Артър Хейли
Банкери (54)

21

— Майлси — каза Нейт Нейтансън, който бе в обичайното си лошо настроение, — обясни на този твой приятел, дето непрекъснато те търси по телефона, че ние сме тук не за да обслужваме персонала, а за да се грижим за членовете на клуба.

— Какъв приятел? — учуди се Майлс Истън, който беше цяла сутрин вън от клуба по поръчки.

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? Един и същ човек те търси четири пъти. Не си остави името. Къде е книгата със сметките? — попита Нейтансън нетърпеливо.

Майлс му я подаде. Една от поръчките му тази сутрин бе да депозира чекове в една банка.

— Пратката с консерви току-що пристигна — каза Нейтансън, — погрижи се да ги приберат в склада. Провери дали всичко е наред. — Той подаде на Майлс ключа и документите.

— Разбира се, Нейт, и съжалявам за обажданията.

Управителят беше вече тръгнал към кабинета си на третия етаж. Майлс изпитваше симпатии към него. Знаеше, че Тони Мечката и Руснака Омински, които бяха собственици на „Дъбъл Севън“, напоследък често притискат Нейтансън, недоволни от управлението на клуба.

Докато отиваше към склада, разположен на приземния етаж в дъното на сградата, Майлс мислеше за телефонните обаждания и се чудеше кой ли би могъл да го търси? И то така упорито? Само трима души, свързани с предишния му живот, знаеха къде се намира: офицерът, който отговаряше за него след пускането му под гаранция, Хуанита и Нолан Уейнрайт. Офицерът? Почти невероятно. Последният път, когато Майлс бе при него за редовния месечен доклад, той бе съвсем безразличен. Единственото нещо, което го интересуваше, бе да не му се създават неприятности. Попита го дали работи и какво. Записа си и нищо повече. Тогава Хуанита? Не, тя добре знаеше, че не бива да звъни тук. Освен това Нейтансън каза, че бил мъж. Оставаше Уейнрайт.

Но Уейнрайт също не би се обадил… Може би само в случай, че се е появило нещо наистина спешно… може би е искал да го предупреди!

Да го предупреди за какво? Че съществува някаква опасност? Че е разкрит като шпионин или има вероятност да го разкрият? Изведнъж Майлс се вледени от страх. Сърцето му заби силно. Напоследък се бе държал доста безразсъдно, защото смяташе, че сигурността му е гарантирана. Но всъщност той нямаше никаква сигурност, а и никога не беше имал. Бе заобиколен от доста големи опасности, тъй като знаеше прекалено много.

Когато стигна до склада, Майлс усети, че ръцете му треперят. Трябваше да направи усилие да се успокои, за да пъхне ключа в ключалката. Главата му трескаво работеше: дали пък не си внушаваше, дали не се плашеше от сянката си? Може би. И все пак вътрешният му инстинкт му подсказваше, че е в опасност. Какво да прави тогава? Кой е звънил, може би ще опита отново. Но дали е разумно да чака? Рисковано или не, Майлс реши да позвъни на Уейнрайт.

Той затвори вратата, за да отиде до близкия телефон — този, от който се бе обадил на Хуанита преди седмица и половина. В този миг чу шум в другия край на коридора. Влязоха няколко души. Те, изглежда, доста бързаха. Майлс се върна бързо назад, промъкна се в склада и се скри там. Чу няколко гласа, единият от които каза:

— Къде е този никаквец Истън?

Позна гласа. Беше Анжело, телохранителят на Марино.

— Сигурно е горе в офиса — отговори Джулс Ларока и попита: — За какво…

— Тони Мечката иска…

Мъжете се качваха по стълбите и гласовете им заглъхнаха. Майлс беше чул достатъчно и вече знаеше, че това, от което се страхуваше, се оказа истина. Само след минута Нейт Нейтансън ще каже на Анжело и на останалите къде се намира и те ще пристигнат тук.

