъдно каране, този път ще отидете в затвора.

Бен Розели изпроводи с поглед полицая и си каза: „Ах, ти, самодоволни нещастнико, ще те пипна аз някой ден“.

След време стана така, че той разказа на Уейнрайт за своята закана. Розели всъщност я осъществи, но само в известен смисъл.

Две години по-късно банката търсеше ръководител на управлението по сигурността. Според изискванията на управителния съвет, той трябваше да бъде изключително способен и неподкупен. Бен Розели заяви: „Аз познавам такъв човек“.

Скоро след това предложиха поста на Нолан Уейнрайт, подписан бе договор и Уейнрайт започна работа в Първа търговска американска банка.

Оттогава Бен Розели и Уейнрайт не се скараха нито веднъж. Новият ръководител на сигурността си вършеше безупречно работата и, за да повиши квалификацията си и да бъде по-полезен на банката, учеше във вечерни курсове теория на банковото дело. Розели, от своя страна, никога не наложи на Уейнрайт да пренебрегне твърдите си разбирания за етика. Банкерът се стараеше да урежда проблемите с призовките за превишена скорост по друг начин, без да занимава с това шефа по сигурността, като се надяваше, че той не знае. А обикновено той знаеше. Междувременно двамата станаха добри приятели. След смъртта на жената на Бен Розели, Уейнрайт често вечеряше със стареца и двамата играеха шах до късно през нощта.

Тези срещи бяха приятни и за Уейнрайт, който се разведе с жена си, наскоро след като постъпи на работа в банката. Новите задължения и вечерите с Бен му помогнаха да запълни празнотата.

През тези дълги вечери двамата обсъждаха доста неща, без да си дават сметка колко силно си влияят. Всъщност Уейнрайт — макар че за това знаеха само двамата, помогна и убеди президента на банката да вложи престижа си и парите на Първа търговска американска банка в проекта Форум Ист, сред старата, позападнала част на града, където се беше родил Уейнрайт и където беше прекарал юношеските си години.

Така че, както и много други служители в банката, Нолан Уейнрайт имаше лични спомени, свързани е Бен Розели, и скърбеше за него.

Днес беше още повече потиснат и след като цяла сутрин прекара на бюрото си, като избягваше да се среща с когото и да било, освен ако не се налагаше, Уейнрайт отиде на обяд сам. Приюти се в едно малко кафене в другия край на града. Обичаше да се отбива там, защото това място му помагаше поне за миг да забрави за банката и за проблемите, свързани с нея. Той се върна навреме за срещата с Вандервурт.

Мястото на срещата бе в отдела за кредитни карти, в централната сграда.

Първа търговска американска бе първата банка, която въведе кредитни карти по системата Кийчардж. От тази система се ползваха вече много банки в Съединените щати, Канада и отвъд океана. По своите мащаби Кийчардж се нареждаше веднага след системи като Банк Америкакард и Мастърчардж. В Първа търговска американска банка Алекс Вандервурт отговаряше за отдела за кредитни карти.

Вандервурт беше дошъл по-рано и Нолан го завари в Центъра за потвърждаване на Кийчардж — наблюдаваше протичащите операции. Шефът на отдела по сигурността застана до него.

— Толкова е интересно — каза Алекс. — Това е най-забавното безплатно шоу в града.

В голяма, подобна на аудитория зала, с мека светлина, акустични стени и таван, петдесетина оператори, предимно жени, седяха пред командните табла. Всяко командно табло се състоеше от катодна тръба и клавиатура и приличаше на телевизионен екран.

В тази зала притежателите на карти Кийчардж получаваха разрешение или отказ за кредит. Когато представяха кредитните си карти, за да платят някаква стока или услуга, на съответното място решаваха дали да приемат картата или не. Обикновено проблеми нямаше, когато покупката беше под една предварително договорена граница. Границата се менеше, но в повечето случаи беше между двайсет и пет и петдесет долара. За по-голяма покупка беше необходимо потвърждение, а то се получаваше само за няколко секунди.

