Артър Хейли
Банкери (56)

23

— Сержант Гладстоун от Централното бюро за свръзка на градската полиция — обяви по телефона равен, носов глас. — Заповядано ми с да съобщя веднага, ако някъде бъдат открити Хуанита Нунес и детето й Естела Нунес.

Специалният агент Инес инстинктивно притисна слушалката до ухото си.

— Какво имате да ми кажете, сержант?

— Току-що получихме сигнал по радиовръзката. Жена и дете, които по външен вид и име отговарят на описанието, са били намерени на кръстовището на Чевиът Тауншир и Шони Лейк Роуд. Дежурните ги карат към 12-то районно управление на полицията.

Инес сложи длан на слушалката и тихо каза на Уейнрайт, който беше седнал от другата страна на бюрото в кабинета му във ФБР.

— Градската полиция! Намерили са Нунес и детето й!

Уейнрайт стисна силно ръба на бюрото. — Питай ги какво е състоянието им.

— Добре ли са? — попита Инес.

— Шефе, казах ви всичко, което знам. Ако искате да научите повече, позвънете в 12-ти участък.

Инес набра номера на 12-ти участък. Свързаха го с лейтенант Фейзакърли.

— Да, получихме сведения — потвърди Фейзакърли. — Ще ви прочета всичко, което е съобщено по телефона, току-що ми го предадоха.

Агентът от ФБР се заслуша внимателно.

— Според нашите момчета жената е била бита — каза Фейзакърли. — Има синини и рани по лицето. На едната ръка на детето има дълбока рана от изгаряне. За нищо друго не се споменава.

Инес предаде сведенията на Уейнрайт и той покри лицето си с длани.

— Има и още нещо — каза лейтенантът.

— Казвайте!

— Жената не желаела да говори. Поискала молив и лист и започнала да пише някакви цифри, които били в паметта й и трябвало да се освободи от тях.

— Господи! — Инес си пое дълбоко въздух. Той си припомни за изчезването на парите от банката и за невероятната точност, с която Нунес запечатваше всичко в паметта си.

— Слушайте — каза той, — пазете внимателно този лист, ще ми трябва. Останалото ще ви обясня по-късно, тръгваме към вас. Обадете се на вашите хора в колата. Кажете им да не говорят на госпожа Нунес, да не й пречат, а да й помагат по всякакъв възможен начин. Същото направете и вие, когато пристигне в управлението. Оставете я спокойно да пише. Дръжте се с нея внимателно!

Той замълча и след това добави:

— Много внимателно!

 

 

Лек завой. От гаража.

Напред. 8 сек. Намаляване (Кръстовище)

Завой наляво. 10 сек. Средна скорост.

Завой надясно. Три сек.

Завой наляво. 55 сек. Равномерна скорост. Увеличаване на скоростта.

Спиране. 4 сек. (Може би светофар?)

Напред. 10 сек. Средна скорост.

Завой надясно. Лош път (за кратко), след това равен. 18 сек.

Забавяне. Спиране. Потегляне. Плавен завой надясно. Спиране — тръгване. 25 сек.

Завой наляво. Напред. Равномерна скорост. 7 сек.

Забавяне. Завой надясно…

Данните, представени от Хуанита, изпълваха седем страници, изписани на ръка.

 

 

Повече от час работиха усилено в една от стаите на полицейското управление. Използваха мащабни карти, но все още нямаше резултат.

Всички — Инес, Далримпъл, Джордан, Кимби, а също и Уейнрайт — бяха изумени от писмените бележки на Хуанита. Те бяха невероятно подробни, а според твърденията на Хуанита и съвсем точни. Тя им обясни, че винаги, когато успявала да възпроизведе запомненото, била сигурна, че то е и съвършено точно.

Освен бележките й, разполагаха и с още нещо много важно — разстоянието, отбелязано на километража.

Превръзките на очите на Хуанита и Естела бяха свалени малко преди да ги изхвърлят от колата на пустия път в предградията. Хуанита успя да хвърли поглед върху километража. 25738,5. Бяха изминали 23,7 мили.