Усети, че цялото му тяло се тресе, но успя да си наложи да мисли. Невъзможно бе да се измъкне през предната врата. Дори да не се сблъска с Анжело и компанията му. Те сигурно бяха оставили някой да пази отпред. Тогава през задния вход? Той се използваше рядко и водеше до една изоставена сграда. След това имаше празно място, а по-нататък бе насипът на железопътната линия. В края на линията се преплитаха множество малки улички. Можеше да опита да се измъкне по тези улички, макар че шансовете му да избяга бяха незначителни. Сигурно щяха да го преследват с кола, а може би и с няколко коли. Той беше безпомощен. Не трябваше да губи време, а да тръгва веднага. Той заключи вратата на склада и взе ключа. Надяваше се, че преследвачите му ще изгубят ценни минути, докато разбиват вратата, защото ще мислят, че е вътре.

Затича се.

През малката задна врата, заключена с райбер… Излезе, после се спря и затвори внимателно вратата, не трябваше да оставя знак откъде е минал… Прекоси празното място до изоставената сграда — бивша фабрика, заобиколена от какви ли не боклуци — кашони, тенекиени кутии, изоставен ръждясал камион и кран. Като че ли бягаше с препятствия. Оттук-оттам притичваха мишки. Трябваше да прескача купища боклуци… На едно място стъпи накриво и си изкълчи глезена, заболя го силно, но продължи напред… Не чуваше никакъв шум зад себе си — все още никой не го преследваше… Точно когато стигна до железопътната линия и му оставаше съвсем малко до спасителните улички, Майлс чу стъпки зад себе си. Някой извика:

— Ето го кучият син!

Затича се по-бързо. Почти беше стигнал до уличките. На първото кръстовище зави наляво, после надясно и веднага след това отново наляво. Все още чуваше тежките стъпки след себе си. Не беше идвал тук преди, уличките бяха съвсем непознати, но чувството за ориентация му подсказваше, че отива към центъра на града. Ако успееше да се добере до центъра, щеше лесно да изчезне сред тълпите от хора. Тогава щеше да има време да помисли и да се обади на Уейнрайт, за да го помоли за помощ. Засега тичаше колкото имаше сили и се надяваше на късмета си. Глезенът още го наболяваше. Добрата форма, в която се намираше, след дългите часове прекарани на игрището за хандбал в „Дъбъл Севън“, му беше от полза.

Преследващите го стъпки заглъхнаха, но това не го успокояваше. Докато прекосяваше отрупаното с боклуци място около необитаемата сграда, те го гонеха без кола. Сега вече можеха да го подгонят и с кола. Ако заобиколеше няколко сгради, за да излезе отново на железопътната линия, това щеше доста да го забави. Но може би си заслужаваше да мине оттам. Нищо чудно да го дебнеха с кола, като се опитваха да предугадят откъде ще мине, за да го засекат. Отново направи няколко завоя ту наляво, ту надясно, като се надяваше да се натъкне на автобусна спирка. Или пък да хване някое такси, което беше за предпочитане. Не минаваше и такси. Когато най-много се нуждаеш от такси, то не се появява. Не срещна и полицай. Добре би било да има повече хора по улиците, по които минаваше. Тичаше и така привличаше вниманието, но не можеше да си позволи да върви бавно и спокойно. Малкото хора, с които се разминаваше, го заглеждаха с любопитство, но жителите на този район бяха свикнали да не се занимават с проблемите на другите.

Кварталът постепенно измени облика си. Вече не приличаше на гето. Майлс протича покрай няколко доста привлекателни магазина. Пред себе си виждаше по-големи сгради, а в далечината се рееха очертанията на небостъргачите. До тях имаше още две кръстовища. Първото беше пред него — широко, с доста интензивно движение, с разделителна линия по средата. Точно в този миг съзря един голям черен кадилак с тъмни стъкла, който пълзеше бавно напред. Колата на Марино. Тя подмина уличката, в която се бе прикрил Майлс, шофьорът се поколеба за миг, а след това даде газ и колата изчезна сред автомобилния поток. Не бе успял дори да се скрие както трябва. Дали колата нямаше да завие и да се върне обратно? Може би бе имал късмет и не го бяха забелязали. Обзе го парализиращ страх. Макар че бе плувнал в пот, Майлс трепереше като лист. Продължи напред. Нищо друго не му оставаше. Вървеше съвсем бавно, плътно до сградите. Само след минута, на около петдесетина крачки от него, се показа носът на кадилака.

