Артър Хейли
Банкери (5)

5

— Доколкото разбирам — каза мрачно Тотънхоу, — единственото нещо, което всички ние със сигурност знаем, е, че шест хиляди долара в банкноти не са там, където трябва да бъдат.

Освен оперативния администратор около бюрото на Едуина Д’Орси седяха и младият Майлс Истън, помощникът на Тотънхоу и касиерката Хуанита Нунес.

Парите бяха изчезнали от чекмеджето на Хуанита Нунес.

Беше изминал половин час от завръщането на Едуина. Тя се обърна към Тотънхоу:

— Прав сте, но сме длъжни да положим още усилия. Искам да премислим всички факти, бавно и внимателно.

Беше малко след три следобед. Клиентите си бяха отишли. Външните врати бяха затворени.

Както обикновено, служителите продължаваха с традиционните си задължения, но Едуина долавяше скритите им погледи, насочени към бюрото й — те вече знаеха, че нещо не е наред.

Тя непрекъснато си повтаряше, че не трябва да се паникьосва, за да може да прецени и анализира всеки, дори и най-дребния факт. Искаше да проследи внимателно нюансите в разказа и мнението особено на госпожа Нунес.

Едуина ясно осъзнаваше, че скоро ще бъде принудена да осведоми централното ръководство за очевидно голямата липса на пари, след което ще се намеси управлението по сигурността, а вероятно и ФБР. Но тя възнамеряваше да направи всичко възможно, за да реши проблема тихомълком, без включване на тежката артилерия, докато все още имаше шансове за това.

— Ако желаете, госпожо Д’Орси — обади се Майлс Истън, — ще започна аз, тъй като Хуанита доложи най-напред на мен за случилото се. — Присъщата му бодрост бе изчезнала.

Едуина кимна с одобрение.

Истън разказа, че научил за липсата на парите няколко минути преди два часа. Хуанита Нунес му докладвала, че според нея от чекмеджето й липсват шест хиляди долара.

В момента Майлс Истън работел също като касиер, налагало се поради отсъствието на много служители. Истън работел през две гишета от Хуанита Нунес и тя отишла най-напред при него, като преди това заключила чекмеджето си.

Като чул за липсата, Истън също заключил чекмеджето си и отишъл при Тотънхоу.

По-тъжен от обикновено, Тотънхоу продължи по-нататък.

Той отишъл веднага при госпожа Нунес и разговарял с нея. Най-напред се усъмнил, че липсват точно шест хиляди долара, защото според него, било невъзможно да се знае точната сума. Тотънхоу обясни, че Хуанита Нунес работила през целия ден, започнала сутринта с малко повече от десет хиляди долара, получени от трезора. Приемала и изплащала пари от отварянето на банката в 9 сутринта. Това означаваше, че е работила в продължение на пет часа, като прекъснала само за четирийсет и пет минути на обяд, а през това време банката е била пълна с хора и всички каси са работели. Освен това паричните вноски били по-големи от обикновено, така че парите в чекмеджето — без да се смятат чековете — вероятно възлизали на двайсет, двайсет и пет хиляди долара. Накрая Тотънхоу направи следния извод: би ли могла госпожа Нунес да знае със сигурност не само че липсват пари, но и точната сума?

Едуина поклати глава. Тя вече си беше задала този въпрос.

Като се стремеше да не бъде забелязана, тя внимателно изучаваше младата жена. Хуанита бе дребна, слаба и тъмнокоса. Тя не беше красива, но в нея имаше някаква странна предизвикателност. Беше пуерториканка, това си личеше от пръв поглед, и говореше с лек акцент. Отговаряше кратко, когато я питаха нещо.

Трудно беше да се прецени какво изживяваше Хуанита Нунес. Тя сякаш не се стремеше да им помогне, поне външно изглеждаше така, мислеше Едуина. Касиерката не пожела да даде никаква допълнителна информация, освен това, което бе съобщила в началото. Изражението й се менеше от мрачно до враждебно. От време на време изглеждаше доста разсеяна, сякаш беше отегчена и смяташе по-нататъшните разговори за напълно излишни. Но беше и изнервена, това личеше от стиснатите й ръце и от непрекъснатото въртене на тънката венчална халка.

