Артър Хейли
Банкери (58)

25

Има дни в човешкия живот, мислеше си Алекс Вандервурт, които остават завинаги болезнено запечатани в паметта. Такъв беше денят, в който Бен Розели обяви, че скоро ще умре. Това беше преди малко повече от година. Днешният също бе от дните, които никога нямаше да забрави.

Свечеряваше се. Алекс си беше вкъщи, все още потресен от това, което се беше случило сутринта. Беше ужасно потиснат. Чакаше Марго, която трябваше да дойде всеки момент. Наля си за втори път уиски и сода и сложи дърва върху жарта в камината.

Сутринта беше дотичал пръв до вратата към терасата. След като чу от другите за състоянието, в което бе изпаднал Хейуърд, той веднага попита накъде е тръгнал. Алекс беше този, който извика името му. Извика го в мига, когато стъпи на терасата. Но беше твърде късно.

Остана потресен от вида на Роскоу, който сякаш за миг се задържа във въздуха, а след това бързо изчезна, надавайки ужасен и тутакси заглъхнал вик.

Алекс стоеше втрещен, целият трепереше и не можеше да каже нито дума. По стълбите след него тичаше Том Строгън. Той тутакси се разпореди да опразнят терасата — нещо, което Алекс не бе в състояние да направи.

Веднага след това долната врата, която водеше към терасата, беше заключена. Макар че вече нищо не можеше да се промени.

След като се смъкна на трийсет и шестия етаж, Алекс дойде на себе си и веднага отиде да съобщи на Джеръм Патертън. Следващите часове от деня бяха изключително напрегнати. Събитията течаха едно след друго, трябваше да се взимат важни решения, възникваха и разни подробности, които непрекъснато изменяха ситуацията. Всичко се обърка, дори не остана време да погледне текста на некролога, тази работа остана за следващия ден. Все пак успя да се обади на жената и на сина на Роскоу и да им изкаже съболезнованията си. Отговори на въпросите на полицията. Погрижи се и за подготовката на погребението. Тялото бе обезобразено и ковчегът щеше да бъде затворен със съгласието на следователя. Дик Френч подготви изявление за пресата и Алекс го одобри. Много въпроси бяха решени, но и много отложени.

Алекс си изясни доста неща, след като в късния следобед по препоръка на Дик Френч прие в кабинета репортера от „Нюсдей“ Ендикот. Журналистът изглеждаше доста потиснат. Той обясни, че само преди няколко минути е прочел от телекса новината за самоубийството на Роскоу Хейуърд. Ендикот описа подробно разговора си с Хейуърд тази сутрин.

— Ако можех само да предположа… — завърши той унило.

Алекс не се опита да го успокои. Моралните норми бяха задължителни и за журналистическата професия, но всеки сам решаваше как да постъпи в определена ситуация. И все пак Алекс го попита:

— Ще отпечатате ли статията след всичко това?

— Да, сър. Ще изменим само началото. Иначе всичко ще се появи утре, както го бяхме планирали.

— Тогава защо се обаждате?

— Просто изпитвах потребност да кажа на някого, че съжалявам.

— Аз също съжалявам — каза Алекс.

Когато се прибра вечерта, Алекс отново се замисли над този разговор. Обзе го съжаление към Роскоу й ужасните му терзания в последните минути.

Публикацията във вестника със сигурност щеше да им навлече големи неприятности. Тези дни се трупаха неприятност подир неприятност. Алекс успя да спре масовите тегления в Тайлърсвил. Подобни проблеми не последваха в другите клонове на банката и все пак доверието към Първа търговска американска банка бе силно подкопано, депозитите бяха сведени до нула. Само през последните десетина дни бяха изтеглени близо четирийсет милиона долара, а постъпилите средства бяха доста под традиционното равнище. Цените на акциите им на Нюйоркската борса рязко спаднаха.