В центъра за потвърждаване постъпваха запитвания по двайсет и четири часа на ден, през цялата седмица. Те идваха от американските щати и канадските провинции. Непрекъснато работеше и редицата от телексни машини, приемащи запитвания от трийсет страни, включително и някои от съветския комунистически блок. Както строителите на Британската империя се бяха гордели с тяхното „червено, бяло и синьо“, така и създателите на икономическата империя Кийчардж превъзнасяха своето „синьо, зелено и златисто“ — международните цветове на кредитната карта Кийчардж.

Процедурите се извьршваха със светкавична бързина. Запитванията се отправяха директно чрез ДТО (Далекопроводно телекомуникативно обслужване) до центъра на Кийчардж, разположен в централната сграда на Първа търговска американска банка. Всяко повикване автоматично се отнасяше към някой от свободните оператори, чийто първи въпрос бе: „Кой е вашият търговски номер?“

След като получеше отговор, операторът набираше цифрите, които се появяваха същевременно и на екрана. Следеше номера на кредитната карта и сумата, която трябваше да се плати; те също се набираха и появяваха на екрана.

После операторът натискаше един клавиш, с което предаваше информацията на компютър, и почти веднага се появяваше сигнал „ДА“ или „НЕ“. Първото означаваше, че кредитът може да бъде отпуснат и покупката осъществена, а второто, че притежателят на кредитната карта не разполага с исканите средства и кредит не му се отпуска. Тъй като правилата на кредитиране бяха много гъвкави, защото редица банки в рамките на системата бяха готови да предоставят пари назаем, положителните отговори далеч надхвърляха отрицателните. Операторът информираше продавача, докато компютърът записваше сделката. За един ден се получаваха около петнайсет хиляди запитвания.

Алекс Вандервурт и Нолан Уейнрайт си бяха сложили слушалки и чуваха разговорите.

Шефът по сигурността докосна Алекс по рамото, кимна към един от операторите и двамата смениха слушалките си. Върху посоченото от Уейнрайт табло се появи съобщение „ОТКРАДНАТА КАРТА“.

Операторът отговори със спокоен глас и според инструкциите: „Имаме сведения, че представената ви кредитна карта е открадната. Ако е възможно, задръжте човека и повикайте полиция. Запазете кредитната карта. За предаването й ще получите трийсет долара награда“.

Дочу се припрян шепот, а след това гласът съобщи: „Този мошеник току-що избяга от магазина. Но успях да грабна проклетата пластмасова карта. Ще ви я изпратя по пощата“.

Собственикът на магазина очевидно беше доволен, че ще получи така лесно трийсет долара. За системата Кийчардж това беше също така добра сделка, защото ако останеше в обръщение, тази кредитна карта би могла да нанесе много по-големи загуби.

Уейнрайт свали слушалките. Същото направи и Алекс Вандервурт.

— Добре действа — каза Уейнрайт. — Стига да получим навреме информацията и да програмираме компютъра. За съжаление повечето от измамите стават преди да ни уведомят за изчезналата кредитна карта.

— Но нали получаваме предупреждение, когато се извършват прекалено много покупки?

— Да. След десетата покупка в един и същ ден компютърът бие тревога.

И двамата знаеха, че малцина от притежателите на кредитни карти правеха повече от шест-седем покупки в един ден. Така че картата би могла да се програмира като „ВЕРОЯТНО ФАЛШИВА“, дори преди истинският собственик да е забелязал липсата й.

Независимо от предупредителните системи, ако откраднатите или загубени кредитни карти се използваха предпазливо, загубите от направените с тях покупки възлизаха на около двайсет хиляди долара седмично — сравнително кратък период, за да бъде регистрирана кражбата или загубването им. Най-често крадците на кредитни карти купуваха самолетни билети за далечни разстояния, а също и големи количества спиртни напитки. После ги препродаваха на изгодни цени. Другият вариант беше да наемат кола — в повечето случаи скъпа. Откарваха колата в друг град, изкарваха й фалшиви документи, поставяха й нов номер, а след това я продаваха или изнасяха. Агенцията, която даваше коли под наем, никога повече не виждаше нито колата, нито клиента. Друг доста разпространен трик бе да се купуват скъпи бижута в Европа. Те се донасяха в Съединените щати и се препродаваха. Кредитната карта в случая бе придружена и с фалшив паспорт. Във всички подобни случаи компанията, предоставила кредитните карти, заплащаше евентуалните щети.

