Артър Хейли
Банкери (57)

24

През петнайсетте дни, необходими на Комисията по ценните книжа и обмена на валута да проведе официалното разследване на финансовите операции на Съпранешънъл, Роскоу Хейуърд се молеше да стане чудо и да бъде избегната катастрофата. Той лично участваше в съвещанията с останалите кредитори на Сънеко. Целта им беше да съживят и стабилизират положението на международния гигант. Оказа се, че това е невъзможно. Колкото повече напредваха с финансовата ревизия, толкова по-безнадеждно изглеждаше положението на корпорацията. Стана ясно, че към някои от висшите служители на Съпранешънъл ще бъдат предявени обвинения в измама и ще се стигне до съд. На първо място беше Джордж Куортърмейн, но ако се върне от Коста Рика. А това беше малко вероятно.

Банкрутът на Съпранешънъл Корпорейшън бе обявен в началото на ноември, на основание член 77 от Закона за банките. Макар да не бяха неочаквани, последиците от банкрута бяха големи не само в САЩ, но и в целия свят. Няколко от големите кредитори на корпорацията, както и някои свързани с тях компании и личности също щяха да бъдат повлечени към дъното. Все още не беше ясно дали и Първа търговска американска банка ще бъде сред тях, или ще успее да се измъкне макар и с огромни загуби.

Затова пък около бъдещата кариера на Хейуърд вече не стояха въпросителни. След като бе станал причина за най-голямото сътресение на банката в нейната стогодишна история, той добре разбираше, че за него вече няма място в Първа търговска американска банка. Не беше ясно дали и той няма да бъде подведен под отговорност за нарушаване на разпоредбите на Федералния резерв и на Комисията по ценните книжа и обмена на валута. Такава вероятност наистина съществуваше. Един служител в Комисията по ценните книжа, когото Хейуърд познаваше много добре, го посъветва:

— Роскоу, като приятел искам да ти кажа, че е най-добре да се свържеш с адвокат.

Седнал в кабинета си в началото на работния ден, Хейуърд се разтрепери като прочете в „Уолстрийт Джърнъл“ подробностите около заявлението за фалит на Съпранешънъл. В този момент влезе госпожа Калахан.

— Господин Хейуърд, господин Остин е тук.

Харолд Остин влезе, без да чака да го поканят. За разлика от обичайния си вид на застаряващ плейбой, той по-скоро приличаше на натруфен старец. Лицето му бе посърнало, сериозно и бледо, под очите му имаше дълбоки кръгове — от годините, но и от недоспиване.

— Успя ли да се свържеш по някакъв начин с Куортърмейн? — запита той, без да губи време за поздрави.

Хейуърд кимна към „Уолстрийт Джърнъл“.

— Само чета за него.

През последните две седмици той се бе опитвал няколко пъти да се свърже по телефона с Големия Джордж в Коста Рика, но без резултат. Президентът на Сънеко бе в пълна неизвестност. Според малкото информация, която стигаше до САЩ за него, Големия Джордж живееше в разкош, заобиколен от охрана и нямал никакво намерение да се връща в Съединените щати. Коста Рика нямаше да го екстрадира, дори САЩ да настояваха за това. Всички предишни искания за екстрадиране бяха оставени без последствие.

— Пълен крах — заяви достопочтеният Харолд с леко треперящ глас. — Вложих почти всички пари на семейството си в акции на Сънеко, направих и страхотни заеми за вложенията „К“.

— Какво стана с тези вложения?

Хейуърд вече се бе опитвал да разбере какво е положението с компанията на Куортърмейн, която дължеше два милиона долара на Първа търговска американска банка, освен петдесетмилионния заем на Съпранешънъл.

— Да не искаш да кажеш, че не си чул?

— Ако знаех, защо ще те питам? — избухна Хейуърд.

— Научих снощи от Инчбек. Този мошеник е продал всичките си акции от вложенията „К“ — а те бяха главно във филиалите на Сънеко — още докато цените им били най-високи. Представи си колко парички е прибрал!

Да, включително и двата милиона на Първа търговска американска банка, помисли си Хейуърд.

— А какво е станало с тези пари? — попита той.

— Това мръсно копеле ги е прехвърлило в собствените си нефтени компании в чужбина, след това е изтеглил парите, така че сега за вложенията „К“ са останали само някакви акции от нефтени компании, които нямат никаква стойност. — Хейуърд с отвращение видя, че Остин започва да се тресе в неудържими ридания. — Всъщност парите… истинските пари… сигурно са в Коста Рика, на Бахамските острови, или в Швейцария… Роскоу, ти трябва да ми помогнеш да си ги върна… Иначе с мене е свършено… аз съм напълно разорен.

— Не мога да ти помогна по никакъв начин — заяви Хейуърд. Имаше си достатъчно проблеми около вложенията „К“ и съвсем не му беше до Остин.

— Но ако чуеш нещо ново… Ако има някаква надежда…

— Ако чуя нещо, ще ти се обадя.