Всъщност не само Първа търговска американска банка преживяваше трудни дни. Новината за безнадеждното положение на Съпранешънъл предизвика объркване и сред инвеститорите, и сред целия делови свят, включително и сред банкерите. Тя предизвика също така сериозни Сътресения на борсите не само в САЩ, но и в цял свят, които пък дадоха повод за всеобщи съмнения относно стабилността на долара. Някои започнаха да говорят, че това е сигурен признак за наближаващата нова депресия в световната икономика.

Ето как рухването на един гигант поражда съмнения, че и другите, макар солидни гиганти също могат да рухнат. Нито един човек, нито една корпорация и нито едно правителство не бива да пренебрегват най-простия финансов закон — дължиш ли нещо, един ден ще трябва да върнеш дълга си.

Луис Д’Орси, който в продължение на две десетилетия бе защитавал тази теза, отново й бе посветил аргументирана статия в последния брой на списанието си. Тази сутрин Алекс получи списанието по пощата. Прегледа го набързо, мушна го в джоба си. Чак вечерта му остана време да го прочете по-внимателно.

„Не вярвайте на фалшивия мит (пишеше Луис), че във финансите на една корпорация, национална или интернационална, има нещо особено сложно и заплетено, нещо неподатливо на елементарния и точен анализ.

Финансите са домакински сметки, само че в по-големи мащаби.

Всички твърдения за невероятна сложност и неразгадаемост са сътворени от въображението. В действителност те въобще не съществуват, тях просто са ги измислили хитрите политици (което означава всички политици), разни манипулатори и «икономисти» с болен мозък. И знаете ли защо? За да могат да прикриват зад тази мистична сложност всичко, което правят и което вече са направили.

Онова, от което тези некъдърници се страхуват най-много, е, че някой ще успее да надникне в тяхната дейност и ще й даде оценка от позициите на здравия разум.

Защото тогава ще стане ясно, че единственото нещо, което са свършили — особено политиците, е да натрупат планини с дългове, които нито ние, нито нашите пра-пра-пра-правнуци ще успеят да изплатят. От друга страна, те са печатали пари в такива количества, сякаш не става дума за нещо ценно, а за тоалетна хартия, например. За няколко години те разрушиха нашата парична единица — онзи солиден долар със златно покритие, който американците някога притежаваха.

Още веднъж повтаряме: Касае се за обикновени домакински сметки — но водени по най-некомпетентния и нечестен начин в цялата човешка история.“

Статията продължаваше в този дух. Луис обикновено използваше прекалено много думи, дълги описания и никога не се ограничаваше с кратки фрази.

Освен това, както винаги, предлагаше и решение на финансовите проблеми.

„Решението на този проблем е готово, то просто ни е поднесено на тепсия. Трябва само да отворим очи и да го видим. Така е било преди, така е сега, така ще бъде и утре.

Златото.

Златото като основа на световната парична система.

Златото, най-старият и единственият гарант за стабилността на тази система. Златото, което изисква строга финансова дисциплина.

Златото, което политиците няма да могат да печатат, произвеждат, фалшифицират или да компрометират стойността му по някакъв друг начин.

Златото, което поради твърде ограничените източници за получаване, има своя истинска трайна стойност.

Ако заради тези свои качества, златото бъде поставено в основата на парите, то ще защитава честните спестявания на всички хора от разни мошеници и шарлатани, от некомпетентни личности и мечтатели, занимаващи се с обществена дейност.

В продължение на векове златото е доказало, че:

— ако не е поставено в основата на паричната система, инфлацията е неизбежна, а след нея идва и анархията;

— само с негова помощ може да бъде ограничена и излекувана инфлацията и да се възстанови стабилността.

Златото е създадено от Бога в миг на върховна мъдрост, за да може човекът да съхранява излишъците, плод на неговия труд.

Някога американците с гордост са заявявали, че техният долар е «толкова добър, колкото и златото».

