Артър Хейли
Банкери (45)

12

Успехът дойде, когато Майлс Истън най-малко го очакваше.

Само преди два дни, затормозен и депресиран, Майлс беше убеден, че работата му в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ няма да доведе до нищо друго, освен до по-нататъшното му затъване в криминалния свят. Мисълта за повторно влизане в затвора го преследваше непрекъснато и го изпълваше с ужас. Майлс сподели опасенията си с Хуанита и макар че се разведри от прекрасната нощ, която прекараха заедно, настроението му не се промени особено.

С Хуанита се срещна в събота. В понеделник вечерта Нейт Нейтансън, управителят на „Дъбъл Севън“, изпрати да повикат Майлс, който, както обикновено, помагаше в разнасянето на сандвичи и напитки за играчите на карти и други хазартни игри на третия етаж.

Когато влезе в кабинета на управителя, вътре освен Нейтансън имаше още двама души. Единият беше лихварят, Руснака Омински. Другият беше здравеняк с груби черти. Майлс го беше виждал вече няколко пъти в клуба и знаеше, че му викат Тони Марино Мечката. Прякорът Мечката му подхождаше. Марино имаше тежко и силно тяло, движенията му бяха бавни, а изражението му подсказваше, че в него се крие нещо свирепо. Беше съвсем ясно, че Мечката е босът, всички се отнасяха с уважение към него. Всеки път пристигаше с луксозен кадилак, придружен от шофьор и телохранител.

Нейтансън изглеждаше малко нервен.

— Майлс, току-що казах на господин Марино и на господин Омински колко полезен си тук. Те биха искали да свършиш нещо за…

— Почакай отвън — обърна се към управителя Омински.

— Да, сър. — Нейтансън бързо се измъкна.

— В колата ми чака един старец — каза Омински на Майлс. — Ще вземеш някой от хората на господин Марино, за да ти помага. Ще вкарате човека вътре, но без да ви забележат. Ще го настаните в стаята близо до твоята и ти ще се грижиш да не я напуска. Не го оставяй дълго сам, ако се наложи да излезеш, ще го заключваш. Ти отговаряш за този човек.

— Ако се налага, мога ли да използвам сила, за да го задържа? — неуверено попита Майлс.

— Няма да се наложи.

— Старецът знае как стоят нещата. Няма да създава неприятности — каза Тони Мечката. За човек с неговия ръст гласът му беше учудващо фалцетов. — Помни, че той е важен за нас, така че се отнасяй с него както трябва. Не му разрешавай да пие. Той ще иска, но не му давай никакъв алкохол. Разбра ли?

— Да — отвърна Майлс. — Да не искате да кажете, че в момента не е в съзнание?

— Мъртво пиян е — отговори Омински. — Цяла седмица се е наливал. Твоята задача е да се грижиш за него така, че да изтрезнее напълно. Тези три-четири дни, докато е тук, няма да се занимаваш с нищо друго. — После добави: — Ако свършиш тази работа както трябва, ще получиш нов кредит.

— Ще се постарая — каза Майлс. — А как е името на стареца? Все пак трябва да се обръщам към него по някакъв начин.

Двамата мъже се спогледаха.

— Дани — каза Омински. — Това е всичко, което ти е необходимо.

Няколко минути по-късно шофьорът на Мечката се изплю с отвращение пред страничния вход на клуба:

— Господи! Това дърто магаре вони като кенеф!

На задната седалка на колата имаше проснат мъж. Вратата на колата беше отворена.

— Ще се опитам да го поизмия — каза Майлс и сбърчи нос от силната воня. — Най-напред ще трябва да го внесем вътре.

— Хайде по-бързо да свършваме — подкани ги телохранителят.

Тримата се пресегнаха и вдигнаха стареца. Улицата бе зле осветена и той не се виждаше ясно. Успяха да различат побелялата му коса, хлътналите брадясали бузи, затворените очи и зяпналата, беззъба уста. Дрехите на стареца бяха мръсни и парцаливи.

— Мислиш ли, че е мъртъв? — попита телохранителят, когато измъкнаха тялото от колата.

Точно в този момент, вероятно поради раздвижването, старецът отново повърна. Бълвочът заля Майлс.

Шофьорът се изхили.

— Очевидно не е мъртъв — каза той, а след това се обърна към Майлс, на който му се повдигаше — Дръж се, момче!