Вандервурт и Уейнрайт знаеха, че престъпниците си имат свои начини, за да разберат дали една кредитна карта, открадната или намерена, може да се използва или е „гореща“. Най-често използваният номер бе да дадат двайсет и пет долара на някой келнер, който да провери кредитната карта. Той проверяваше в секретния седмичен „предупредителен списък“, който компанията, собственик на кредитните карти, предоставяше на търговските обекти и ресторанти. Щом липсваха данни, че картата е „гореща“, тя се използваше за следващия кръг покупки.

— Напоследък губим много от фалшификати — каза Нолан Уейнрайт. — Много повече от обикновено. Исках да поговорим за това.

Двамата се оттеглиха в кабинета на отговорника по сигурността. Уейнрайт бе помолил предварително да им го отстъпи за малко. Той затвори вратата. Двамата мъже бяха много различни по външен вид — Вандервурт бе светлокос, нисък и набит, малко отпуснат, с фигура съвсем неатлетична, а Уейнрайт бе висок и строен негър, със здраво, мускулесто тяло. Никак не си приличаха и като характери, но пък се разбираха добре.

— А сега една загадка, но на победителите няма да се раздават награди — обърна се Нолан Уейнрайт към изпълнителния вицепрезидент и постави на бюрото осем пластмасови кредитни карти Кийчардж. Нареди ги бавно една след друга, както се редят картите на покер. — Четири от кредитните карти са фалшиви — продължи шефът по сигурността. — Можете ли да отделите добрите от лошите?

— Разбира се. Много лесно. Фалшификаторите винаги използват машини с различен шрифт за нанасяне на името на притежателя на кредитната карта и освен това… — Вандервурт млъкна, като се взря внимателно в картите. — Боже господи! Няма никаква разлика. Шрифтът на всички карти е един и същ!

— Почти един и същ. Ако знаете какво да търсите, може да откриете разликите с помощта на лупа. — Уейнрайт извади една лупа. След това раздели картите на две групи и посочи различията.

— Без лупа нямаше да забележа разликата — каза Вандервурт. — Как изглеждат фалшификатите през ултравиолетови лъчи?

— Същите като истинските.

— Лошо.

Преди няколко месеца, следвайки примера на Америкън Експрес, Кийчардж постави секретен знак на лицевата част на кредитните си карти, който се виждаше само срещу ултравиолетова светлина. По този начин се надяваха бързо и лесно да проверяват автентичността на всяка кредитна карта. Но ето, че и тази предпазна мярка се оказа несигурна.

— Лошо наистина — съгласи се Нолан Уейнрайт. — И това са само мостри. Имам още четири дузини, заловени едва след като са били успешно използвани за покупки на дребно, за самолетни билети, за спиртни напитки, в ресторанти и къде ли не още. Всичките са фалшификати от най-добро качество, каквото не сме виждали досега.

— Арестуван ли е някой?

— Все още никой. Разберат ли, че са разкрити, веднага се измъкват от магазина или билетната каса. Точно както стана преди няколко минути. — Той посочи с глава към залата. — Освен това, дори ако успеем да арестуваме някой от тези мошеници, това в никакъв случай не означава, че ще намерим източника на фалшификатите! Те се продават и препродават много внимателно и следите се заличават.

— Пластмасата е досущ като оригиналната — каза Алекс Вандервурт, оглеждайки една от картите в синьо, зелено и златисто.

— Направени са от истински пластмасови форми, които са откраднати. Затова си приличат толкова много. — След кратка пауза шефът по сигурността продължи: — Допускаме откъде са се снабдили с материала. Преди четири месеца един от нашите снабдители беше ограбен. Крадците бяха проникнали в склада, където се съхраняват готовите пластмасови листове. Липсваха триста листа.

