Артър Хейли
Банкери (48)

15

Никой не можеше да каже каква бе конкретната причина за разпадането на Съпранешънъл. И дали въобще е имало такава. Може би това бе случайност. Или пък естествен резултат от натрупването на много обстоятелства, всяко от които предизвиква известно подкопаване на сигурността — така както струпването на прекалено големи тежести върху една повърхност, в края на краищата предизвиква счупването й.

Финансовите затруднения или банкрут на всяка голяма компания, се предшестват от седмици, та дори и от месеци, в които се появяват изолирани факти, подсказващи приближаването на кризата. Само най-големите експерти, такива като Луис Д’Орси, успяват да забележат тези факти, да направят съответните изводи, да предупредят когото трябва.

Вътрешните хора, включително и Джордж Куортърмейн (разпродал всичките си акции от Сънеко още когато цените на борсата били доста високи) — знаеха какво ги очаква и се бяха спасили навреме. Някои външни хора бяха предупредени от доверени лица или от приятели, които им се отплащаха за направени услуги. Без да вдигат много шум, те също бяха продали акциите си.

Следващите във веригата бяха служители от ранга на Алекс Вандервурт — представителят на Първа търговска американска банка. Той бе получил някаква информация и искаше бързо да продаде акциите на Сънеко с надеждата, че в настъпилата суматоха продажбите ще останат незабелязани. Другите институции — банки, инвеститорски къщи, фондове — виждайки, че цените на акциите падат, и познавайки механизма на действие, също бързаха да се освободят от акциите, които губят стойност.

Съществуват федерални закони, които забраняват на вътрешните служители да търгуват с акции — но това е само на книга. На практика тези закони се нарушават всеки ден, а и липсва механизъм, който да контролира изпълнението им. От време на време, когато избухне скандал около някои фрапиращ случай, се издава малка присъда, колкото да се успокои общественото мнение. Но това става доста рядко.

А вложителите — изпълнените с надежди и доверие наивни хорица, които най-често понасят загуби — научават последни, че нещо не е наред.

Първото съобщение, в което се намекваше за евентуални трудности на Сънеко, бе пуснато от АП и се появи в следобедните вестници — това бе съобщението, което Роскоу Хейуърд видя на излизане от „Хилтън“. На следващата сутрин журналистите се бяха добрали до повече подробности и в сутрешните вестници, включително и във вестник „Уолстрийт Джърнъл“, се появиха конкретни материали. Но фактите бяха малко и повечето хора не можеха да повярват, че една толкова могъща (и сигурна) компания като Съпранешънъл Корпорейшън може изведнъж да изпадне в тежко положение.

Но доверието им бе разколебано.

В десет сутринта акциите на Съпранешънъл не бяха пуснати за продажба на Нюйоркската борса. Обяснението бе, че има „дисбаланс в исканията“. Това означаваше, че специалистът, който се занимава с купуване и продаване на акциите на Сънеко, бе получил твърде много нареждания за продажба и нито едно за покупка, и следователно не би могъл да се поддържа изисквания баланс на пазара.

Акциите на Сънеко бяха пуснати в оборот едва в 11 часа, когато постъпи искане за купуване на 52 000 акции. Но дотогава цената им, която миналия месец бе 48 1/2, бе паднала на 19. До затваряне на борсата тя стигна 10.

Нюйоркската борса възнамеряваше да забрани търговията с акциите на Сънеко, но решението й бе изпреварено от съобщението на Комисията по ценните книжа и обмена на валута, че започва разследване на състоянието на Съпранешънъл. До завършване на проучването се забраняваше всякаква търговска дейност с акции на компанията.

Следващите петнайсет дни бяха доста тревожни за вложителите и кредиторите на Сънеко — парите на вложителите и сумите на заемите за компанията надхвърляха пет милиарда долара. Шокирани и притеснени бяха и висшите служители, и директорите на Първа търговска американска банка.