Хейуърд се опита да се освободи от Остин колкото може по-бързо. Достопочтеният Харолд си тръгна и госпожа Калахан му позвъни по вътрешния телефон:

— Обажда се един репортер от „Нюсдей“. Казва се Ендикот. Отнася се за Съпранешънъл, казва, че е много важно и иска да разговаря лично с вас.

— Нямам какво да му съобщя, нека се обърне към шефа на отдела за връзки с обществеността. — Хейуърд спазваше указанията на Дик Френч — при опит за личен контакт всички журналисти да бъдат препращани към него. Една грижа по-малко!

Но само след миг чу отново гласа на госпожа Калахан:

— Извинявайте, господин Хейуърд…

— Какво има?

— Господин Ендикот е все още на телефона. Помоли ме да ви попитам следното: С шефа на отдела за връзки с обществеността ли да разговаря за госпожица Аврил или вие предпочитате лично да му кажете нещо по този въпрос?

Хейуърд ядосано грабна слушалката:

— Кажете какво има!

— Добро утро, сър — каза тих глас, — моля да ме извините за безпокойството. Казвам се Брус Ендикот от „Нюсдей“.

— Казали сте на секретарката ми…

— Казах й, че има някои въпроси, които бихте предпочели да уточните с мен, вместо да ги излагам пред Дик Френч.

Хейуърд не беше сигурен, но му се стори, че журналистът специално наблегна на „излагам“.

— Много съм зает. Мога да ви отделя само няколко минути — каза той.

— Благодаря ви, господин Хейуърд. Ще бъда кратък. Вестникът ни прави собствено разследване около Съпранешънъл Корпорейшън. Както знаете, много хора се интересуват от това, така че утре искаме да поместим голям материал на тази тема. Разбрахме между другото, че вашата банка е предоставила голям заем на Сънеко. Разговарях с Дик Френч за това.

— Значи разполагате с информацията, която ви е нужна.

— Не съвсем, сър. От други източници научихме, че вие лично сте се занимавали със сключването на споразумението за заема на Съпранешънъл. Въпросът ми е кога за първи път стана дума за този заем. Кога по-точно Сънеко поиска парите? Спомняте ли си случайно?

— Струва ми се, че няма да мога да ви помогна. Аз се занимавам с толкова много заеми.

— Но едва ли много от тях са на стойност петдесет милиона долара.

— Мисля, че отговорих вече на въпроса ви.

— Може би ще мога да ви помогна, сър. Възможно ли е това да е станало по време на пътуването ви до Бахамските острови през март? Пътуването ви заедно с Куортърмейн, вицепрезидента Стоунбридж и някои други?

Хейуърд се поколеба, после каза:

— Да, възможно е.

— Можете ли да кажете със сигурност, че е така? — Тонът на репортера бе любезен, но по всичко личеше, че той няма да се задоволи с неясни отговори.

— Да, сега си спомням. Точно така беше.

— Благодаря ви, сър. Точно тогава, струва ми се, сте пътували с частния реактивен самолет на Куортърмейн 707?

— Да.

— В компанията на няколко млади дами?

— Не бих казал… Спомням си бегло, че на борда имаше няколко стюардеси.

— Може би една от тях е била госпожица Аврил? Срещахте се с нея по време на пътуването и през дните, които прекарахте На Бахамските острови?

— Може и да съм се срещал. Името, което споменахте, ми изглежда доста познато.

— Господин Хейуърд, извинете, че ви задавам този въпрос, но не ви ли беше предложена — за секс — госпожица Аврил, за да бъде спечелена вашата благосклонност по отношение на заема за Съпранешънъл?

— Разбира се, че не! — Хейуърд започна да се изпотява, а ръката, с която държеше слушалката, направо се тресеше. Какво ли точно знаеше този инквизитор с равен и спокоен глас… Би могъл веднага да прекъсне разговора, но тогава нямаше да узнае докъде се простира осведомеността му и щеше да се измъчва още повече.

— И все пак, след това пътуване до Бахамските острови, не станахте ли приятели с госпожицата?

— Да, би могло да се каже. Тя е приятна и очарователна.

— Значи си спомняте за нея?

Хейуърд разбра, че са го хванали натясно.

— Да — съгласи се той.

— Благодаря ви, сър. Между другото, срещали ли сте се с госпожица Аврил и след това?

Въпросът бе зададен с небрежен тон, но по всичко личеше, че Ендикот знае всичко. Като се опитваше да овладее гласа си, Хейуърд каза:

— Мисля, че отговорих на достатъчно въпроси. Както ви казах, много съм зает.

— Добре, сър. Трябва обаче да ви съобщя, че ние разговаряхме с госпожица Аврил и тя с готовност ни помогна.

Помогна?! Да, Аврил би го направила. Особено, ако са й платили, което вероятно бяха сторили. Хейуърд не я осъждаше. Аврил си беше Аврил и нищо не можеше да помрачи спомена за приятните часове, които бе прекарал с нея.

— Тя ни каза и някои подробности за срещите си с вас, успяхме да намерим и няколко сметки от „Кълъмбия Хилтън“ — вашите сметки, плащани от Съпранешънъл. Може би сега вече ще си признаете, сър, че всичко това има нещо общо със заема, който Първа търговска американска банка отпусна на Съпранешънъл?