Крайно време е американците отново да се върнат към стандартите на миналото и да издигнат златото в култ. Защото с всеки изминал ден става все по-ясно, че другата алтернатива е финансов и национален крах. За щастие, независимо от скептицизма и наред с фанатичните врагове на златото, вече се забелязват по-зрели възгледи у някои представители на правителството. Може би разумът се връща…“

Алекс остави списанието на Д’Орси. Както мнозина от банкерите, а и от представителите на останалия делови свят, той също се отнасяше с присмех към яростните защитници на златото — Луис Д’Орси, Хари Шулц, Джеймс Дайнс, конгресмена Крейн, Екстър, Браун, Пик и още неколцина. Напоследък, обаче, доста често си мислеше: дали пък тяхната съвсем простичка теория няма да се окаже правилна. Освен златото, те вярваха в свободната инициатива, в неограничавания пазар, на който неспособните компании се проваляха, а добрите успяваха. Естествено, провалилите се можеха да отидат по дяволите, от тях никой повече не се интересуваше. От другата страна на барикадата стояха теоретиците, които мразеха златото и вярваха в скърпването на икономиката чрез прилагане на бързи мерки в една или друга област. Те наричаха всичко това „добър усет“. Може би тези теоретици бяха еретиците, а Д’Орси, Шулц и останалите — истинските пророци, мислеше си Алекс. И в други епохи пророците са били самотници, неразбрани от обществото, но някои доживяваха да видят пророчествата си като реалност. Алекс определено споделяше една от тезите, застъпвани от Д’Орси и останалите — че наближават такива времена. За Първа търговска американска банка те вече бяха настъпили.

Чу шум от отключване на външната врата. След това вратата се отвори и влезе Марго. Тя махна колана на палтото си от камилска вълна и го хвърли на един стол.

— О, господи, Алекс. Този Роскоу не ми излиза от ума. Как е могъл да го направи? И защо?

Марго се запъти към бара и си наля уиски.

— Изглежда е имал причини — промълви той. — Някои неща започнаха да се изясняват. Но ако не възразяваш, Бракън, нямам никакво желание да говоря за това сега.

— Разбирам. — Марго се приближи към него. Той я притисна до себе си и я целуна.

— Разкажи ми за Истън, Хуанита и момиченцето — каза той след малко.

От вчера Марго се бе заела да направи всичко необходимо и за тримата.

Тя седна срещу него и отпи от чашата си.

— Всичко е доста объркано…

— Обикновено става точно така — отвърна Алекс, като се чудеше какво ли още има да му се случва преди този ужасен ден да свърши.

— Първо за Майлс — започна Марго. — Животът му е вън от опасност, а най-добрата новина е, че по някакво чудо очите му са спасени и няма да бъде, сляп. Лекарите смятат, че е успял да затвори очи миг преди да ги залее киселината и че клепачите са ги предпазили. Ужасно обгорели са, както и останалата част от лицето, така че дълго време ще трябва да му се правят пластични операции.

— А ръцете му?

Марго извади един бележник от чантата си и го отвори.

— От болницата се свързаха с един хирург от Западното крайбрежие. Д-р Джак Тъпър от Оукланд. Той се слави като най-добрият в страната хирург по операции на ръцете. Направиха консултация по телефона. Съгласи се да пристигне и да оперира Майлс в средата на следващата седмица. Предполагам, че банката ще плати за това.

— Да — каза Алекс, — ще платим.

— Разговарях и с Инес от ФБР — продължи Марго. — Той каза, че ако Истън се съгласи да се яви като свидетел в съда, те ще му осигурят охрана, а след това ще му помогнат да се установи в друг град под ново име. — Тя остави бележника и попита: — Нолан разговаря ли с теб днес?

Алекс поклати глава.

— Предполагам, че просто не е успял да ме открие.

— Ще разговаря с теб за Майлс. Иска да използва твоето влияние, за да му помогне да получи работа. Нолан каза, че е готов да се заключи с теб в кабинета ти и да не излезе оттам, докато те убеди да го направиш.

— Няма да е необходимо — каза Алекс. — Една от нашите холдингови компании има поделения в Тексас и Калифорния. Ще намерим нещо и за Истън, на едното или на другото място.

— Тогава ще трябва да осигурят работа и на Хуанита. Тя каза, че ще го последва, където и да отиде. С Естела.