 

 

Съпранешънъл не успя да се задържи и няколко месеца, както се надяваха Алекс Вандервурт и Джеръм Патертън. Разкритието на крупната продажба на акции на Сънеко от страна на Първа търговска американска банка бе напълно възможно. Това би могло да стане по два начина — или чрез сигнал и съответна заповед на Комисията по ценните книжа и обмена на валута, или чрез съда, ако закупилите акции се оплачат и настояват, че Първа търговска американска банка е разполагала с информация за истинското положение на Съпранешънъл, но не я е съобщила, а е продала акциите. При подобно разкритие банката щеше да понесе още по-сериозни загуби, тъй като вложителите, загубили доверие в нея, щяха да се оттеглят.

Съществуваше и още една почти неизбежна заплаха. Щеше да се разгласи, че Първа търговска американска банка е дала на Сънеко заем от петдесет милиона долара, който щеше да загуби. За първи път в своята история, банката щеше да приключи годината на загуба. Акционерите на Първа търговска американска банка нямаше да получат никакви дивиденти. Също за първи път.

Висшите служители на банката бяха объркани и се чудеха как да постъпят.

Вандервурт беше предрекъл, че когато се разбере истината за Съпранешънъл, журналистите ще започнат своите разследвания и всякак ще стигнат и до Първа търговска американска банка. И се оказа прав.

Репортерите Бърнстайн и Удуърд, въодушевени от примера на колегите си от „Вашингтон Пост“, които разкриха аферата Уотъргейт, се заеха сериозно с въпроса. Скоро усилията им бяха възнаградени. Само за няколко дни репортерите намериха източници за информация както в Съпранешънъл, така и извън нея, което позволи да се разкрият многобройните машинации на Куортърмейн, както и тъмното „китайско счетоводство“ на конгломерата. Не останаха скрити и финансовите връзки на компанията, включително и фактът, че Първа търговска американска банка й е предоставила заем от петдесет милиона долара.

Щом новината за връзките между Съпранешънъл й Първа търговска американска банка достигнаха до информационните служби на Дау Джоунс, шефът по връзките с обществеността и официален говорител на банката Дик Френч настоя да бъде свикана среща на ръководството. Присъстваха Джеръм Патертън, Роскоу Хейуърд, Алекс Вандервурт и самият Френч, който се открояваше с едрата си фигура, а в единия ъгъл на устата му висеше традиционната незапалена пура.

Солидните банкери представляваха доста любопитна гледка — Патертън, потиснат и тъжен, какъвто беше през последните няколко дни, Хейуърд — уморен, разсеян и напрегнат, и Алекс, разгневен пред приближаващата катастрофа, която бе предвидил и която бе резултат на непростимо лекомислие.

— След час, а може би и по-скоро — започна вицепрезидентът по връзките с обществеността, — ще бъда засипан с въпроси за обвързаността ни със Сънеко. Искам да знам какво е нашето официално отношение й какви отговори трябва да давам.

— Длъжни ли сме да даваме отговор? — попита Патертън.

— Не — отвърна Френч. — Както знаете, никой не може да бъде принуден да си направи харакири, и все пак…

— Не можем ли просто да признаем, че Съпранешънъл ни дължи пари — предложи Роскоу Хейуърд, — и да спрем дотук?

— Имайте предвид, че пред нас няма да стоят глупаци. Въпросите ще ни задават опитни репортери, които познават добре законите в областта на банкерството. Така че веднага ще ни зададат и втори въпрос: защо вашата банка е предоставила такова голямо количество от парите на своите вложители на един-единствен длъжник?

— Това не беше единственият ни длъжник — заяви Хейуърд. — Заемът беше разпределен между Съпранешънъл и пет от филиалите й.

— Ако кажа това — отвърна Френч, — ще трябва доста да се потрудя, за да ги накарам да повярват, че и аз самият мисля така. — Той извади пурата от устата си, постави я пред себе си, отвори бележника си и се обърна към останалите. — Добре, кажете ми фактите. Но искам да ви предупредя, че в края на краищата всичко ще се разбере. Тогава за нас нещата ще бъдат много по-лоши и по-болезнени — все едно, че ти вадят зъб на два пъти.

