Артър Хейли
Банкери (55)

22

Чу шум и гласове. Разбра, че са хванали Майлс и го водят.

Хуанита бе загубила всякаква представа за времето. Не знаеше колко часа бяха минали от момента, когато изрече името на Майлс Истън и го предаде, за да спаси Естела от нечовешкото мъчение. После отново запушиха устата й и пристегнаха въжетата, с които бе вързана към стола. След това мъжете отидоха някъде.

Вероятно беше задрямала — или по-точно тялото й се беше отпуснало след ужасното напрежение. Отново нащрек, тя чувстваше, че цялото тяло я боли, искаше й се да извика, но устата й беше запушена. Хуанита се мъчеше да се успокои, да превъзмогне обхваналата я паника и да не се опитва да се бори с въжетата, тъй като това беше напълно безсмислено и само щеше да утежни положението й.

Поне Естела бе пред очите й. Столовете, на които бяха вързани, стояха един срещу друг. Очите на момиченцето бяха затворени, то спеше с клюмнала глава и явно не чу шума, който разбуди Хуанита. Устата на детето беше също запушена. Хуанита се молеше пълното изтощение, до което беше доведена Естела, да продължи по-дълго, така че да не вижда какво става около нея.

Върху дясната й ръчичка се виждаше дълбока червена рана от изгарянето с пурата. Скоро след като мъжете си тръгнаха, единият, когото Хуанита бе чула да наричат Луи, се върна с тубичка мехлем. Той намаза изгореното място върху ръката на Естела и хвърли бърз поглед към Хуанита, сякаш искаше да й каже, че това е единственото, което би могъл да направи за детето. След това бързо излезе.

Естела подскачаше от болка, докато мажеше ръчичката й, след това се помъчи да каже нещо, но кърпата в устата й пречеше, и в края на краищата заспа.

Звуците, които чуваше Хуанита, идваха откъм гърба й — вероятно съседна стая, с отворена врата. Чу гласа на Майлс, след това тъп удар, глух вопъл и тишина.

Мина около минута. Отново чу гласа на Майлс, този път много по-ясен от преди.

— Не! О, за бога, не! Моля ви! Аз ще…

Хуанита чу някакъв звук, сякаш метален чук удари върху друг метал. Майлс не каза нито дума повече, последва силен, нечовешки, изпълнен с ужас писък. След това втори, трети, това бяха най-ужасните писъци, които някога бе чувала.

 

 

Ако Майлс можеше да се самоубие, докато пътуваха с колата, би го направил без колебание. Още когато се съгласи да работи за Уейнрайт, той знаеше, че естествената смърт е нещо съвсем невинно в сравнение с това, което очаква разкрития информатор. През цялото време се страхуваше, че това може да се случи и с него. Но дори и най-ужасните му предположения бяха нищо в сравнение с жестокото наказание, на което беше подложен.

Краката му бяха здраво вързани един към друг. Разпериха ръцете му върху груба дървена маса. След това започнаха да ги заковават с пирони… с истински големи пирони… удряха силно с чук… Забиха един пирон в лявата китка, други два между китката и пръстите, така че тя бе неподвижно прикована към масата. Последните няколко удара раздробиха костите му. В дясната му ръка също вече имаше един пирон, а другият беше поставен така, че да разкъса мускула. Не би могъл да си представи по-жестока болка, просто не може да съществува болка, която… о, господи!… която да бъде по-голяма. Майлс скимтеше, викаше, молеше се, крещеше отново. Но ръцете, които го държаха, не отслабваха хватката. А ударите с чука започнаха отново.

— Май не вика достатъчно силно — каза Марино на Анжело, който удряше с чука. — След като приключиш с дланта, опитай да заковеш и няколко от пръстите на това копеле.

Тони Мечката пушеше пурата си и наблюдаваше, но този път не си беше направил труда да се скрие зад стъклото. Истън просто нямаше да има възможност да го издаде, защото скоро щеше да умре. Но първо трябваше да му се покаже — на него и на онези, които щяха да дойдат по-късно и да разберат какво се е случило, че за предателя не може да има лесна смърт.

— Така е май по-добре — рече Тони Мечката. Неистовите писъци на Майлс се засилиха, когато започнаха да забиват пирон в средния пръст на лявата му ръка. Костта на пръста отхвръкна встрани. Анжело се готвеше да повтори същата операция и със средния пръст на дясната ръка, но Тони Мечката го спря:

— Почакай!

— Престани да вдигаш шум — обърна се той към Истън, — а ни изпей нещичко за себе си.