Алекс въздъхна. След всичките ужаси — най-после някакъв хепи енд.

— А какво каза Тим Макартни за детето? — попита той.

Алекс беше предложил Естела Нунес да бъде отведена на преглед при Тим Макартни, психиатъра в Оздравителния център. Той се безпокоеше да не би детето да е получило нервно разстройство, след всичко, което бе преживяло.

Мисълта за Оздравителния център отново му напомни за Силия.

— Честно да ти кажа — отвърна Марго, — ако ние двамата с теб бяхме толкова разумни и уравновесени колкото малката Естела, сигурно всички щяха да ни завиждат. Д-р Макартни каза, че Естела няма да се чувства подсъзнателно затормозена и ще си спомня преживяното като един ужасен кошмар, и нищо повече.

Алекс усети, че очите му се изпълват със сълзи.

— Толкова се радвам — каза тихо той. — Наистина.

— Ах, какъв напрегнат ден! — Марго протегна крака и изрита обувките си. — Между другото разговарях във вашия правен отдел и за компенсациите, които трябва да се изплатят на Хуанита. Мисля, че ще успеем да се договорим, без да стигаме до съд.

— Благодаря ти, Бракън. — Той взе чашите, за да ги напълни отново. Телефонът иззвъня. Марго вдигна слушалката.

— Ленард Кингзуд. За теб.

Алекс взе слушалката:

— Да, Лен?

— Знам, че не би трябвало да те безпокоя след такъв тежък ден — започна президентът на Нортам Стийл. — Аз също съм потресен, горкият Роскоу… Но работата, за която те търся, не търпи отлагане.

— Казвай — сбърчи чело Алекс.

— Беше проведена среща на директорите. Освен това разговаряхме по телефона с тези, които не присъстваха. Договорихме се да бъде свикано съвещание на управителния съвет на банката утре по обяд.

— И?

— На първо място ще приемем оставката на Джеръм като президент. Някои от нас настояха за това. Джеръм е съгласен. Всъщност, струва ми се, това е истинско облекчение за него.

Да, помисли си Алекс, Патертън с радост ще се откаже от този пост. Той не беше в състояние да се справи с многобройните проблеми, които се стовариха върху банката, нито пък можеше да взима разумни решения в сегашната критична ситуация.

— А след това — каза Кингзуд с характерната за него прямота и откритост, — ти ще бъдеш избран за президент. Назначението ти ще влезе в сила веднага.

Докато говореше, Алекс бе закрепил слушалката върху рамото си и запалил лулата си. Като чу последните думи, той дръпна от лулата и издуха дима.

— Но аз съвсем не съм сигурен, че искам тази работа, Лен.

— Допускахме, че ще кажеш нещо такова, затова и ти се обаждам. По-точно съм упълномощен да те помоля да приемеш — от свое име и от името на управителния съвет. — Кингзуд замълча и Алекс усети, че е доста смутен. Да моли и да убеждава някого съвсем не беше в стила на човек с положението на Ленард Л. Кингзуд. Но ето, че той го правеше: — Много добре помним, че ни предупреди за Съпранешънъл, но тогава мислехме, че правите сме ние. Оказа се, че не е така. Пренебрегнахме съвета ти, а сега всичко, което предрече, се сбъдна. Затова, макар и със закъснение те молим да ни помогнеш и да ни измъкнеш от това ужасно положение. Много от директорите съзнават своята лична отговорност. Добре помним, че ти ни предупреждаваше и за това.

— Мисля, че трябва да си помисля, Лен.

— Разбира се, това е твое право.

Алекс си помисли, че може би трябва да изпитва известно удовлетворение и чувство на превъзходство, защото се бе оказал прав. Сега можеше да каже: Аз ви предупреждавах! Може би трябваше да се чувства силен, защото държеше в ръцете си печелившите карти.