Внесоха стареца в клуба и го качиха на четвъртия етаж. Майлс отключи стаята. Тя беше малка като неговата, с легло, шкаф, два стола, умивалник и няколко полички. Ламперията стигаше на един фут под тавана. Майлс каза на другите двама, които държаха стареца:

— Почакайте малко!

Изтича долу и взе от гимнастическия салон една гумена постелка. Постави я върху леглото и едва тогава стовариха стареца.

— Оттук нататък е изцяло твой, Майлси — каза шофьорът.

Като потискаше отвращението си, Майлс разсъблече стареца, изми го и го избърса. Успя да измъкне гумената постелка, която беше сложил отдолу, и настани сравнително чистото и не толкова вонящо тяло върху леглото. Старецът мърмореше нещо неразбрано, понечи и да повърне, но този път от устата му излезе само слюнка, която Майлс изтри. След това го покри с чаршаф и одеяло и той заспа.

Майлс вдигна дрехите от пода и ги натъпка в две найлонови торби. В един от джобовете на сакото бяха изкуствените челюсти на стареца. От другите извади гребенче, очила с дебели стъкла, комплект позлатени писалка и молив, няколко ключа, закачени на обща халка, а от вътрешния джоб — три кредитни карти Кийчардж и портфейл, натъпкан с пари.

Майлс взе изкуствените зъби, почисти ги и ги постави до леглото в чаша с вода. Очилата сложи наблизо. След това разгледа внимателно кредитните карти и портфейла.

Кредитните карти бяха на имената на Фред У. Риордан, Р. К. Бенет и Алфред Шоу. Всяка бе подписана на обратната страна, но въпреки че имената бяха различни, подписът бе един и същ. Майлс обърна отново картите, огледа датите на издаването и периода на валидността им. И трите бяха валидни. Доколкото можеше да прецени, това бяха съвсем редовни карти.

След това разтвори портфейла. От едната страна се подаваше разрешително за шофиране. Пластмасовата обложка бе пожълтяла и през нея трудно се виждаше, затова Майлс извади разрешителното и установи, че под него има още едно и още едно. Имената съответстваха на имената върху кредитните карти, но снимките и на трите бяха едни и същи. Той се вгледа по-внимателно. На снимката беше старецът, който лежеше на леглото. Но явно се бе фотографирал преди доста време и промените в чертите бяха осезателни.

Майлс извади парите и ги преброи. Смяташе да ги даде на Нейт Нейтансън, за да ги прибере в сейфа на клуба, но искаше да знае точната сума. Тя се оказа неочаквано голяма — четиристотин и двайсет долара, половината — съвсем нови двайсетдоларови банкноти. Точно това събуди подозренията на Майлс. Той разгледа и опипа внимателно няколко от банкнотите. След това погледна към човека на леглото, който спеше дълбоко. Излезе съвсем тихо от стаята и тръгна по коридора към своята стая. Върна се след малко с джобна лупа и започна да разглежда банкнотите. Предположението му се оказа вярно. Те бяха фалшиви, но от същото добро качество като онези, които беше купил преди седмица тук, в „Дъбъл Севън“.

Парите, или поне част от тях, бяха фалшиви. Вероятно и разрешителните за шофиране бяха фалшиви. Изглежда идваха от същия „майстор“, който бе изработил и неговото фалшиво разрешително. Може би и кредитните карти не бяха редовни? Може би в края на краищата, той беше близо до източника на фалшивите кредитни карти Кийчардж, от който Нолан Уейнрайт се интересуваше! Майлс се развълнува, сърцето му започна силно да бие.

Трябваше веднага да съобщи новата информация. Записа върху тоалетна хартия подробностите от кредитните карти и разрешителните за шофиране, като непрекъснато поглеждаше към леглото, за да се увери, че старецът не мърда.

Скоро след това изгаси лампата, заключи вратата от външната страна и занесе портфейла и кредитните карти на Нейт.

Спа неспокойно, беше оставил вратата на стаята си открехната и нито за миг не забравяше отговорността си за наемателя в малката стаичка. Когато беше буден, Майлс правеше догадки за стареца и ролята му във фалшифицирането. В мислите си го наричаше Дани и вече свикна с това име. Каква ли бе връзката между Дани, Омински и Тони Марино Мечката? Защо го бяха довели тук? Тони Мечката беше казал: той е много важен за нас. Защо?