Този път с него беше свършено. Който и да беше в кадилака — а в него най-вероятно беше Анжело, нямаше начин да не го беше забелязал. Имаше ли смисъл да се съпротивлява? Дали да не се предаде, пък да става каквото ще? Не! Той познаваше хората на Тони Марино Мечката, беше ги виждал и в затвора, и вън от затвора и знаеше как постъпват с онези, които се опитват да ги изиграят. Черната кола намали скорост. Бяха го видели! Ужас!

Майлс зави рязко наляво, бутна стъклената врата на близкия магазин и влезе. Магазинът беше за спортни стоки. Бледият, слаб и висок продавач бе на негова възраст. Той се приближи.

— Добър ден, сър. Какво ще обичате?

— Интересуват ме топките за боулинг. — Това беше първото нещо, което му дойде на ум.

— Разбира се. Колко тежки и на каква цена?

— Искам от най-скъпите. Около шестнайсет фунта.

— Цвят?

— Няма значение.

Майлс наблюдаваше тротоара пред вратата на магазина. Минаха няколко души. Никой не спря и не се загледа във витрината.

— Елате, ще ви покажа с какво разполагаме.

Майлс последва продавача. Минаха покрай щанд със ски и покрай стъклени витрини, в които бяха подредени ловни пушки. Майлс се обърна и видя един самотен силует, който надничаше през витрината. После силуетите станаха два. Стояха един до друг и наблюдаваха. Майлс реши да опита да се измъкне през задния вход. Но веднага отхвърли тази мисъл. Мъжете, които го преследваха, не биха повторили два пъти една и съща грешка. Пред задния вход сигурно вече стоеше човек.

— Ето, това е една отлична топка. Струва четирийсет и два долара.

— Ще я взема.

— Трябва да измерим хватката на ръката, за да…

— Няма нужда.

— Както желаете, сър. А какво ще кажете за една чанта за топката? Или може би обувки за боулинг?

— Да — каза Майлс. — Да, разбира се.

Той отлагаше мига, в който трябваше да се появи на улицата. Без да осъзнава какво прави, започна да разглежда саковете, избра един напосоки, а след това седна, за да мери обувките. Точно когато ги събуваше, той се сети за кредитната карта. Кредитната карта Кийчардж, която Уейнрайт му бе изпратил по Хуанита… картата на името на Х. Е. Линколп… Х-Е-Л-П.

Той кимна към топката за боулинг, сака и обувките.

— Колко?

— Осемдесет и шест долара и деветдесет и пет цента — каза продавачът.

— Бих искал да платя с кредитна карта — каза Майлс, извади портфейла си и подаде на продавача кредитната карта на името на Линколп, като се опитваше да владее ръцете си, за да не треперят.

— Добре, но…

— Знам, че трябва да проверите сметката. Ще почакам да се обадите.

Продавачът взе картата и влезе в преградения със стъкло офис. Забави се няколко минути, след това се върна.

— Готово ли е? — нетърпеливо попита Майлс.

— Разбира се. Всичко е наред, господин Линколп.

Майлс се чудеше какво ли става сега в центъра за кредитни карти Кийчардж в главната сграда на Първа търговска американска банка. Дали да му помогнат? Възможно ли бе да дойдат навреме? Той си спомни напътствията, които му бе предала Хуанита: след като използва картата, да се забави колко го може по-дълго, за да има възможност Уейнрайт да пристигне и да се намеси.

— Подпишете, моля, господин Линколп.

Продавачът бе попълнил бланката със сумата. Майлс се наведе над щанда, за да се подпише.

Когато се изправи, усети, че една ръка леко докосва рамото му. Чу тих глас.

— Майлси!

Докато се обръщаше, Ларока каза.