Но той не изпитваше нищо подобно. Изпълваше го дълбока тъга за напразно пропилените усилия и за изгубените позиции. Дори да успееше като президент, най-доброто, което можеше да направи за банката през следващите години, беше да й помогне да се възстанови до положението, в което беше преди Бен Розели да я напусне.

Заслужаваше ли си да хаби толкова сили? Струваше ли си да положи тези нечовешки усилия, да направи безброй лични жертви и да се подложи на толкова тревоги и напрежение? И за какво всичко това? За да спаси от провал една банка, един магазин за пари, една машина за пари. Не беше ли работата на Марго, например, в помощ на бедните и онеправданите много по-важна от неговата работа, не допринасяше ли тя значително повече за обществото? И да, и не, защото банките все пак бяха необходими, в известен смисъл те бяха толкова важни, колкото и хлябът. Без паричната система цивилизацията би се разпаднала. А банките, макар че не бяха съвършени, все пак позволяваха на тази система да действа.

Всичко това бяха абстрактни разсъждения. Имаше и един съвсем практически въпрос. Дори Алекс да приемеше ръководството на Първа търговска американска банка, на сегашния етап вече нямаше никакви гаранции за успех. Той можеше да се окаже начело на банката точно в оня миг, когато тя щеше да загине или пък щеше да бъде погълната от някоя друга банка. Тогава името му щеше да бъде завинаги свързано с този факт, а това означаваше край на кариерата му като банкер. От друга страна, Алекс знаеше, че той е единственият човек в момента, който би могъл да спаси Първа търговска американска банка. Освен че притежаваше необходимите качества, той отлично познаваше обстановката вътре в банката. Един външен човек не би имал време да се запознава с подробностите. Имаше и още нещо независимо от тежките проблеми, той твърдо вярваше, че банката може да бъде спасена.

— Ако приема, Лен, ще настоявам и за широки пълномощия да правя промени, включително и в управителния съвет — каза Алекс.

— Ще ги имаш — отвърна Кингзуд. — Лично ти го гарантирам.

— Нека помисля до утре — каза Алекс, загледан в лулата си. — Сутринта ще имаш отговора ми.

Той затвори телефона и се пресегна за питието си.

Марго го гледаше въпросително с чаша в ръка.

— Защо не прие веднага? И двамата знаем, че ще се съгласиш.

— Значи разбра за какво става дума?

— Разбира се.

— Защо си толкова сигурна, че ще приема?

— Защото не можеш да устоиш на изкушението. Защото банката е целият ти живот. Всичко останало е на второ място.

— Не съм сигурен, дали ми се иска това да е вярно — заяви той. И си каза, че навремето, когато се ожени за Силия, банката наистина бе на преден план. Дали все още беше така? Може би да, може би Марго беше права. Всъщност кой ли е в състояние да промени природата си…

— Има нещо, което много бих искала да те попитам — каза Марго. — Може би моментът е подходящ.

— Питай — кимна Алекс.

— Онази вечер в Тайлърсвил, възрастните хора с пазарската чанта, в която бяха всичките им спестявания, те попитаха дали парите им са на сигурно място във вашата банка. Ти им отговори положително. Сигурен ли беше, че е така?

— Питал съм се много пъти за това — отвърна Алекс. — Същата тази вечер, а и по-късно. Честно казано, не бях съвсем сигурен.

— Но ти трябваше да спасяваш банката, нали? Това беше най-важното. А онези възрастни хора, както и всички останали, бяха на втори план. Дори честността не беше толкова важна, защото бизнесът, както обикновено, е над всичко. — Неочаквано гласът на Марго потрепери от вълнение. — Ти ще продължаваш да се бориш за спасяването на банката, Алекс. Това за теб е най-важното. Така е било през годините, когато си живял със Силия. Така ще бъде и с мен, ако някога ти се наложи да правиш избор — добави тя.

Алекс мълчеше. Какво би могъл да каже, какво въобще би могъл да каже човек пред истината?