На разсъмване се събуди и погледна часовника: 6,45. Стана, изми се набързо, избръсна се и се облече. Откъм коридора не се чуваха никакви звуци. Отиде до вратата, завъртя тихо ключа и надникна вътре. Дани се беше обърнал на другата страна, но все още спеше и похъркваше. Майлс взе двете найлонови торби с дрехите, заключи вратата и слезе долу.

Върна се след двайсетина минути с поднос, върху който бе сложил закуската — силно кафе, препечени филийки и бъркани яйца.

— Дани! — Майлс разтърси тялото на стареца. — Дани, събуди се!

Не последва отговор. Майлс опита отново. Най-накрая двете очи се отвориха предпазливо, огледаха го внимателно, а след това бързо се затвориха.

— Отивай си — неясно промърмори старецът. — Отивай си. Не съм готов още за ада.

— Аз не съм дяволът — каза Майлс. — Аз съм приятел. Тони Мечката и Руснака Омински ми поръчаха да се грижа за тебе.

Старецът отново отвори сълзящите си очи.

— Тези кучи синове са ме открили, а? Пресметливи хора, няма що. Винаги успяват. — Лицето на стареца се изкриви от болка. — О, господи! Горката ми глава!

— Донесох ти кафе. Да видим дали няма да помогне. — Майлс протегна ръка над рамото на стареца, като се опитваше да му помогне да седне в леглото, а след това му подаде кафето. Старецът отпи една глътка и направи кисела физиономия.

Внезапно се оживи.

— Слушай, момчето ми. Единственото нещо, което може да ми помогне, е чаша уиски. Вземи малко пари… — Той се огледа наоколо.

— С парите ти всичко е наред — каза Майлс. — Те са в сейфа на клуба. Сложих ги там снощи.

— Това „Дъбъл Севън“ ли е?

— Да.

— Значи пак са ме довели тук. Е, тогава знаеш, че мога да платя, момчето ми, така че отскочи до бара…

— Никъде няма да отскоча — твърдо каза Майлс. — Нито пък ти ще отидеш там.

— Добре ще ти платя. — Очите на стареца предизвикателно проблясваха. — Четирийсет долара за двеста грама. Как ти се струва?

— Съжалявам, Дани. Имам категорична заповед. — Майлс внимателно преценяваше това, което възнамеряваше да каже и накрая реши да рискува. — Освен това, ако използвам твоите двайсетачки, може и да ме арестуват.

Думите му имаха поразителен ефект. Дани скочи на крака, на лицето му бе изписана тревога и подозрителност.

— Какво каза, че може… — спря на средата на изречението, от устата му се отрони само болезнен вик, а ръката му се вдигна към главата, която очевидно много го болеше.

— Някой трябваше да преброи парите. Аз го направих.

— Тези двайсетачки са си наред — тихо каза старецът.

— Да — съгласи се Майлс, — най-добрите, които съм виждал. Почти толкова добри, колкото тези от Монетния двор на САЩ.

Дани вдигна очи. В тях се четеше подозрителност и любопитство.

— Откъде знаеш толкова много?

— Работех в една банка, преди да вляза в затвора.

Тишина. След това старецът попита:

— А защо беше в затвора?

— Измама. В момента съм пуснат под гаранция.

— Знаех си, че с теб всичко е наред. — Дани явно се успокои. — Иначе нямаше да работиш за Тони Мечката и за Руснака.

— Прав си — каза Майлс, — о’кей съм. Работата е и ти да се почувстваш така. Затова веднага да тръгваме към сауната.

— Нямам нужда от сауна. Трябва ми само глътка уиски. Само една глътчица, момчето ми — каза умолително Дани. — Кълна се, че това ще бъде всичко. Няма да откажеш на стария човек една толкова малка услуга.

— Заедно с потта в сауната ще излезе и част от това, което вече си изпил. После можеш да си оближеш пръстите.

— Безсърдечен човек, безсърдечен — мърмореше старецът с плачевен глас.

Към него трябваше да се проявят същите грижи, както към малко дете. Като пренебрегна протестите му, Майлс облече Дани в дълъг халат и го поведе надолу, след това го съблече и го вкара в сауната, изтри го с хавлиена кърпа, когато излезе оттам, помогна му да легне върху масата за масажи и го разтри. В този ранен час гимнастическият салон и сауните бяха напълно празни, малцина от персонала на клуба бяха пристигнали. Не срещнаха никого, докато се качваха към стаята.