Виковете на Майлс преминаха в ридания, от които цялото му тяло се тресеше. Ръцете, които го държаха, се дръпнаха. От тях нямаше повече нужда.

— О’кей — каза Тони Мечката на Анжело. — Щом не спира да вие, продължавай!

— Не! Не! Ще говоря! Още сега! Веднага! — Майлс успя да овладее риданията си. Най-силният звук, който издаваше, бе тежкото му дишане.

Тони Мечката даде знак с ръка на Анжело да се отдръпне. Мъжете бяха наобиколили масата: Луи, Панч Кланси, телохранителят, който беше единият от четиримата мъже, измъкнали преди час Майлс от магазина, Ларока, намръщен и притеснен, защото очакваше, че ще го обвинят, че е препоръчал Майлс и старият печатар Дани Кериган, също доста разстроен и изнервен. Намираха се в стаята, където се печатаха фалшивите банкноти и документи. Макар да бе едва ли не негово владение, Дани дойде с неохота — нямаше как, Тони Мечката бе изпратил да го извикат.

— Значи през цялото време си шпионирал за тази гадна банка! — викаше Тони Мечката.

— Да — едва промълви Майлс.

— За Първа търговска?

— Да.

— И на кого докладваше?

— На Уейнрайт.

— Какво по-точно си му казал?

— За клуба… за хазартните игри… за тези, които го посещават.

— Включително и за мен?

— Да.

— Ах, ти, гадняр такъв! — Тони Мечката удари силно Майлс с юмрук по лицето.

Майлс залитна назад, но ужасната болка в прикованите ръце го накара бързо да се наведе напред и да заеме предишното си положение. Последва тишина, в която се чуваха само отчаяните му ридания и стонове. Тони Мечката дръпна няколко пъти от пурата и продължи разпита.

— Какво снесе още, копеле?

— Нищо… нищо! — тялото на Майлс се тресеше и той не можеше да го овладее.

— Лъжеш! — Тони Мечката се обърна към Дани Кериган. — Я донеси от онази киселина, която използваш при гравирането.

Старият печатар гледаше Майлс с омраза.

— Разбира се, господин Марино, — каза с готовност той.

Дани отиде до полицата и извади оттам бутилка с пластмасова запушалка. Върху него имаше етикет с надпис АЗОТНА КИСЕЛИНА. Използвай само за гравиране! Дани отвинти капачката и внимателно отля от течността в стъклена колба. Като внимаваше да не я разлее, той я донесе до масата и я постави пред Тони Мечката. След това взе една четка за гравиране и я сложи до колбата.

Тони Мечката взе четката и я потопи в азотната киселина. След това се пресегна и я прокара по едната страна на лицето на Майлс. През първите една-две секунди, докато киселината проникне през повърхността на кожата, нямаше никаква реакция. След това Майлс издаде нов отчаян вик, а парещата болка ставаше все по-силна. Под смаяните погледи на околните тъканта буквално се стопяваше от лицето на Майлс и на мястото на кожата зейна кафеникава рана.

Тони Мечката потопи отново четката.

— Ще те попитам още веднъж, гадино! И ако не получа отговор, ще те намажа и от другата страна. Какво още разкри и им изпя?

Очите на Майлс бяха като на диво животно, хванато в капан.

— За фалшивите… пари — заекна той.

— Какво за тях?

— Купих от тях… и ги пратих в банката… казах им и за колата, която закарах до Луисвил…

— И?

— За кредитните карти… за разрешителните за шофиране.

— Знаеш ли кой ги е правил? Кой е печатал фалшивите пари?

Майлс кимна едва-едва.

— Дани.

— Кой ти каза?

— Той… самият.

— И ти издрънка всичко на ченгето в банката, така ли?

— Да.

Тони Мечката изгледа свирепо Кериган.

— Ах, тъпо пиянде такова! И ти не си по-добър от него.

Старецът се тресеше от страх.

— Аз не бях пиян, господин Марино. Аз просто си мислех, че той…

— Млъквай! — Тони Мечката явно изпитваше желание да цапардоса стареца, но се въздържа. После се обърна отново към Майлс: — Какво още знаят?

— Нищо!

— Знаят ли къде се печатат парите?

— Не.

Тони Мечката натопи четката в киселината и я извади. Майлс следеше внимателно всяко негово движение. Досегашният опит му подсказа правилния отговор.

— Да! Да, знаят! — извика той.

— И това ли каза на оня нехранимайко, ченгето от банката?