Едуина Д’Орси беше погледнала в списъка на служителите, който винаги беше на бюрото й, и оттам научи, че Хуанита Нунес е на двайсет и пет години, разведена, с дете на три години. В Първа търговска американска банка работеше от две години — като касиерка. Това, което липсваше в списъка, но което Едуина бе чувала да се говори, бе, че младата Нунес сама издържа детето си и че има — може би и сега — финансови трудности: изплащала дълговете на съпруга си, който я изоставил.

Тотънхоу добави, че независимо от съмненията си, че госпожа Нунес би могла да знае точната липсваща сума, той я освободил от задълженията й на гишето и я „заключил с парите“.

Тъй нареченото „заключване“ бе един вид опит да се помогне на пострадалия банков служител, а също така стандартна процедура, която се прилагаше в подобна ситуация. Това означаваше, че касиерът оставаше сам в малка канцелария заедно с парите и един калкулатор и правеше баланс на всички операции през деня.

Тотънхоу чакал отвън.

Когато го извикала, Хуанита му казала, че парите наистина не излизат. Липсвали шест хиляди долара.

Тотънхоу извикал Майлс Истън и двамата заедно направили повторна проверка, докато Хуанита Нунес ги наблюдавала. Те открили, че изчисленията й са правилни. Вече нямало никакво съмнение, че липсват пари и то точно толкова, колкото били обявени в самото начало.

И тогава Тотънхоу се обадил на Едуина.

— Това всъщност ни връща там, откъдето започнахме — заяви Едуина — На някой да му е хрумнало нещо ново?

— Аз бих искал да задам на Хуанита още няколко въпроса, ако тя не възразява — обади се Майлс Истън.

Едуина кимна.

— Помисли внимателно, преди да ми отговориш, Хуанита — каза Истън. — Днес правила ли си КР с някой касиер?

КР означаваше размяна между касиерите. На тях често им се случваше да останат без нужните банкноти или монети. Когато имаха много хора за обслужване, вместо да се бавят да ходят до трезора, касиерите си помагаха един на друг и си „продаваха“ и „купуваха“ пари. КР обикновено се записваше. Но понякога, поради бързина или невнимание, ставаха грешки и в края на работния ден на един касиер парите не му достигаха, а на друг бяха повече. Ала грешка с такова голямо количество пари — шест хиляди долара — бе почти невъзможна.

— Не — отговори касиерката. — Никакви размени. Днес не.

— А да си забелязала някой да се е навъртал около гишето ти, така че да може незабелязано да измъкне пари? — продължаваше да настоява Майлс Истън.

— Не.

— Когато дойде при мен, ти каза, че смяташ, че липсват пари. Кога точно го установи?

— Няколко минути преди това.

— Колко време след обедната почивка, госпожо Нунес? — намеси се Едуина.

— Може би двайсетина минути след това — колебливо отвърна момичето; явно не беше много сигурно.

— Тогава да поговорим за времето преди да отидете на обяд — каза Едуина. — Смятате ли, че парите са липсвали тогава?

Хуанита Нунес поклати отрицателно глава.

— Но как можете да бъдете сигурна?

— Сигурна съм.

Едуина започваше да се дразни от тези кратки отговори, които не помагаха с нищо. Освен това й се стори, че мрачната враждебност на момичето сякаш се беше засилила.

— Но как така разбра, че липсват пари, при това точната сума? — повтори съдбоносния си въпрос Тотънхоу.

— Разбрах. — Малкото лице на младата жена придоби предизвикателен вид.

Последва тишина, породена от явно недоверие.

— Смяташ ли, че е възможно да си сгрешила и да си дала на някой клиент шест хиляди долара повече?

— Не.

— Когато напусна гишето, за да отидеш на обяд, ти взе чекмеджето с парите, отнесе го в трезора, остави го там и затвори ключалката чрез специалната комбинация. Така ли беше? — попита Майлс Истън.

— Да.

— Сигурна ли си, че заключи?

Момичето кимна в знак на потвърждение.

— А ключалката на оперативния администратор затворена ли беше?

