Артър Хейли
Банкери (53)

20

Всичко стана толкова бързо и така неочаквано, че тя успя да извика едва след като вратите на колата бяха затворени и голямата черна лимузина хвърчеше по шосето. Макар да съзнаваше, че е твърде късно, Хуанита извика няколко пъти „Помощ! Помощ!“, но един юмрук се стовари върху лицето й, а след това ръка в ръкавица запуши устата й. Тогава тя чу изпълнения с ужас писък на Естела и продължи да се бори. Същият юмрук отново се стовари върху нея, пред очите й притъмня, и тя изпадна в несвяст.

Денят започна съвсем нормално. Беше безоблачна, свежа сутрин в началото на ноември. Хуанита и Естела станаха навреме, закусиха и гледаха сутрешните новини на Ен Би Си на портативния черно-бял телевизор. Излязоха точно в 7,30 — Хуанита имаше достатъчно време да заведе Естела в детската градина, а след това да се качи на автобуса и да пристигне в банката навреме. Тя много обичаше сутрините, за нея бе истинско удоволствие, че денят й започва с грижи за Естела.

Когато излязоха от сградата, Естела хукна напред, като от време на време се обръщаше и викаше:

— Мамо, аз прескачам всички линии!

Хуанита се усмихна — прескачането на линиите и дупките по тротоара бе една от игрите, на които често играеха. Точно в този момент Хуанита забеляза, че пред тях е паркирана кола с тъмни стъкла, а задната й врата беше отворена към бордюра. Естела се приближи. В този миг една ръка се протегна и момиченцето изчезна вътре. Хуанита се затича към вратата на колата. Някакъв човек, който Хуанита не бе забелязала, я сграбчи и напъха в колата. Преди да осъзнае какво става Хуанита лежеше притисната към пода, заедно с Естела. Вратата се трясна зад нея. Миг след това се затвори и предната врата и колата потегли.

Когато дойде в съзнание и главата й започна да се прояснява, тя чу някой да казва:

— По дяволите, защо прибра и детето?

— Ако не го бяхме взели, то щеше да вдигне такъв шум, че цял куп ченгета щяха да долетят на минутата. Така поне се измъкнахме чисто, бързо и без проблеми.

Хуанита се размърда. Остра болка като нож проряза главата й, явно от ударите, които беше получила. Тя простена.

— Слушай, кучко — обади се трети глас, — ако ни създаваш проблеми, ще те смелим от бой. И не се надявай, че някой ще те види. През тези стъкла нищо не се вижда.

Хуанита лежеше и се опитваше да се успокои и да обмисли разумно нещата. В колата имаше трима души, двама на задната седалка над нея и един отпред. Тя вече беше забелязала тъмните стъкла на колата. Нямаше никакъв смисъл да вика, за да привлече вниманието. Защо ги бяха отвлекли? Защо? Хуанита не се съмняваше, че причината е Майлс. Това, от което се беше страхувала, стана. Даваше си сметка, че се намира в страшна опасност. Но Господи! — защо и Естела! Двете бяха плътно притиснати към пода на колата, телцето на Естела се тресеше от безпомощни ридания. Хуанита се размърда, като се опитваше да я докосне и да я успокои.

— Чакай, миличкото ми. Успокой се, моето момиче.

— Млъквай! — заповяда единият от мъжете.

Друг глас, вероятно този на шофьора, се разпореди:

— По-добре им запуши устата и им вържи очите!