Но дали разстоянието бе изминато в една посока или колата се бе въртяла и връщала, за да изглежда пътуването по-дълго и да я заблуди? Трудно можеше да се прецени, дори при наличието на бележките. Разиграха различни варианти с маршрута, но всички разбираха, че предположенията им са до голяма степен неточни: не знаеха скоростта на колата, а Хуанита, с вързани очи, би могла лесно да се заблуди. Може би предположенията им бяха чиста загуба на време. Шансът да открият района, в който се намираше къщата, бе почти минимален.

Джордан от секретните служби правеше окончателните преценки. Той нанасяше върху една карта пътищата, по които вероятно бе минала колата, и ги заграждаше в кръг.

— Ето тук — посочи с пръст Джордан. — Тук някъде трябва да се търси.

Коремът му отново свиреше. Уейнрайт се питаше какво ли прави Джордан, когато му се възлага да следи някого и трябва да остане незабелязан. А може би заради корема не му възлагат такава работа?

— Но това са най-малко пет квадратни мили — обади се Далримпъл.

— Ще разделим района на части — отвърна Джордан, — и ще го обходим с няколко коли. От нашите, от вашите, а можем да поискаме помощ и от градската полиция.

— И какво по-точно ще търсим, господа? — запита лейтенант Фейзакърли, който се бе присъединил към тях.

— Честно казано, и аз не знам — отговори Джордан.

 

 

Хуанита пътуваше в една от колите на ФБР заедно с Инес и Уейнрайт. Караше Уейнрайт, Инес се занимаваше с двете радиовръзки. Едната осъществяваше с помощта на портативно радио, едно от петте, с които разполагаше ФБР. Чрез него можеше да се свързва директно с всички останали коли. Другата беше традиционната радиовръзка с главното управление на ФБР.

Под ръководството на лейтенанта от градската полиция районът беше разпределен между пет коли, които претърсваха всяко ъгълче в своята част. Две от колите бяха на ФБР, една на секретните служби и две на градската полиция. Хората бяха също разпределени. Джордан и Далримпъл бяха в различни коли, като към всеки беше причислен по един детектив от градската полиция. Докато обикаляха района, те обясняваха на новодошлите подробностите около операцията. Ако се наложеше, щяха да извикат още няколко от дежурните патрулни коли.

Всички бяха убедени, че Хуанита е била отведена в къщата, където се печатат фалшивите пари. Потвърждаваха го описанието на мястото и някои подробности, които беше забелязала. На всички коли бяха дадени едни и същи указания да се следи за необичайно раздвижване, да се търси място, което би могло да е средище за производство на фалшиви пари. Указанията бяха доста мъгляви, но никой не можеше да измисли нещо по-конкретно.

— Не знаем много, но трябва да действаме — бе казала Инес преди да тръгнат.

Бяха минали почти два часа от момента, в който Хуанита и Естела бяха изхвърлени от колата. Заповядаха им да се обърнат с гръб, тъмнозеленият форд даде газ и бързо се отдалечи. След него остана само миризма на изгоряла гума. Хуанита отказа да бъде откарана в болница. Оказаха й първа помощ за раните по лицето и краката. Тя знаеше, че изглежда ужасно. Дрехите й бяха изпоцапани и разкъсани. Но единственото нещо, което я интересуваше, бе да намери и спаси Майлс. Всичко друго можеше да почака. Хуанита не придружи дори Естела, която бе веднага откарана в болница за преглед и лечение на дълбоката рана. Докато помагаше на полицаите, Марго Бракън успокояваше Естела. Тя беше пристигнала в полицейския участък малко след Уейнрайт и хората от ФБР.

Беше около три часа следобед.

След като записа цялата информация, която бе складирана в паметта й като тежък товар, Хуанита се почувства доста изтощена. Трябваше да отговори и на безкрайните въпроси на хората от ФБР и от секретните служби, които се надяваха, че ще успеят да измъкнат някаква дребна, незначителна подробност, та да се ориентират по-точно за мястото, където е била откарана Хуанита. Това беше най-главното. И едва ли не невъзможното.