Майлс оправи леглото, сложи чисти чаршафи и Дани, притихнал и примирен, легна. Заспа почти веднага и за разлика от предишната нощ изглеждаше спокоен като ангел. Странно, Майлс не го познаваше добре, но го харесваше. Докато старецът спеше, Майлс постави една хавлиена кърпа под главата му и го избръсна.

По-късно същата сутрин, когато си четеше в стаята, Майлс задряма.

— Хей, Майлси! Размърдай си задника, драги! — сепна го дрезгавият глас на Джулс Ларока.

Стреснат, Майлс скочи на крака и видя познатата фигура с издут корем на прага на стаята. Ръката му инстинктивно потърси ключа на отсрещната стаичка. За щастие, той си беше на мястото, там, където го беше оставил.

— Разбрах за старото магаре — каза Ларока, издокаран в раиран костюм. — Омински ми съобщи, че са го връчили на теб.

Ларока, вездесъщият посредник!

— Всичко е о’кей — Майлс се протегна, отиде до умивалника и наплиска лицето си със студена вода. След това, следван от Ларока, отключи вратата на отсрещната стая. Завариха Дани удобно изтегнат върху леглото. Макар че все още бе посърнал и блед, той изглеждаше по-добре, отколкото когато пристигна. Беше си сложил зъбите и очилата.

— Ах, ти, стари негоднико! — каза Ларока. — Непрекъснато създаваш неприятности на околните.

Дани седна в леглото и го изгледа с неприязън.

— Аз съвсем не съм негодник. Всички го знаете. Що се отнася до неприятностите, всеки човек си има своите малки слабости. — Той посочи към куфара. — Ако са те изпратили да ми донесеш дрехите, свърши си работата докрай и ги закачи.

Ларока се изхили невъзмутимо.

— Добре ми изглеждаш, стари мошенико. Ясно е, че Майлси се е справил със задачата.

— Джулс — обади се Майлс, — ще останеш ли тук, докато изтичам долу да взема една нагревателна лампа. Струва ми се, че ще е добре да понагреем Дани.

— Разбира се.

— Но първо, искам да поговоря с теб. — Майлс кимна на Ларока и той го последва навън.

— Джулс, какво е всичко това? Кой е всъщност той?

— Просто един стар дядка. От време на време изчезва и потъва в пиянство. Тогава някой трябва да го намери и да се погрижи за него, докато изтрезнее.

— И откъде по-точно изчезва?

Ларока млъкна и очите му се изпълниха с подозрителност, точно както преди седмица.

— Отново задаваш много въпроси, драги. Какво ти казаха Тони Мечката и Омински?

— Нищо, освен че името на стареца е Дани.

— Ако е трябвало да ти кажат още нещо, щели са да ти го кажат. Няма защо да разпитваш.

След като Ларока си отиде, Майлс включи лампата и половин час държа Дани под нея. През останалата част от деня старецът лежеше кротко в леглото или дремеше. По-късно Майлс му донесе вечеря и Дани изяде почти всичко. Това бе първото му истинско ядене, откакто бе дошъл преди двайсет и четири часа.

На следващата сутрин — сряда — Майлс повтори процедурите в сауната и с лампата, а по-късно двамата поиграха на шах. Старецът имаше бърз, пъргав ум и те бяха равностойни партньори. Дани вече се отнасяше приятелски с Майлс, беше се отпуснал и даваше ясно да се разбере, че му е приятна неговата компания, както и вниманието, което проявява към него.

На втория ден следобед старецът подхвана разговор.

— Това влечуго Ларока ми каза вчера, че знаеш много неща за парите.

— Той го разправя на всеки. — Майлс му обясни за хобито си и за големия интерес, който е предизвикало в затвора.

Дани му зададе още няколко въпроса, а после обяви:

— Ако нямаш нищо против, ще отида да си взема парите.

— Аз ще свърша тази работа. Но преди това ще трябва пак да те заключа.

— Ако се опасяваш, че ще се нафиркам, страховете ти са напразни. Скоро няма да ми се случи. След подобно пиянство доста време не посягам към чашата. Сигурно ще минат месеци преди да се случи подобно нещо.

— Радвам се да го чуя — каза Майлс, но заключи вратата след себе си.