Хуанита усети, че двамата мъже отзад се размърдаха, дочу и звук от разкъсване на плат. Тя започна настоятелно да го моли:

— Не, моля ви! Аз ще…

Но тя не можа да продължи, защото в устата й Напъхаха парче плат. Миг по-късно очите й бяха вързани с тъмен парцал. Извиха ръцете й и ги завързаха на гърба. Въжетата прерязваха китките й. По пода на колата имаше прах, който пълнеше носа и гърлото й. Принудена да стои неподвижно, без да вижда, Хуанита усети, че започва да се задушава. Не можеше да си поеме дъх през запушената уста, затова се мъчеше да се изкашля, и да прочисти поне носа си. От движенията, които усещаше около себе си, разбра, че на същото мъчение е подложена и Естела. Това я изпълни с ужас. Сълзи на гняв и безсилие изпълниха очите й. „Върви по дяволите, Уейнрайт! И ти, Майлс! Къде сте и двамата сега? О, защо ли се съгласих… защо не предвидих, че това може да се случи. Защо?… Моля те, помогни ми, Богородице! Ако не на мен, поне на Естела!“

Колкото повече време минаваше, толкова повече се засилваше болката и усещането за безпомощност. Хуанита чувстваше, че не е в състояние да събере мислите си. Усещаше като насън движението на колата — забавяне, спиране, тръгване — явно имаше много коли. Редяха се завой подир завой.

Струваше й се, че пътуването няма край. След около час, а може би повече или по-малко? — Хуанита усети рязкото натискане на спирачките. Моторът изрева и спря. Чу тихия шум от автоматичното отваряне на предната врата, след това трясъкът от затварянето. Вратите явно бяха доста големи. Задната врата се отвори, пантите изскърцаха, някой грубо я дръпна и изправи на крака, а след това я блъснаха да върви напред. Хуанита се олюля, краката я боляха от ударите при вкарването в колата. За миг щеше да падне на земята, но две ръце я сграбчиха. Единият от гласовете й заповяда:

— Хайде, върви напред!

Все още с вързани очи, тя се движеше неуверено, а мислите й бяха насочени единствено към Естела. Усещаше как стъпките-нейните собствени и на останалите — отекват върху цимента. Внезапно подът пропадна, тя отново залитна и познатите вече ръце я сграбчиха, за да не падне. Заслизаха по някакви стълби. Стигна до края им и продължиха напред. След това я бутнаха назад и загубила отново равновесие, тя се стовари върху твърд дървен стол. Същият глас даде разпореждания:

— Свалете превръзката от очите и отвържете ръцете й!

Парцалът, с който бе запушена устата й, бе грубо издърпан. Махнаха и превръзката и Хуанита премигна на силната светлина.

— Pоr dios! Боже господи! Къде е… — Но тя не успя да довърши, защото силен юмрук се стовари върху лицето й.

— Престани да дрънкаш — каза един от познатите й вече гласове, — ще казваш само това, за което те питаме.

Тони Марино Мечката си имаше любими занимания. Едно от тях бе еротичният секс — за него еротичен секс означаваше секса, в който жените бяха унижавани по най-различни начини, докато той самият показваше превъзходството си. Побоите бяха другото му любимо занимание — колкото по-кървави бяха те, толкова по-добре. Той с удоволствие слушаше подробните разкази за побоите, нанесени по негова заповед, особено случаите, когато бяха предизвикали нечия смърт. (Мечката избягваше да се замесва лично в подобни действия.) Тони Мечката имаше още една, по-безобидна слабост — тъмните, непрозрачни стъкла. С такива стъкла бяха колите му, помещенията в офиса, любимият му „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, а също и строго охраняваната къща. Цялата стена на една от баните в дома му, която използваха посещаващите го жени, беше в такива стъкла. От страната на банята стената имаше вид на голямо, красиво огледало. Тони Мечката се настаняваше от другата страна, запалваше пура и се наслаждаваше на гледката, докато жената в банята изобщо не подозираше, че е наблюдавана.