Седнала зад Уейнрайт и Инес, Хуанита мислеше единствено за Майлс — такъв, какъвто го видя в последния миг. Картината се беше запечатала в съзнанието й вероятно за цял живот и пораждаше у нея чувство на вина и ужас. Непрекъснато я измъчваше един въпрос: дори да открият центъра за фалшиви пари, дали не бяха закъснели със спасяването на Майлс? Дали вече не беше късно за това?

 

 

Районът, ограден от Джордан, бе близо до източния край на града и бе доста разнороден. Част от него беше търговска, имаше няколко фабрики, складове, както и голямо предприятие за изделия на леката промишленост. Полицаите решиха, че именно в този район е центъра за фалшиви пари и затова в тази част патрулираха най-много коли. Освен търговските центрове, имаше и жилищни сгради — от бедни схлупени къщички до внушителни богаташки къщи.

Екипите, които обикаляха и внимателно следяха района, докладваха едно и също — всичко беше спокойно и обстановката в района бе съвсем обичайна. Съобщенията за инциденти не бяха тревожни. В търговския център един мъж, който купувал статив за рисуване, се спънал и си счупил крака. Една кола с малко ремарке, вероятно поради загубване на управлението от шофьора, се бе разбила в празно театрално фоайе. И това беше всичко.

— Решил да използва фоайето за гараж — пошегува се Инес, но никой не се засмя.

В индустриалната част бе възникнал малък пожар в един от заводите, но противопожарната служба се намеси бързо и той бе угасен. В завода се произвеждаха гумени дюшеци. Един от детективите от градската полиция отиде да провери случая. Всичко беше наред. В жилищния квартал настъпи времето за следобеден чай. Пред една от къщите стоеше камион на „Алайанс Ван Лайнс“, натоварен с мебели. Група работници поправяха водопроводна тръба сред бедняшкия квартал. Двама съседи се бяха скарали и се биеха на тротоара. Агентът от секретните служби Джордан слезе от колата, за да ги разтърве.

И така нататък, и така нататък.

Мина още час. Все още не бяха открили нищо.

— Изпитвам някакво странно чувство — каза Уейнрайт. — Така се чувствах в полицията, когато бях пропуснал нещо важно.

— Знам какво искаш да кажеш — Инес се огледа и добави: — Струва ти се, че някъде съвсем близо, буквално под носа ти, има нещо важно, но ти просто не можеш да го видиш.

— Хуанита, има ли нещо, макар и съвсем незначително, което да не сте ни казали?

— Казах ви всичко — заяви тя.

— Да обиколим още веднъж.

След малко Уейнрайт отново заговори:

— Вие споменахте, че след като Майлс престанал да крещи, сте чули някакъв шум в другата стая.

— Не само шум, но и движение — хора се движеха насам-натам, преместваха някакви предмети, отваряха и затваряха шкафове.

— Може би са търсели нещо — предположи Инес, — но какво?

— Когато минахте през тази стая, не видяхте ли какво правят там?

Хуанита поклати глава.

— Казах ви, че бях така шокирана от вида на Майлс, че не забелязах нищо. — Хуанита помълча, а после добави: — Но след това, в гаража, сновяха неколцина мъже и пренасяха някакви странни мебели.

— Да — обади се Инес, — вие ни казахте за това. Доста странно наистина, и все още не можем да си обясним какво се крие зад всичко това.

— Мисля, че се досещам!

Инес и Хуанита погледнаха към Уейнрайт. Сбърчил чело, той сякаш се опитваше да се концентрира.

— Тази суматоха, за която говори Хуанита… Може да са търсили нещо, но може и да са прибирали нещата, да са се готвили за преместване…

— Възможно е — съгласи се Инес, — но тогава би трябвало да се пренасят машини. Печатарски и други съоръжения. А не мебели.

— Да, но мебелите биха могли да бъдат прикритие? — каза Уейнрайт. — Кухи мебели.

Те се спогледаха. И двамата мислеха за едно и също.

— Боже господи! — извика Инес. — Камионът с мебелите!

Уейнрайт вече обръщаше колата. Направи рязък завой, а Инес грабна портативното радио и започна да предава:

„Ръководителят на операцията до всички екипи. Веднага да се обгради голямата сива къща, разположена близо до края на Ърлхам Авеню. Търсете камион на «Алайанс Ван Лайнс». Спрете го и арестувайте хората в него. Да се включат всички коли на градската полиция. Код 10-13“.