— Не, тя беше отворена.

Това също беше нормално. Всяка сутрин след като комбинацията на оперативния администратор се поставяше на положение „отворено“, тя оставаше така до края на деня.

— И когато се върна от обяд, твоето чекмедже с парите беше на мястото си, все още заключено?

— Да.

— Някой друг да знае твоята комбинация? Казвала ли си я на някого?

— Не.

За миг въпросите спряха. Според Едуина всички насядали около бюрото прехвърляха на ум подробностите около процедурите, свързани с трезора.

Чекмеджето с парите, за което питаше Майлс Истън, представляваше здрава кутия, поставена на стенд с колелца, за да се придвижва лесно от едно място на друго. Наричаха го и количка за пари. Всеки касиер си имаше количка с поставен на видно място номер. Обикновено тя се използваше само от един човек. Винаги имаше няколко колички повече. С една от тях днес бе работил Майлс Истън.

Всички колички се проверяваха на излизане и влизане в трезора от главния касиер, който следеше движението им. Невъзможно беше да вземеш количка, нарочно или случайно, без да бъдеш забелязан от главния касиер, нито пък да влезеш в трезора с чужда количка. През нощта и в края на седмицата масивната врата на трезора се затваряше плътно, по-плътно дори от плочата над гроба на фараон.

Всяка количка имаше по две ключалки, които се задействаха чрез комбинация от цифри, така че фалшификациите бяха изключени. Едната се отключваше лично от касиера, а другата от оперативния администратор или от помощника му. Отключването се осъществяваше всяка сутрин в присъствието на касиера и оперативния администратор.

На касиерите бе наредено да помнят наизуст комбинацията и да не я казват на никого. Тя можеше да се промени по всяко време, стига да реши касиерът. Единственият писмен документ, съдържащ комбинацията на касиера, се пазеше в запечатан плик с два подписа, който, заедно с други такива пликове, бе грижливо прибран в депозитна кутия. Печатът върху плика се разчупваше в три случая — при смърт, болест или смяна на работата на касиера.

С други думи, правеше се всичко възможно само активно работещият с парите да знае комбинацията, а така и касиерите, и банката, бяха застраховани срещу обири.

Друга особеност на количката за пари бе вградената алармена система. Електрическа верига свързваше всяка една от тях с банковата комуникативна мрежа. Предупредителният бутон бе скрит под пачка пари, която наричаха „стръвта“.

Касиерите бяха инструктирани никога да не използват „стръвта“, но при опасност трябваше да грабнат най-напред нея. Преместването на пачката освобождаваше безшумен повдигач, който задействаше системата. Така банковите служители по сигурността и полицията получаваха предупреждение и довтасваха само след няколко минути. Задействаха се и скритите мрежи, разположени на тавана. Серийните номера на „стръвта“ бяха записани, за да се използват като евентуално доказателство.

— Има ли сред липсващите шест хиляди долара и от „стръвта“? — обърна се Едуина към Тотънхоу.

— Не — отвърна оперативният администратор. — Те са на мястото си. Проверих.

Тогава Едуина си каза, че и тази възможност да стигнат до някакво заключение отпада.

— Хуанита — обърна се още веднъж Майлс Истън към касиерката, — смяташ ли, че съществува някаква възможност някой друг да измъкне парите от чекмеджето ти?

— Не — заяви Хуанита Нунес.

Едуина наблюдаваше внимателно момичето и й се стори, че усети страх в гласа му. Основания за страх имаше — никоя банка не би подминала с лека ръка такава значителна липса.

Едуина вече не се чудеше къде са шестте хиляди. Момичето ги беше откраднало. Друго обяснение нямаше. Трудността беше да открият как го е сторила.

Възможно бе Хуанита Нунес да ги е предала през гишето на свой съучастник. Никой не би забелязал, защото това би изглеждало като обикновено теглене на пари. Друга алтернатива бе момичето да ги е скрило и изнесло по време на обедната почивка, но в този случай рискът би бил много по-голям.