Заради това негово пристрастие на една от стените в центъра за фалшификации бе инсталирано голямо непрозрачно стъкло. Той беше предпазлив и рядко ходеше там, но днес се отдаде на удоволствието да наблюдава Нунес незабелязан. Стъклото заемаше половината от стената и приличаше на екран. Мечката виждаше жената, вързана за стола. Лицето й беше насинено и разкървавено, а косата — разрошена. До нея седеше детето й, вързано за друг стол. Лицето на момиченцето беше бяло като платно. Когато разбра, че са довели и дете, Марино страшно се разяри. Не защото обичаше децата, съвсем не. А защото чувстваше, че детето може да им създаде допълнителни проблеми. Един възрастен човек може да „изчезне“, това не носи кой знае какъв риск. Но убийството на дете бе нещо друго. То би могло да предизвика отрицателни реакции дори у собствените му хора, да не говорим за реакцията на обществото, ако подобно нещо се разчуе. Убийството на дете бе свързано с голям риск. Тони Мечката взе решение да не се стига до крайности. Поне се бяха сетили да завържат очите на жената и детето. Пък и зад това стъкло те не го виждаха.

Той запали пурата си и се загледа.

Анжело, един от телохранителите на Тони Мечката, който беше участвал в отвличането на жената, се бе надвесил над нея. Анжело приличаше на носорог и беше бивш неуспял състезател по бокс. Устните му бяха дебели и бърнести, беше грубиян и с удоволствие вършеше работата си.

— Хайде, мръснице, почвай да говориш!

Хуанита, която правеше усилия да погледне към Естела, извърна глава.

— De que? Да говоря, но за какво? — попита тя.

— Казвай името на този, който ти се обади по телефона от „Дъбъл Севън“!

Лекото трепване на лицето й показа, че тя разбира за какво става дума. Тони Мечката забеляза това потръпване, което означаваше, че всичко бе въпрос на време — рано или късно щяха да получат нужната им информация.

— Ах ти, животно такова…! — Хуанита заплю Анжело. — Canalla!^[1] Не знам за никакъв „Дъбъл Севън“!

Анжело я удари силно и от носа й потече кръв, а също и от ъгълчето на устата й. Главата на Хуанита увисна. Той сграбчи косата й и я изправи на крака, като повтори въпроса си:

— Кой е човекът, който ти се обади от „Дъбъл Севън“?

— Maricon,^[2] няма да кажа нищо, преди да пуснеш момиченцето ми. — Гласът й бе променен, тя едва отваряше набъбналите си устни.

Не се предава лесно, помисли си Тони Мечката. Би опитал да се справи с нея по друг начин, но не беше негов тип. Беше прекалено дребничка — бедрата й бяха нищо и никакви, задникът — колкото дланта му, а гърдите — много малки.

Анжело замахна и я удари силно в корема. Хуанита извика и се преви. Естела, която виждаше и чуваше всичко, започна да крещи истерично. Тези писъци раздразниха Тони Мечката. Разпитът се беше проточил. Имаше и по-бърз начин. Той направи знак на втория телохранител, Луи, и му пошепна нещо. Луи като че ли не хареса това, което му каза, но кимна. Тони Мечката му подаде пурата.

Луи мина от другата страна и започна да обяснява нещо на Анжело. Тони Марино Мечката се огледа наоколо. Намираха се в мазето и всички врати бяха плътно затворени, така че никакъв шум не би могъл да проникне навън. Но дори и да се чуеше, къщата, в която се намираха, бе строена преди петдесет години, намираше се в богаташкия квартал и около нея имаше огромна градина, охранявана като истинска крепост. Организацията на Тони Марино Мечката я бе купила преди осем месеца и тук се осъществяваше работата по фалшифицирането. За да бъдат в пълна безопасност, те възнамеряваха в най-скоро време да продадат къщата и да се преместят на друг адрес. Новото място бе вече избрано. Къща, подобна на тази, в изискан квартал, вън от всякакво съмнение. Тони Мечката често си мислеше с удоволствие, че строгите предохранителни мерки бяха причина за продължителната им успешна дейност. Те се местеха от едно място на друго в тихи, богаташки квартали, като ограничаваха до минимум влизането и излизането от къщата. Тази изключителна предпазливост имаше две главни преимущества — съседите не подозираха нищо, а и броят на хората, които знаеха къде се намира центърът, бе сведен до минимум. Имаха специален план за преместване от едно място на друго. Изработени бяха дървени покрития с формата на мебели, които създаваха впечатление за съвсем обикновено домашно преместване. Използваха камиона на една от легално действащите компании на организацията. Наложеше ли се, имаха план и за спешно пренасяне.