Код 10–13 означаваше максимална скорост, светлини и сирени. Инес включи сирената и на тяхната кола. Уейнрайт натисна здравата газта.

— Господи! — каза Инес, а гласът му звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, — минахме покрай тях два пъти, последния път почти бяха приключили с товаренето!

— Като излезеш оттук — инструктираше Марино шофьора на камиона, — ще тръгнеш направо към западното крайбрежие. Ще караш спокойно да не будиш подозрение. Ще дремваш всяка нощ. Но ще ни държиш в течение, знаеш къде можеш да ни намериш. Ако не получиш нови заповеди, действаш според плана.

— О’кей, господин Марино — каза шофьорът. Той беше човек, на когото можеше да се разчита. Отдавна беше в бизнеса, пък и знаеше, че ще получи добри пари за поетия риск. Беше вършил тази работа и друг път, когато поради надвиснала опасност се наложи да пренасят машините за печатане на фалшиви пари извън града Обикновено ги откарваха на някое по-безопасно местенце в провинцията, докато бурята отмине.

— Е — каза шофьорът, — всичко е натоварено. Май ще трябва да тръгвам. Довиждане, господин Марино.

Тони Мечката кимна и въздъхна с облекчение. Този път беше разтревожен повече от обикновено. Макар да знаеше, че не бива да го прави, той остана лично, докато траеше опаковането и товаренето на машините. Винаги гледаше да стои встрани от тези операции, за да не бъде замесено името му в случай на провал. Плащаше на достатъчно хора, които можеха да поемат подобни рискове — че и последствията от тях. Работата бе в това, че фалшифицирането на пари и други документи, започнало като не особено надеждна дейност, се превърна в такъв огромен източник на средства, че измести по важност всички други дейности, с които се занимаваше Марино. Затова полагаха толкова усилия за добра организация, затова взимаха ултрапредохранителни мерки — Тони Мечката обичаше много това определение. Последното преместване бе елемент от тези мерки.

Честно казано, на Тони Мечката не му се вярваше, че това местене бе наистина наложително. Поне засега. Беше сигурен, че Истън лъже като казва, че е научил за центъра от Дани Кериган. Тони Мечката вярваше по-скоро на Кериган, макар че старият глупак доста се беше поразприказвал. Тони Мечката му бе приготвил няколко неприятни изненади, така че да го научи да си държи езика зад зъбите. Ако Истън знаеше къде е центърът, ченгетата и детективите от банката вече щяха да са долетели. Но тази лъжа не учудваше Тони Мечката. Той познаваше психологията на хората, подложени на мъчения. Беше се убедил, че в такива случаи те бяха готови да кажат всякаква лъжа, която мислеха, че мъчителят им иска да чуе. Беше му интересно да ги наблюдава и да се опитва да открие кое е лъжа и кое — истина. Тони Мечката го правеше с удоволствие.

И все пак добре, че на бърза ръка се подготвиха и използваха връзките си с тази компания за превози, та да преместят машините на друго място. Щом има някакво макар и минимално съмнение, трябва веднага да се действа. С товаренето приключиха, оставаше само да се отърват от това, което бе останало от мерзавеца Истън. От този боклук. Анжело щеше да се заеме с него. Тони Мечката реши, че е крайно време да изчезва — ултракрайно време, каза си наум той и се усмихна. Беше в отлично настроение.

 

 

— Давай по-бързо, Хари — извика младият санитар на шофьора на линейката. — На този май не му остава много да живее.

— Честно казано, като го гледам, имам чувството, че с нищо няма да му навредим, ако се отбием и пийнем по една бира — каза шофьорът, като продължаваше внимателно да гледа напред. Той бе пуснал светлините и сирената, за да може по-лесно да си пробива пътя през оживените улици.

— Стига, Хари — санитарят погледна към Хуанита. Тя се бе надигнала от мястото си и се опитваше да види Майлс. Лицето й беше напрегнато, а устните й шепнеха нещо неразбираемо. — Извинете, госпожо. Ние май забравихме, че и вие сте тук. Покрай тази работа човек става доста коравосърдечен.