— Преди да продължим — обади се Хейуърд, — искам да ви напомня, че ние не сме единствената банка, на която Съпранешънъл дължи пари. В подобно положение са Фърст Нашънъл Сити, Банк ъф Америка и Чейс Манхатън.

— Да, но всички те са начело на цели консорциуми — подчерта Алекс. — По този начин загубите им се разпределят и между други банки. Доколкото знам, нашата банка е единствената, самостоятелно предоставила такава голяма сума.

Нямаше смисъл да им напомня, че ги беше предупреждавал, включително и в управителния съвет, че този заем е прекалено голям риск, който може да донесе загуби на Първа търговска американска банка. Беше им казал, че операцията е незаконна. Сега продължаваше с горчивина да премисля всичко това.

В края на краищата решиха, че трябва да се направи съобщение, в което да се признае дълбоката финансова обвързаност на Първа търговска американска банка със Съпранешънъл и да се изрази тревога по повод сегашното състояние на компанията. Съобщението ще изрази надежда, че огромният конгломерат би могъл да бъде спасен с помощта на едно по-умело ръководство, за каквото Първа търговска американска банка ще настоява. Първата задача бе да се намалят до минимум загубите. Това бяха доста мъгляви надежди и всички добре го разбираха.

На Дик Френч бе поставена задача да оформи съобщението. Решиха той да бъде единственият говорител на банката.

— Репортерите ще се опитват да се докопат до всеки от вас — предупреди ги Френч. — Ако искате банката да има обща позиция, отпращайте ги към мен и предупредете подчинените си да правят същото.

По-късно през деня Алекс Вандервурт направи преглед на предварително подготвените от него планове за спешни ситуации.

 

 

— Отвратително! — възмути се Едуина Д’Орси — Колко бързо привлича вниманието една банка, която се намира в затруднено положение!

Тя преглеждаше вестниците върху заседателната маса в кабинета на Алекс в централната сграда на Първа търговска американска банка. Беше четвъртък, един ден след пресконференцията, която бе дал Дик Френч.

Местният „Таймс Реджистър“ бе изпълнил цялата страница с материал под заглавие:

МЕСТНА БАНКА ПРЕД ОГРОМНИ ЗАГУБИ СЛЕД РАЗКРИТИЯТА ЗА НЕСТАБИЛНОСТТА НА СЪНЕКО

„Ню Йорк Таймс“ информираше малко по-въздържано своите читатели:

ПЪРВА ТЪРГОВСКА АМЕРИКАНСКА БАНКА ТВЪРДИ, ЧЕ Е СТАБИЛНА ВЪПРЕКИ СЛОЖНИТЕ СИ ПРОБЛЕМИ.

Новината не бе пропусната и в информационните емисии на телевизията.

Съобщенията бяха придружени с мнения на експерти от Федералния резерв, които твърдяха, че независимо от трудностите, Първа търговска американска банка е стабилна и вложителите няма защо да се безпокоят. Но въпреки тези уверения банката веднага бе поставена в „проблемния списък“ на Федералния резерв и в нея пристигнаха група експерти. Без много шум започна първата проверка, вероятно щяха да последват и други проверки от различните отдели на Федералния резерв.

Икономистът на банката Том Строгън отговори на Едуина: — Тук не става дума дали е отвратително или не. Според мен този интерес към всяка банка, намираща се в беда, е израз на страх. Вложителите се страхуват, че банката може да фалира и тогава те ще изгубят парите си. А съществуват и опасения, че когато една банка фалира, и други могат да се заразят от същата болест и цялата система да се разпадне.

— Аз пък лично се страхувам от ефекта, който може да окаже върху хората тази публичност — каза Едуина.

— И мен ме притеснява това — обади се Алекс. — Трябва да продължаваме да следим настроенията и ефекта от тях.