— Да, да — лъжеше отчаяно Майлс.

— А ти самият откъде разбра? — Четката стоеше приготвена над киселината.

Майлс знаеше, че трябва да намери отговор. Някакъв отговор, който би могъл да задоволи Марино.

— Той ми каза — отвърна Майлс и посочи с глава към Дани.

— Лъжец, подъл, гаден лъжец! — Скулите по лицето на стареца играеха, а челюстта му така се тресеше, че чак потракваше. Той се обърна умолително към Тони Мечката: — Господин Марино, това е лъжа! Кълна се, че е лъжа! Лъжа!

Това, което прочете в очите на Марино, само увеличи отчаяния му страх. Тогава Дани се нахвърли върху Майлс.

— Кажи му истината, копеле мръсно! Кажи му я! — Полудял от ужас при мисълта за наказанието, което го очакваше, старецът трескаво търсеше начин да си отмъсти. Погледът му се спря върху колбата с киселина. Той я сграбчи и я плисна в лицето на Майлс.

Чу се нов отчаян вик, който бързо заглъхна. Разнесе се миризма на киселина и изгоряла човешка плът, а Майлс се стовари безжизнен върху масата, към която бяха приковани кървящите му ръце.

 

 

Макар че не разбираше какво точно става с Майлс, Хуанита се измъчваше от неговите писъци и молби. Когато гласът му заглъхна, тя реши, че е мъртъв. Но тази мисъл не породи у нея очакваното страдание, защото се чувстваше като смазана и не беше в състояние да се вълнува. Едва ли не с безразличие се питаше кога същата съдба ще сполети и нея, и Естела. Беше сигурна, че ще умрат.

Хуанита беше благодарна, че въпреки невъобразимия шум, Естела не се беше събудила. Да можеше да поспи още, за да си спести ужасите, които вероятно ги очакваха преди смъртта. Макар че не го беше правила от години, Хуанита отправи молитва към Дева Мария да спести на Естела страданията преди смъртта.

Хуанита усети някакво раздвижване в съседната стая. Като че ли местеха мебели, отваряха шкафове, вадеха чекмеджета. По едно време нещо метално се стовари върху циментовия под, чуха се гневни ругатни.

За нейно голямо учудване в стаята влезе Луи и започна да я развързва. Тя предположи, че ще я заведат някъде другаде, за да я убият. След като я развърза, мъжът се обърна и започна да развързва и Естела.

— Ставайте — заповяда той и на двете. Естела, която току-що се бе събудила, изпълни нареждането, но все още имаше сънен вид. Тя започна да плаче, ала от запушената й уста почти не излизаше звук. Хуанита понечи да приближи до нея, но не можеше да помръдне. Подпираше се на стола, за да не падне, и цялото тяло я болеше, особено там, където се бяха врязали въжетата.

— Слушай сега — каза Луи, — имаш късмет, защото си с дете. Шефът реши да те освободи. Ще ти завържем очите, на теб и на детето, ще ви качим в една кола и ще ви закараме на едно място. Там ще ви оставим. Не знаеш къде си била и не можеш да доведеш никого тук. Само опитай да проговориш — ще те намерим, където и да си, и ще убием детето ти. Разбра ли?

Хуанита кимна с глава, макар че й беше трудно да повярва на това, което чу.

— Да тръгваме тогава — Луи посочи към вратата. Засега явно нямаше намерение да завьрзва очите й с кърпа. Пълното безразличие, което я бе обзело, като че ли се изпари и тя усети, че силите й се възвръщат.

Но за кратко. Едва се добра до стената на стълбището и усети, че й прилошава — беше зърнала Майлс във вътрешната стая, през която току-що бяха минали. Или по-точно това, което беше останало от Майлс. Тялото му лежеше безжизнено върху масата, ръцете му бяха целите в кръв, а лицето и косата му бяха така обгорени, че човек трудно би могъл да го познае. Луи ги беше превел бързо през стаята, но все пак даде възможност на Хуанита да види какво се бе случило с Майлс. Тя забеляза, че Майлс е все още жив, но сигурно не му оставаше много. Той се раздвижи и простена.

— Върви — подкани я Луи.

Заизкачваха се по стълбите.