— Не вдигай шум, няма да ти помогне, само ще пострадаш още повече!

Зад Ларока с непроницаеми лица стояха Анжело, Луи и още един мъж, когото Майлс не беше виждал, но който имаше също вид на горила. Четиримата го заобиколиха, стиснаха ръцете му и го повлякоха напред.

— Размърдай се, лайно такова! — тихо заповяда Анжело.

Майлс помисли, че би могъл да извика, но какво ли щеше да му помогне това? Слабичкият продавач, който гледаше с отворена от почуда уста, едва ли би могъл да направи нещо за него. Преследването беше приключило. Чувстваше ръцете си като в клещи. Усети, че го повличат към външната врата.

Изуменият продавач се затича след тях.

— Господин Линколп! Забравихте си топката!

— Остава за теб, драги — отвърна Ларока. — Този юнак вече няма нужда и от собствените си топки!

Черният кадилак бе паркиран наблизо. Набутаха Майлс в колата и веднага тръгнаха.

 

 

За автоматичния център Кийчардж това бе най-натовареният час. В полутъмната зала на центъра, голяма като аудитория, работеха петдесетина оператори, които не отделяха очи от екрана пред себе си.

Младата операторка, която прие запитването за кредитната карта Кийчардж на името на Х. Е. Линколп, не му обърна особено внимание. За нея то беше едно от хилядите, които получаваше през работния ден. Името нямаше никакво значение. Нито тя, нито колегите й имаха представа откъде идват запитванията — дали са от друг град или от друг щат. Исканият кредит можеше да се използва за плащането на сметката в бакалията на някоя домакиня в Ню Йорк, за нови дрехи на някой канзаски фермер, за скъп ненужен накит на богата вдовица от Чикаго, за поредната такса на студент в Принстън, или пък за покупката на каса уиски от някой алкохолик в Кливланд, която вероятно щеше окончателно да го довърши. Никой не занимаваше оператора с подробности. Ако беше необходимо, можеше да се направи справка за характера на покупката, но това се случваше много рядко. Никой не се интересуваше от подобни детайли. Само парите имаха значение, парите, които сменяха своя собственик, а също и платежоспособността на купувача, който трябваше да върне кредита.

При запитване светваше една сигнална лампичка. Операторката я изключи и каза в микрофона:

— Кой е търговският ви номер, моля?

Продавачът на спортни стоки съобщи номера. Операторката го набра и той веднага се появи на екрана пред нея.

— Стойност на покупката?

Операторката натисна копчето, за да прехвърли данните в компютър, който се намираше няколко етажа по-долу.

Само за секунди компютърът прие информацията, направи необходимата справка и даде отговор:

ОДОБРЕНО

НОМЕР 7416984

БЪРЗО. СПЕШНО.

ПРЕДУПРЕДЕТЕ ТЪРГОВЕЦА! СЪОБЩЕТЕ НА ДЕЖУРНИЯ РЪКОВОДИТЕЛ!

ВКЛЮЧЕТЕ ВЕДНАГА ВАРИАНТ 17 ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ!

— Покупката е потвърдена — каза операторката на продавача. — Номер…

Говореше по-бавно от обикновено. Междувременно подаде сигнал до кабината на дежурната ръководителка — млада жена, която тутакси въведе информацията на своя екран. Тя посегна към един бутон, за да пусне в действие указанията по програма за критични ситуации номер 17.

Операторката в залата нарочно се запъна при обявяването на номера на кредитната карта и го повтори. Сигналите за критична ситуация се подаваха много рядко, но когато това се случеше, операторите бяха задължени да действат според инструкцията. Те трябваше да забавят колкото е възможно повече отговора. Благодарение на това забавяне след подаден сигнал за тревога бяха залавяни убийци, бяха спасявани жертви от похитителите им, бяха намирани отвлечени хора и откраднати ценности, а един син успя да види жива тежкоболната си майка… В такива моменти операторът задържа линията за няколко минути, а останалите вършат своята работа.