— Така че в края на краищата — каза Марго, — ти не се отличаваш кой знае колко от Роскоу. Или пък от Луис. — Тя направи гримаса и взе списанието на Д’Орси. — Стабилен бизнес, солидни пари, злато, високи цени на акциите. Всичко това е на първо място. А хората — особено обикновените хорица — са много по-назад. В това се изразява огромната разлика между нар, Алекс. И тя винаги ще съществува.

Алекс видя, че Марго плаче.

В този момент иззвъня домофонът.

— Кой може да е, по дяволите! — избухна той и вдигна слушалката.

— Какво има?

— Господин Вандервурт, една госпожа пита за вас. Госпожа Калахан — каза портиерът.

— Не познавам никак… — Той спря на средата на думата. Секретарката на Хейуърд? — Попитай я дали е от банката.

Последва кратка пауза.

— Да, сър, от банката е.

— Добре тогава, пусни я да се качи.

Алекс обясни на Марго. И двамата бяха озадачени. Като чу, че асансьорът спира на неговия етаж, Алекс отиде до вратата на апартамента и я отвори.

— Заповядайте, госпожо Калахан.

Дора Калахан беше привлекателна, добре поддържана жена, която наближаваше шейсетте. Тя бе работила дълго в банката, а през последните десет години бе секретарка на Роскоу Хейуърд. Обикновено бе спокойна и самоуверена, но тази вечер изглеждаше нервна и уморена. Беше с велурено палто, гарнирано с кожа. Носеше кожено куфарче — от служебните.

— Господин Вандервурт, съжалявам, че ви досаждам…

— Сигурен съм, че имате сериозна причина, за да дойдете. — Той я запозна с Марго, а след това каза: — Ще пийнете ли нещо?

— С удоволствие.

Марго й приготви мартини. Алекс взе палтото й. И тримата седнаха близо до огъня.

— Можете да говорите съвсем свободно пред госпожица Бракън — каза Алекс.

— Благодаря. — Дора Калахан отпи голяма глътка от мартинито, след това го остави пред себе си. — Господин Вандервурт, днес следобед разчиствах бюрото на господин Хейуърд. Мислех си, че може би ще има неща, които трябва да бъдат изхвърлени, а други да се изпратят където трябва. — Гласът й затрепери и тя млъкна. — Извинете… — промълви тя.

— Моля, не се безпокойте. Не бързаме за никъде — тихо каза Алекс.

Тя направи усилие да се успокои и продължи:

— Имаше няколко заключени чекмеджета. Само двамата с господин Хейуърд имахме ключове от тях, но аз рядко използвах моите. Днес, когато ги отключих…

Последва нова пауза.

— В едно от чекмеджетата… Господин Вандервурт, чух, че утре сутрин започва разследване. Помислих си… че ще е по-добре да знаете какво намерих, вие бихте могли да решите какво трябва да се направи.

Госпожа Калахан отвори коженото куфарче и извади два големи плика. Докато ги подаваше на Алекс, той забеляза, че и двата са били вече разпечатвани. Изпълнен с любопитство, Алекс извади съдържанието им.

В първия бяха четири акции, всяка за петстотин дяла от вложенията „К“. Подписани бяха от Джордж Куортърмейн. Без съмнение те бяха принадлежали на Хейуърд. Свърза акциите с намеците, които правеше днес следобед репортерът от „Нюсдей“. Ако започнеха разследвания, щяха да бъдат необходими още доказателства. Но засега едно бе сигурно. Хейуърд, един уважаван, висш служител на банката, бе приел подкуп. Ако беше жив, оповестяването на този факт щеше да бъде последвано от разследвания и вероятно съд.

Алекс се почувства още по-потиснат. Той никога не бе харесвал Хейуърд. Те бяха противници, дори врагове, още от момента, в който Алекс постъпи в банката. И все пак нито веднъж до този миг той не се бе усъмнил в почтеността на Роскоу. Но очевидно човек никога не може да е сигурен, че познава добре хората, с които общува. Колкото и да му се струва, че това е така.