Идеята за маскировка с мебелни плоскости бе на Дани Кериган. Старецът беше предложил и други интересни идеи, а през шестте години, откакто Тони Марино Мечката го бе довел в организацията, доказа, че е ненадминат фалшификатор. Тони Мечката беше дочул за способностите на Кериган, както и за това, че е станал алкохолик. По негова заповед старецът беше открит, изведен от състоянието на непрекъснат алкохолен унес, след което му дадоха възможност да се прояви — резултатите бяха забележителни.

Тони Мечката се увери, че Дани е в състояние да възпроизведе, и то с невероятна точност, и пари, и пощенски марки, и акции. Той фалшифицираше всякакви ценни книжа, чекове, разрешителни за шофиране, карти за социални осигуровки и какво ли не още. Производството на хиляди фалшиви кредитни карти бе негова идея. Чрез един внимателно планиран обир успяха да се сдобият с материала, от който правеха кредитните карти Кийчардж. Този материал щеше да им стигне за години напред. Печалбите, които вече бяха получили, бяха огромни.

Единственият проблем беше, че от време на време старецът здравата се натряскваше и не можеше да работи по цяла седмица, а понякога и по-дълго. Тогава имаше опасност да се раздрънка и те се грижеха да е на сигурно място. Той обаче беше доста хитър и в някои случаи успяваше да се измъкне. За щастие, това се случваше много рядко напоследък, тъй като Дани старателно събираше своя дял от печалбата в сметката си в швейцарска банка и мечтаеше след година-две да си вземе мангизите и да се оттегли. Ала Тони Мечката съвсем не възнамеряваше да му даде тази възможност. Той смяташе да използва стареца, докато бе в състояние да работи. Освен това Дани знаеше прекалено много, така че не можеха да го пуснат просто ей така.

Докато Дани Кериган работеше, организацията се грижеше за сигурността му и реализираше всичко, което произвеждаше. Без отлична организация за разпределение на „продукцията“ старецът би се провалил за кратко време, както всички останали в този бранш. Тони Мечката се тревожеше поради опасността, надвиснала над организацията. В нея изглежда беше проникнал някакъв шпионин и мерзавец. Откъде ли бе дошъл? И какво бе успял той — или тя — да научи досега?

Вниманието му отново се насочи към това, което ставаше от другата страна на стъклото. Анжело държеше димящата пура. Дебелите му устни бяха разпънати в злобна усмивка. С края на крака си той бе обърнал двата стола така, че жената и копеленцето й седяха една срещу друга. Анжело дръпна няколко пъти от пурата и върхът й припламна. След това се приближи към детето.

Естела го гледаше и трепереше цялата, а очите й бяха изпълнени с ужас. Без да бърза, Анжело взе малката й дясна ръчичка, повдигна я и огледа дланта. Бавно извади пурата от устата си и започна да я гаси в ръката на детето като в пепелник. Естела изпищя — това бе отчаян, болезнен писък. Със сълзи на очи, ужасената Хуанита се бореше, за да се измъкне от въжетата, с които бе прикована към стола.

Пурата все още не беше загаснала. Анжело дръпна още няколко пъти, върхът й отново припламна, и той посегна към другата ръка на детето.

— Не, не… dejela quieta,^[3] ще ви кажа — изкрещя Хуанита. Анжело продължаваше да държи пурата близо до ръката на детето.

— Човекът, когото търсите… — каза тихо Хуанита, — е Майлс Истън.

— За кого работи?

Гласът й премина в отчаян шепот, но все пак отговори:

— За Първа търговска американска банка.

Анжело пусна пурата на пода и я загаси с пета. Погледна въпросително към стената, зад която стоеше Тони Марино Мечката и се запъти към него.

Лицето на Тони Мечката бе изопнато.

— Намерете го — тихо каза той. — Намерете този мерзавец. И го доведете тук.