В първия миг тя дори не разбра думите му. След това попита:

— Как е той?

— Зле. Няма смисъл да ви лъжа. — Младият санитар, който беше изкарал курс и имаше правоспособност на медицинска сестра, би на Майлс инжекция с голяма доза морфин. Непрекъснато мереше кръвното му налягане и пръскаше лицето му с вода. Въпреки морфина Майлс, който беше в полусъзнание, продължаваше да стене от болка. Санитарят продължи да обяснява: — Намира се в шок, това би могло да го убие, ако смъртта не настъпи от раните му. С водата, която пръскам, искам да измия киселината от лицето му, макар че е твърде късно. А за очите му, трябва да ви кажа… Какво са го правили тоя човек…

Хуанита само поклати глава, нямаше никакво желание да говори, а и това щеше да й коства доста усилия. Тя се пресегна, искаше да погали Майлс, макар и през одеялото. Сълзи изпълниха очите й.

— Прости ми, о, прости ми — каза умолително тя, макар че не беше сигурна, че я чува.

— Мъж ли ви е? — попита санитарят и започна да превързва ръцете на Майлс.

— Не.

— Приятел?

— Да. — Тя не можеше повече да удържа сълзите си и те се застичаха по бузите й. Дали все още беше негова приятелка? Трябваше ли да го предаде? Ето, че го молеше да й прости така, както той я беше молил преди. Всичко това й изглеждаше толкова далечно… Знаеше, че няма никакъв смисъл да го моли, той просто не я чуваше.

— Дръжте това — каза санитарят. Той сложи маска върху лицето на Майлс и й подаде подвижната бутилка с кислород. Тя чу свистенето при излизането на кислорода от бутилката и я стисна още по-силно сякаш можеше да помогне с това. Толкова й се искаше да направи нещо за Майлс още от мига, в който го намериха — безжизнен, целия в кръв, обгорял, с ръце приковани към масата.

Хуанита и Нолан Уейнрайт влязоха в голямата сива къща след федералните агенти и местните полицаи. Уейнрайт я накара да изчакат отвън, докато се увери, че няма да има съпротива и стрелба. Хората се предадоха веднага, предполагайки, че са обградени отвсякъде и че полицаите са много повече от тях.

Внимателно и колкото може по-леко Уейнрайт измъкна пироните и освободи натрошените китки на Майлс. Хуанита никога не беше виждала лицето му толкова напрегнато. Пребледнелият Далримпъл държеше Истън, докато вадеха пироните един по един. От време на време агентът тихо ругаеше. Наоколо имаше и други хора, които бяха арестувани и с белезници, но Хуанита просто не ги забелязваше. Когато пристигна линейката, тя застана плътно до носилката, на която положиха Майлс. Вървеше неотклонно до нея и никой не се опитваше да я спре.

Хуанита започна трескаво да се моли. Макар че отдавна не го бе правила, думите на молитвата сякаш сами нахлуха в главата й. О, Дево Марийо… знам, че няма човек, който да е молил за помощта ти и ти да си отказала да го защитиш. Водена от тази вяра, аз се обръщам към теб…

В този миг внезапно се сети за нещо, което санитарят бе подхвърлил, но тя не му беше обърнала внимание. Очите на Майлс. Както останалата част от лицето му, те бяха също силно засегнати от киселината.

— Ще ослепее ли? — попита тя и гласът й леко потрепери.

— Специалистите ще кажат. Скоро ще стигнем в болницата и ще му окажат спешна помощ. Повече от това не мога да направя за него.

И тя не би могла да направи нищо повече. Освен да остане при него — само така можеше да изрази любовта и привързаността си. Ще остане при него, докато той пожелае и докато има нужда от нея. Да, трябваше и да се моли… О, Дево Марийо, ти безгрешната… При теб идвам и коленича пред теб, аз, грешната и изпълнена с мъка. О, майко на всички, не ме кори за моите грешки, а ме чуй и ми отговори. Амин.

Минаха покрай някакви сгради с колони пред фасадата.

— Почти пристигнахме — каза санитарят. Той опипа пулса на Майлс и добави: — Все още е жив.