Хейуърд мълчеше. Какво би могъл да каже? Проклети да са всички тези вестници и журналисти, които така упорито се ровеха в личните работи на хората и непрекъснато търсеха, търсеха! Очевидно някой вътрешен човек от Сънеко е бил принуден да проговори и да им даде документи или копия. Аврил беше споменала за „списъка“ — тайния списък на тези, които могат да се забавляват за сметка на Съпранешънъл. Известно време и неговото собствено име бе в този списък. Всъщност Аврил ни най-малко не бе повлияла на решението му за заема за Сънеко. Той бе взел решение да препоръча този заем още преди да се запознае с нея. Но кой би му повярвал?

— Искам да ви попитам още нещо, сър. — Ендикот беше разбрал, че няма да получи отговор на предишния въпрос. — Мога ли да ви попитам за частната инвестиционна компания с вложения „К“? За да ви спестя времето, ще ви кажа, че ние успяхме да се сдобием с копия на някои от дяловете, от които се вижда, че вие също притежавате такива дялове. Вярно ли е това?

— Нищо не мога да ви кажа по този въпрос.

— Господин Хейуърд, не бяха ли тези дялове своеобразен подкуп за заема на Съпранешънъл и за другите заеми на стойност два милиона долара за вложенията „К“?

Роскоу Хейуърд бавно сложи слушалката на мястото й, без да каже нито дума.

Утрешният вестник. Щяха да отпечатат всичко това, вече имаха и нужните доказателства. А това, което се появеше в един вестник, се подемаше и от всички останали. Не хранеше никакви илюзии, нито съмнения за онова, което щеше да последва. Една такава история във вестниците означаваше позор — пълен позор. Не само в банката, но и сред приятелите му, в семейството. В неговата църква, навсякъде. Престижът, влиянието му, положението му — всичко щеше да се стопи в един миг и да изчезне. За първи път си даде сметка колко крехко нещо е животът. Сигурно щяха да го съдят, че е приемал подкупи, което беше още по-лошо. Мисълта, че може да получи присъда и да лежи в затвора, му се стори непоносима.

Някога се беше чудил какво ли чувстват високопоставените мъже от обкръжението на Никсън, подведени под съдебна отговорност — вземаха отпечатъци от пръстите им и ги унижаваха по какъв ли не начин, а след това ги съдеха съдии, чието мнение доскоро бяха едва ли не пренебрегвали. Сега вече знаеше или поточно — скоро щеше да узнае.

Припомни си една мисъл от Битието: Наказанието ми е по-голямо, отколкото бих могъл да понеса.

Телефонът иззвъня. Той не му обърна никакво внимание. Нямаше работа повече тук. Това беше краят.

Без да съзнава какво прави, той стана, излезе от кабинета, мина покрай госпожа Калахан, която го изгледа с почуда и го попита нещо. Но той не чу въпроса й, пък и надали щеше да й отговори. Мина по коридора на трийсет и шестия етаж, покрай заседателната зала, където доскоро така непримиримо се бе борил за собствените си амбиции. Няколко души го заговориха. Не им обърна никакво внимание. Близо до заседателната зала имаше малка врата, която използваха много рядко. Той я отвори. Изкачи се по стръмните извити стълби без да бърза, но и без да спира и да си почива.

Преди доста време, наскоро след построяването на централната сграда на Първа търговска американска банка, Бен Розели бе повел по тази стълба своите най-близки сътрудници. Хейуърд беше между тях и още помнеше с какво вълнение отвориха вратата, която сега виждаше пред себе си. Отвори я и излезе на малката тераса на върха на сградата — от нея се виждаше едва ли не целият град.

Посрещна го остър, пронизващ ноемврийски вятър. Той се наведе, а в същото време имаше чувството, че вятърът го обгръща и го понася напред. Спомни си, че първия път, когато бяха дошли тук, Бен Розели бе посочил към града и бе казал:

— Господа, това, което виждате пред себе си, е било за моя дядо обетованата земя. Сега тя е наша. Помнете, както помнеше той, че не трябва само да взимаме от нея, трябва също да й даваме от себе си.

Всичко това му изглеждаше толкова далечно. Хейуърд погледна надолу. Сградите изглеждаха съвсем малки, реката като тънка нишка се виеше през целия град, движението, както обикновено, бе много натоварено, а хората по площад Розели приличаха на мравки. Градският шум достигаше до него приглушен, смесен със свистенето на вятъра.

Той прекрачи с единия крак железните перила, които отделяха терасата от тесния, необезопасен перваз. След това прехвърли и другия си крак. До този миг не беше изпитал никакъв страх, но ето, че цялото му тяло се разтресе от ужас и ръцете му инстинктивно се вкопчиха в перилата.

Дочу разтревожени гласове и шум от стъпки по стълбите. Някой извика:

— Роскоу!

Припомни си една фраза от „Първа книга на царствата“: Иди, нека Господ бъде с тебе! Последната му мисъл бе за Аврил. О, ти, най-хубава сред жените… Стани, моя мила, моя хубавице, излез!…

В този миг на вратата се появиха няколко души. Хейуърд затвори очи и пристъпи напред.