Госпожа Нунес не може да не си е давала сметка, че ще загуби работата си в банката, независимо дали ще бъде доказано, че е откраднала парите, или не. Банковите касиери установяваха понякога парични липси и подобни грешки бяха нормални и очаквани. Всяка година им се случваше да направят около осем такива грешки — парите да им излязат по-малко или повече, но ако ставаше дума за сума не по-голяма от двайсет и пет долара, обикновено нямаше никакви последствия. Но при липса в по-голям размер нито един касиер не би запазил работата си, и всички добре го знаеха.

Хуанита Нунес вероятно бе пресметнала, че тези шест хиляди са достатъчна компенсация, ако загуби работата си, макар че трудно би могла да си намери друга работа при тези обстоятелства. Независимо от всичко на Едуина й бе жал за момичето. То очевидно се намираше в ужасно положение. Може би нуждите й от пари са били свързани с детето.

— Надали ще можем да измислим нещо повече — каза Едуина на останалите. — Трябва да съобщя на ръководството. То ще се заеме по-нататък с разследването.

— Госпожо Нунес, моля ви, останете — добави тя, след като всички понечиха да си тръгнат. Момичето се върна и отново седна.

Едуина се увери, че наблизо няма някой, който да ги чуе и се обърна към момичето, като се опитваше да говори сърдечно и предразполагащо:

— Хуанита, сега е моментът да си поговорим искрено, като приятели. — Едуина беше преодоляла предишната си припряност. Тя забеляза, че тъмните очи на момичето са насочени право към нейните. — Сигурна съм, че сте се досетили поне за две неща. Първото е, че ще има сериозно разследване около случая, с участието на ФБР, защото нашата банка е с федерална осигуровка. Второ, няма никакъв начин подозрението да не падне върху вас. — Едуина направи малка пауза. — Казвам ви го напълно открито. Разбрахте ли?

— Разбирам, но не съм взимала никакви пари.

Едуина забеляза, че младата жена продължава да върти венчалния си пръстен.

— Колкото и дълго да продължи разследването — не се предаваше Едуина, като подбираше много внимателно думите си, защото й беше ясно, че няма право да отправя никакви преки обвинения — по-късно това би могло да навреди на банката, — почти сигурно е, че истината ще бъде разкрита, обикновено става точно така. Следователите са много опитни. И работят много сериозно. Те не се предават лесно.

— Не съм взела парите — повтори още по-твърдо момичето.

— Не съм казала, че сте вие. Но наистина искам да знаете, че ако случайно има още нещо, което не сте съобщили, сега е времето да го кажете. По-нататък няма да имате такива възможности. Ще бъде твърде късно.

Хуанита Нунес вдигна глава, готова отново да каже нещо. Но Едуина я спря:

— Не, изслушайте ме. Искам да ви обещая нещо. Ако парите бъдат върнати в банката, да кажем, не по-късно от утре, няма да има никакви разследвания. Разбира се, който е взел парите, не би могъл да работи повече тук. Но нищо повече няма да се случи. Гарантирам за това. Хуанита, имате ли нещо да ми кажете?

— Не, не, не! Te lo juro por mi hija!^[1] — Очите й блестяха, лицето й беше разгневено. — Казах ви, че не съм взимала никакви пари — нито преди, нито сега!

Едуина въздъхна.

— Добре, това е всичко засега. Но, моля ви, не напускайте банката, без да ми се обадите.

Хуанита Нунес сякаш беше решила да каже още нещо, но след това се отказа. Леко вдигна рамене, стана и си тръгна.

От бюрото си Едуина виждаше всичко, което ставаше в залата: това беше нейният малък свят, за който тя лично носеше отговорност. Банковите служители все още правеха балансите и описваха операциите, осъществени в клона през деня, макар предварителната проверка да показа, че нито една касиерка няма излишък от шест хиляди долара. Не остана никаква надежда да се разкрие нещо.

Чуваха се приглушени шумове: шепот на тихи гласове, шум от прехвърляне на листове, звън на монети, потракване по клавишите на изчислителните машини. Тя гледаше залата и си мислеше, че ще запомни тази седмица по две причини. Давайки си сметка, че повече не може да отлага, тя вдигна слушалката и набра номера.

— Управление по сигурността — чу се женски глас.

— Господин Уейнрайт, моля — каза Едуина.