Алекс искаше по-бързо да приключи с пликовете и извади съдържанието на втория плик. Бяха снимки в едър план на група хора край плувен басейн. Четирите жени и двамата мъже бяха голи, само Роскоу Хейуърд беше облечен. Алекс веднага си помисли, че вероятно тези снимки са спомен от прочутото пътешествие на Хейуърд до Бахамските острови с Куортърмейн. Бяха дванайсет и той ги нареди на масичката пред себе си, докато Марго и госпожа Калахан го наблюдаваха. Погледна към Дора Калахан. Лицето й пламтеше. Бузите й бяха червени. Тя се бе изчервила! А той мислеше, че вече никой не се изчервява. Алекс гледаше снимките и едва се сдържаше да не се засмее. Виждаха му се като някаква пародия. Да, това беше точната дума. На една от снимките Роскоу гледаше слисано голите жени, на друга една жена го целуваше, а той бе обгърнал с ръце гърдите й. Харолд Остин беше същинска карикатура — с отпуснато тяло, провиснал пенис и глупава усмивка. Имаше и още един мъж, с гръб към камерата, който също гледаше жените. Що се отнася до дамите, може и да бяха привлекателни. Но Алекс предпочиташе Марго, дори облечена, всеки ден.

Той не се изсмя от уважение към Дора Калахан, която пресуши мартинито си и стана.

— Господин Вандервурт, мисля, че е по-добре да си тръгвам.

— Съвсем правилно постъпихте, като ми донесохте тези неща — каза той. — Много ви благодаря и бъдете спокойна.

— Ще ви изпратя — каза Марго. Тя донесе палтото на госпожа Калахан и я изпрати до асансьора.

Когато Марго се върна, Алекс стоеше до прозореца, загледан в светлините на града.

— Добра жена — каза тя, — и лоялна.

— Да — отвърна Алекс Каквито и промени да направеше в банката, трябваше непременно да се погрижи за работата на госпожа Калахан. Имаше и други хора, за които трябваше да помисли. На своето вицепрезидентско място ще назначи Том Строгън. А за мястото на Хейуърд подхождаше Орвил Йънг. Едуина Д’Орси също ще стане вицепрезидент, на нея ще даде отдела по вложенията, отдавна бе решил, че тя е точно за този пост. В скоро време вероятно щеше да се издигне още повече. Трябваше веднага да стане и член на управителния съвет.

Внезапно осъзна, че гради планове, сякаш вече е приел поста президент. Марго му каза, че ще стане точно така. Явно беше права.

Алекс се отдръпна от прозореца и от тъмнината, която царстваше навън. Марго седеше до масичката и разглеждаше снимките. Изведнъж се разсмя и той най-после се отпусна и се засмя заедно с нея.

— О, господи! — каза Марго. — Хем смешно, хем тъжно.

Алекс се наведе, събра снимките и ги прибра обратно в плика. Искаше му се да хвърли плика в огъня, но знаеше, че не бива да го прави. Щеше да се смята за унищожаване на може би необходими доказателства. Най-доброто, което можеше да направи засега, бе на никого да не показва снимките.

— Хем смешно, хем тъжно — повтори Марго, — но не е ли и животът такъв?

— Да — отвърна Алекс и в този миг почувства, че се нуждае и че винаги ще се нуждае от нея.

Взе ръцете й в своите, припомняйки си какво говореха преди да дойде госпожа Калахан.

— Независимо от различията между нас — заяви той, — ние сме изградили и толкова мостове, които ни свързват. Ние двамата си подхождаме. Нека от днес нататък живеем заедно, Бракън.

— Може би нищо няма да се получи — възрази тя. — Обстоятелствата са против нас.

— Тогава ще се борим с обстоятелствата.

— Ние обаче имаме едно предимство — Очите на Марго светнаха дяволито. — Повечето двойки, които се заклеват, че „ще се обичат и уважават, докато смъртта ги раздели“, само след година стигат до съдебната зала за развод. Може би ако започнем без големи надежди и очаквания, ще бъдем по-добре от останалите.

Докато я прегръщаше нежно, той каза:

— Понякога банкерите и адвокатите говорят твърде много.