Хуанита бе изпълнена с ужас от това, което току-що бе видяла. Дали би могла да направи нещо, за да помогне на Майлс? Тук не, разбира се. Но ако все пак двете с Естела бъдат освободени, дали нямаше да може да направи нещо, за да му помогне? Нямаше ни най-малка представа къде се намират. Не виждаше как би могла да открие мястото. И все пак трябваше да направи нещо! Нещо, с което да компенсира ужасното чувство за вина, което изпитваше. Тя предаде Майлс. Независимо какви бяха обстоятелствата, тя беше тази, която каза името му, той беше заловен, докаран тук и измъчван така жестоко.

Внезапно й хрумна една идея и тя започна трескаво да я обмисля. В този момент не мислеше за нищо друго, дори за Естела. Може би съществуваше някакъв малък шанс — успехът зависеше от съсредоточеността и от паметта й. Дано само не й завързват очите, докато се качи в колата.

След като изкачиха стълбите, завиха надясно и влязоха в гаража — един съвсем обикновен гараж за две коли, с бетонни стени. Като всеки гараж в жилищна или служебна страда. Хуанита си припомни звуците, които бе чула при пристигането им и заключи, че бяха влезли през същия гараж. Вътре имаше само една кола — не голямата, с която бяха пристигнали сутринта, а един тъмнозелен форд. Искаше й се да види номера, но не успя.

Хуанита хвърли поглед наоколо и една от степите привлече вниманието й. До нея имаше скрин от тъмно, полирано дърво, доста различен от скриновете, които бе виждала. Той беше разделен вертикално на две половини — виждаше се, че е празен. До него се мъдреше нещо като салонен бюфет, разделен на две по същия странен начин. Двама мъже, единият от които бе зад вратата, а другият с гръб към нея, вдигаха едната половина на бюфета.

Луи отвори задната врата на форда.

— Влизайте — заповяда той. В ръката си държеше превръзките за очите им.

Хуанита влезе първа. Тя нарочно се спъна, политна и, за да запази равновесие, се хвана за предната седалка. Така постигна това, което искаше, погледна скалата, която сочеше километража и запомни цифрите — 25714,8. Затвори очи и ги повтори на ум.

Естела я последва. След нея влезе и Луи, завърза очите им и седна до тях на задната седалка. После натисна рамото на Хуанита.

— Хайде, долу! И двете! Не създавайте проблеми, защото ще си изпатите!

Хуанита се прилепи до пода и притисна до себе си Естела. Но застана така, че да е с лице по посока на движението. Някой се качи в колата и включи мотора. Вратите на гаража се отвориха и те потеглиха.

От мига, в който колата потегли, Хуанита направи усилия максимално да се концентрира. Нещо, което не беше правила никога досега. Искаше да запомни времето и посоката на движение. Ако успееше, разбира се. Един приятел фотограф я беше учил как да брои секундите. Хиляда и ЕДНА. Хиляда и ДВЕ. Хиляда и ТРИ. Хиляда и ЧЕТИРИ. Усети, че колата намали скорост, след това зави. Изброи осем секунди, в които се движиха напред. След това шофьорът намали и почти спря. Дали не беше кръстовище? Вероятно. Голямо? Колата тръгна бавно, може би за да завие в някоя от пресечките… Завой наляво. Отново бързо напред. Започна да брои. Десет секунди. Намаляване. Завой надясно… Хиляда и ЕДНА, хиляда и ДВЕ, хиляда и ТРИ… Завой наляво… Ускоряване… Хиляда и ЧЕТИРИЙСЕТ и ПЕТ, хиляда и ПЕТДЕСЕТ… Равномерна скорост… Намаляване… Изчакване четири секунди, след това отново напред. Вероятно светофар… Хиляда и ОСЕМ…

Господи! Помогни ми да запомня всичко, за да спася Майлс!

… Хиляда и ДЕВЕТ, хиляда и ДЕСЕТ, завой надясно…

Забрави за всичко друго! Следи всяко движение на колата. Отчитай времето по секунди. Тя се молеше силната памет, която й помагаше да следи парите в банката… и която я спаси от предателството на Майлс… да й помогне сега да спаси него.

… Хиляда и ДВАЙСЕТ. Хиляда и двайсет долара. Ох, не!… Господи! Помогни ми да се концентрирам единствено върху колата…

Продължително пътуване напред, равен път, висока скорост… Почувства, че тялото й се накланя на едната страна… Пътят зави наляво, голям, плавен завой… Спиране. Значи шейсет и осем секунди… Завой надясно. Пак напред. Хиляда и ЕДНА, хиляда и ДВЕ…

И така нататък, и така нататък.

Колкото повече време минаваше, толкова повече й се струваше невъзможно да запомни всичко, за да го възпроизведе.