Същия ден на обяд Алекс бе свикал съвещание. Сред поканените бяха ръководителите на отделите, отговарящи за банковите клонове. Всички знаеха, че ако се разклати общественото доверие, с което се ползваше Първа търговска американска банка, то това най-напред ще се почувства в клоновете. Том Строгън докладва, че в края на вчерашния ден и сутринта тегленията на пари са били по-интензивни от обикновено, а вложенията — значително по-малко. Все още беше рано да се правят изводи. Засега не се забелязваше паника сред клиентите на банката. Но директорите на всички осемдесет и четири клона на Първа търговска американска банка получиха указания да съобщят веднага, щом забележат подобни признаци. Всяка банка съществуваше благодарение на своята репутация и доверието на клиентите — а това бяха крехки растения, които загиваха от превратностите на съдбата и от обществените компрометации.

Една от целите на съвещанието бе да се създаде пълна яснота относно действията, които трябва да се предприемат в случай на криза, а също и да се уточнят механизмите за поддържането на непрекъсната връзка. Всичко беше направено.

— Това е засега — заключи Алекс. — Ще се срещнем утре по същото време.

Но това не стана.

В 10,15 следващата сутрин, петък, директорът на клона в Тайлърсвил телефонира в централното управление и веднага го свързаха с Алекс Вандервурт.

Директорът — Фъргъс У. Гатуик — се представи и Алекс припряно го попита:

— Какъв е проблемът?

— Масови тегления, сър! Целият клон е пълен с хора. Повече от сто от нашите редовни клиенти са се наредили на опашка с паспортите и чековите си книжки. Непрекъснато прииждат нови хора. Теглят всичко и закриват сметките си, искат си и последния долар. — Гласът на директора издаваше пълната му паника, въпреки че правеше усилия да изглежда спокоен.

Алекс замръзна на мястото си. Масовите тегления са истински кошмар за всеки банкер. През последните няколко дни и той, и останалите ръководители на банката, се бяха страхували най-много от това. Такива тегления обикновено предизвикваха масова паника и по законите на психологията на тълпата довеждаха до пълна загуба на доверие към съответната банка. Най-лошото беше, че новината за подобни събития в един клон се разпространяваше и същото можеше да се случи и в другите клонове на банката. Тези тегления, подобно на пълзящ стихиен огън, можеха да доведат до пълна катастрофа. Нито една банка — дори най-голямата и най-стабилната — не би могла да изплати вложенията на повечето от своите клиенти — ако, разбира се, си ги поискат едновременно. Наличните пари скоро щяха да се свършат и Първа търговска американска банка щеше да бъде принудена да затвори вратите си може би завинаги.

Това се беше случвало и преди, с други банки. При съвпадение на неподходящо ръководство, неблагоприятен момент и лош късмет, това би могло да стане навсякъде.

Алекс знаеше, че хората, които искат парите си, се нуждаят от уверение, че ще могат да си ги вземат. След това се налагаше да локализират това опасно явление.

Указанията му към директора на клона в Тайлърсвил бяха кратки и ясни:

— Фъргъс, вие и служителите ви трябва да се държите така, сякаш нищо не се е случило. Плащайте, без да задавате въпроси — колкото ви поискат и колкото имат в сметките си. И не се разхождайте разтревожено наоколо. Бъдете весел и безгрижен.

— Това няма да е лесно, сър. Но ще се опитам.

— Не опитвайте, а го направете. В момента съдбата на цялата банка зависи от вас.

— Да, сър.

— Ще изпратим помощ при първа възможност. Как сте с наличните средства?

— Имаме около сто и петдесет хиляди долара в трезора — каза директорът. — Струва ми се, че в положението, в което се намираме; можем да издържим около час, не повече.

— Веднага ще ви докараме пари — увери го Алекс. — Междувременно извадете парите, които имате, и ги наредете до гишетата и до касите, така че всички да могат да ги виждат. Разходете се между клиентите, разговаряйте с тях. Кажете им с уверен глас, че нашата банка е стабилна, независимо от това, което са прочели. Обяснете им, че ще получат парите си.

Алекс затвори и веднага се обади на Строгън.

— Том — каза Алекс, — най-лошото се случи. В Тайлърсвил Клонът има нужда от пари — и то бързо. Започнете изпълнението на План номер едно за извънредни обстоятелства.