Вандервурт подсвирна с уста. От един пластмасов лист можеха да се направят шейсет и шест кредитни карти Кийчардж. Това означаваше, че е възможно да бъдат изработени почти двайсет хиляди фалшиви карти.

— Равносметката е ужасна, а това е само върхът на айсберга — каза Уейнрайт и посочи към фалшивите кредитни карти на бюрото. — Тези фалшификати, за които знаем или мислим, че знаем, ще донесат загуби в размер на десет милиона долара. Ами другите, за които все още нищо не сме чули? Те биха могли да бъдат и десет пъти повече.

— Да, всичко е ясно.

Алекс Вандервурт кръстосваше из малкия кабинет и мислеше какво би могло да се направи.

От самото начало на съществуването на банковите кредитни карти, разсъждаваше той, всички банки понасяха тежки загуби от подобни фалшификации. В началото се крадяха цели пощенски пратки с кредитни карти. Крадците ги използваха, за да си устройват гуляи — за сметка на банките. Някои от откраднатите пощенски пратки с кредитни карти се задържаха и срещу тях искаха откуп. Банките плащаха откупа, защото знаеха, че загубите биха били много по-големи, ако кредитните карти бъдат продадени на черния пазар. По ирония на съдбата, през 1974 година Пан Америкън Еъруейс беше подложена на остра критика от пресата и обществеността заради това, че се е съгласила да даде пари на престъпниците, откраднали голямо количество билетни бланки. Аргументът на компанията беше, че само така може да избегне големите загуби от използването на тези бланки. Но критиците на Пан Ам не знаеха, че някои от най-големите национални банки тихомълком правят същото, и то от години.

Постепенно кражбите на пощенските пратки намаляха, но оттогава пък престъпниците измислиха нови, по-изтънчени методи на действие. Един от тях бе фалшифицирането на кредитните карти. Първите фалшификати бяха грубо направени и лесно се разпознаваха, но постепенно качеството се подобри и напоследък — както доказваха показаните от Уейнрайт фалшификати — човек едва ли не трябваше да е експерт, за да види разликата.

При всяка нова мярка, гарантираща сигурността на кредитните карти, престъпниците проявяваха достатъчно изобретателност и я неутрализираха или пък намираха някакъв нов начин за фалшифициране. В момента се произвеждаха нов вид кредитни карти, при които се използваше „подвеждаща“ снимка на собственика. В снимката нямаше нищо подозрително, ала разгледана с едно специално устройство, тя тутакси идентифицираше собственика. Схемата изглеждаше обещаваща, но Алекс не се съмняваше, че в най-близко време организираната престъпност ще намери начин да се пребори и с „подвеждащите“ снимки.

Нерядко крадците и фалшификаторите бяха арестувани и съдени, но полицията успяваше да се докопа до една незначителна част от измамниците. Големият проблем, особено що се отнася до банките, бе, че те не разполагаха с достатъчно хора, които да извършват разследвания по фалшификациите и да предлагат съответните санкции.

Алекс спря да кръстосва кабинета и попита:

— Възможно ли е тези последни фалшификации да са дело на организирана група?

— Не само че е възможно, но е и сигурно, защото всичко е съвсем изпипано. Организацията разполага с пари, техника и отличен специалист, който оформя фалшивата кредитна карта; явно имат и цяла разпределителна мрежа. Има и други факти, които го потвърждават.

— Какви?

— Както знаете, аз поддържам връзка с някои правни агенции. От тях разбрах, че напоследък в целия Среден Запад са се появили големи количества фалшиви пари, пътнически чекове и кредитни карти — и други карти, освен нашите. Забелязва се и много активно разпространение на откраднатите или фалшиви ценни книжа, на откраднатите или подправени чекове.

— И смятате, че всичко това има връзка с нашите фалшиви кредитни карти?

— Бих казал, че е възможно.

— И какво прави управлението по сигурността?

— Максималното. Всяка загубена или открадната кредитна карта се регистрира и ако е възможно, се издирва. С всеки изминат месец броят на подправените кредитни карти нараства. Отбелязали сме го в нашите доклади. Такова явление се нуждае от по-задълбочено разследване, само че не мога да го направя — липсват ми както хора, така и пари.