Инструкция 17 гласеше, че вицепрезидентът по сигурността трябва да бъде незабавно информиран, ако някъде бъде представена кредитна карта Кийчардж на името на Х. Е. Линколп. Искаше се и мястото, където е използвана кредитната карта. Като натисна няколко бутона пред себе си, дежурната ръководителка получи допълнителната информация СПОРТНИ СТОКИ „ПИЙТС“, а също и улицата, и номера. Тя вече набираше телефонния номер на господин Уейнрайт. Момичето усети, че информацията, която му предаде, го разтревожи. Той разпита накратко за подробностите и си ги записа.

Само след секунда критичната ситуация беше приключила за дежурната ръководителка, за операторката и за компютъра.

Но не и за Нолан Уейнрайт.

След разправията с Алекс Вандервурт преди час и половина, когато разбра, че Хуанита Нунес и детето й са изчезнали, Уейнрайт непрекъснато звънеше по телефона, а от време на време използваше едновременно и двата апарата върху бюрото си. Четири пъти се опита да се свърже с Майлс Истън, за да го предупреди за грозящата опасност. Консултира се с хората от ФБР и от специалните служби. От ФБР започнаха интензивно разследване по отвличането на Хуанита Нунес. Градската и щатска полиция бяха предупредени, че се издирват млада жена и дете, дадоха и описанията им. Договориха се, че от ФБР ще бъде изпратен екип, който да следи посетителите в „Дъбъл Севън“. Но тъй като в момента нямаха хора, това най-вероятно щеше да стане следобед.

— Ако нахълтаме в „Дъбъл Севън“ и започнем да задаваме въпроси — обясни специалният агент на ФБР Инес, — само ще се издадем, че знаем за връзките на клуба с подземния свят. Но понеже не разполагаме с никакви доказателства, ние не бихме могли дори да претърсим като хората. Освен това, според данните, които имаме от твоя човек Истън, клубът се използва само като място за срещи и в него не се прави нищо незаконно, освен хазартните игри, но това е дреболия.

Също като Уейнрайт, Инес бе убеден, че няма смисъл да търсят Нунес и дъщеря й в клуба.

Макар че разполагаха с по-малки възможности от ФБР, секретните служби се заеха да търсят скривалището на фалшификаторите. Там би могла да бъде отвлечената жена и детето й. Те се свързаха с тайните си агенти и информатори, като се мъчеха да се доберат до някакви конкретни данни, или поне до някакъв слух, който би могъл да ги насочи на следа. Всички действаха съвместно. Необичайно наистина, но в този момент сякаш забравиха за непрестанното съперничество и дрязгите помежду си.

След като Уейнрайт получи информация за използването на кредитната карта на името на Х. Е. Линколп, той незабавно се обади във ФБР. Съобщиха му, че агентите Инес и Далримпъл не са в управлението, но могат да се свържат с тях. Той продиктува спешното съобщение и зачака. Скоро получи отговор: агентите са в града, недалеч от посочения магазин. Вече се насочват към него. Чакат го на мястото.

Уейнрайт въздъхна с облекчение и забърза към колата си.

Когато пристигна, Инес разпитваше насъбралите се хора около магазина за спортни стоки „Пийтс“. Далримпъл беше вътре и разпитваше продавача. Инес разбута хората, приближи се до шефа по сигурността и каза намръщено.

— Птичките са изхвръкнали. Когато дойдохме, всичко беше приключило. — И той му разказа малкото, което беше научил.

— Някакви описания? — попита Уейнрайт.

Агентът поклати глава.

— Продавачът така се уплашил, че не може да каже със сигурност дали мъжете са били трима или четирима. Всичко станало страшно бързо и не би могъл да ги опише или разпознае. Никой, нито вътре в магазина, нито отвън, си спомня да е виждал кола.

Лицето на Уейнрайт бе покрусено, личеше си, че преживява огромно напрежение и тревога.

— Какво ще правим сега?

— Ти си бил ченге — каза Инес, — и всичко ти е ясно. Все пак ще почакаме още малко. Може и да се доберем до някаква полезна информация.