— Мисля, че въпросът с парите може да се уреди — усмихна се Алекс Вандервурт.

Той познаваше добре проблемите на Нолан Уейнрайт.

Като вицепрезидент на Първа търговска американска банка, Уейнрайт отговаряше за всичко, свързано със сигурността в централната сграда и в клоновете. Звеното по сигурността в отдела за кредитни карти бе само една от неговите задачи. През последните години авторитетът на управлението по сигурността в банката се повиши, средствата, с които разполагаше, нараснаха, но все още бяха недостатъчни. Всеки от ръководството знаеше това. Но тъй като управлението по сигурността осъществяваше дейност, която не носеше приходи, то оставаше назад в списъка за отпускане на допълнителни средства.

— Както винаги, Нолан, надявам се, че и този път сте приготвили предложение с точните цифри.

— Тук е описано всичко — каза Уейнрайт и извади една кафява папка. — Най-спешната ни нужда е да назначим още двама души за разследване в кредитния отдел. Искам също така средства, за да ангажирам един таен агент, чиято задача ще бъде да разкрие източника на фалшивите кредитни карти, а също така и евентуалната му връзка вътре в банката.

— Мислите ли, че е възможно да се намери такъв човек? — попита учудено Вандервурт.

— Е, не смятам, че ще го открия чрез обява във вестника — усмихна се Уейнрайт, — но все пак ще опитам.

— Ще прегледам внимателно предложението ви и ще направя всичко, което зависи от мен. Повече от това не мога да ви обещая. Може ли да взема тези кредитни карти?

Шефът по сигурността кимна с глава.

— Друго има ли?

— Да, Алекс. Не смятам, че някой от ръководството, включително и вие, осъзнавате сериозността на проблема с фалшивите кредитни карти. Вярно, че можем да се поздравим, защото сме успели да ограничим загубите само в рамките на три четвърти процент от общия оборот, но общият оборот се увеличи неимоверно, а процентът на загубите остана твърд, дори нарасна. Както разбрах, прогнозите вещаят, че следващата година приходите от кредитните карти Кийчардж могат да достигнат три милиарда долара.

— Надявам се, че ще бъде така.

— Тогава — при същия процент — загубите от фалшивите кредитни карти ще бъдат повече от двайсет и два милиона!

— Ние предпочитаме да работим с проценти — заяви Вандервурт. — Звучи по-добре, а и директорите го приемат по-спокойно.

— Но това е цинизъм.

— Може и така да е.

Алекс си даваше сметка, че това бе подходът, използван от всички банки. Те съзнателно прикриваха загубите, свързани с кредитните карти, като приемаха, че това е естествено за всяка сделка. Ако някой друг от отделите имаше загуби в размер на седем и половина милиона само за една година, това щеше да предизвика страхотни дискусии в управителния съвет. Но когато ставаше дума за кредитните карти, загубата от „три четвърти процент“ се приемаше или отминаваше с мълчание, което беше удобно за всички. Алтернативната позиция — обявяването на тотална война на престъпността — би струвала значително повече. Би могло да се каже, разбира се, че позицията на банкерите е трудно защитима, тъй като вследствие на редица повишения в края на краищата техните клиенти, притежателите на кредитни карти, плащаха за тези фалшификации. Но от финансова гледна точка позицията им беше разумна.

— Има случаи, когато проблемите с кредитните карти съвсем не зависят от мен — каза Алекс. — Или поне в известна степен. Но аз се стремя да се разпростирам в границите на онова, което смятам, че мога да променя, и се съобразявам с онова, което не мога. Същото се отнася и за приоритетите в бюджета. — Той посегна към кафявата папка, която Уейнрайт беше оставил на бюрото. — Оставете папката. Вече обещах, че ще направя всичко възможно.

— Ако не ми помогнете, все едно, че съм с вързани ръце.

Алекс Вандервурт си тръгна, а Нолан Уейнрайт се позабави, защото му предадоха веднага да се свърже с госпожа Д’Орси, шефката на главния градски клон.