Когато получи парите, Дани ги нареди върху леглото, след това ги раздели на две купчинки. В едната бяха новите двайсетачки, а останалите, повечето изпоцапани, дълго употребявани банкноти бяха в другата. Дани избра три десетдоларови банкноти от втората купчина и ги подаде на Майлс.

— Това е в знак на благодарност за дребните ти услуги, моето момче — за това, че се погрижи за зъбите ми, че ме избръсна и ме нагря с лампата. Ценя високо всичко, което направи.

— Нямаше нужда…

— Вземи ги. Това, между другото, са истински пари. Сега искам да ми отговориш на един въпрос.

— Стига да мога.

— Как разбра, че тези двайсетачки са фалшиви?

— В началото дори не подозирах. Но след това взех една лупа и видях, че някои от линиите на лика на Андрю Джаксън са леко размазани.

Дани поклати мъдро глава.

— Точно там проличава разликата между истинските отливки и офсетовия метод. Макар че и с офсета може да се постигне страхотно качество.

— В случая си успял — каза Майлс. — Инак банкнотите са почти съвършени.

Върху лицето на стареца се появи усмивка.

— А какво ще кажеш за хартията?

— Точно тя ме заблуди. Обикновено усещам фалшивата банкнота, като я пипам. Но тези ме подлъгаха.

— По двайсет и четири лири опаковката — тихо каза Дани. — Нишката е сто процента памук. Хората си мислят, че няма откъде да се снабдиш с подходяща хартия. Но не е така. Просто трябва да потърсиш.

— Ако това те интересува, аз имам няколко книги за парите в стаята отсреща — каза Майлс. — Едната е издание на тайните служби на САЩ.

— Да не би да говориш за „Опознай парите“? — Майлс го погледна изненадано, а старецът се засмя. — Това е настолната книга на фалшификаторите. В нея подробно е описано как да разпознаем фалшивата банкнота. Изброени са всички грешки на фалшификаторите. Показани са дори и снимки!

— Да — каза Майлс. — Знам.

— И правителството я раздава — продължи да се подхилква Дани. — Всеки, който желае, може да пише във Вашингтон — и те ще му я изпратят. Имаше един известен фалшификатор Майк Ландрес. Той написа книга, в която се казваше, че нито един добър майстор в този занаят не би могъл да мине без „Опознай парите“.

— Ландрес беше заловен — напомни му Майлс.

— Да, защото работеше с глупаци. Нямаха никаква организация.

— Изглежда си добре запознат с всичко.

— Е, знам нещичко. — Дани млъкна, взе една истинска и една фалшива банкнота и ги сравни. След това се усмихна, явно доволен от резултата. — Знаеш ли, момчето ми, че американските долари са едни от най-лесните за прекопиране и печатане пари в света? Истината е, че те са били създадени така, че да не могат производителите през миналия век да ги печатат с техниката, с която са разполагали. Но днес нещата са съвсем различни. Вече съществуват модерни машини, фотоофсет, така че ако един добър майстор разполага с модерна техника и проявява достатъчно търпение, той би могъл да измайстори такива банкноти, че и експертите биха се затруднили да ги различат.

— Знам това — каза Майлс. — Но дали такива банкноти се пускат в обръщение?

— Ще ти кажа нещо. — Дани говореше с явно удоволствие. Без съмнение, това бе една от любимите му теми. — Никой не може да каже точно колко фалшиви банкноти се отпечатват всяка година и колко се пускат в обръщение, без да бъдат разкрити, но те със сигурност са много. Правителството твърди, че са трийсет милиона, като само една десета част от тях са в обръщение. Но това са официалните цифри, а единственото нещо, което трябва да знаеш за тях, е, че те са винаги силно завишени или занижени в зависимост от това какво точно иска да докаже правителството. В конкретния случай Вашингтон предпочита занижените цифри. Предполагам, че всяка година се печатат фалшиви пари на стойност около седемдесет милиона, а може би и значително повече.

— Напълно възможно — каза Майлс. Той си спомни какво голямо количество фалшиви пари се разкриваше в банката, а колко ли не бяха забелязали.

— Знаеш ли кои пари са най-трудни за възпроизвеждане?

— Не.

— Пътническите чекове на Америкън Експрес. Досещаш ли се защо?

Майлс поклати отрицателно глава.

— Защото са отпечатани в синьозелен цвят, който много трудно може да се постигне след фотографиране и отпечатване на офсет. Така че чековете на Амекс са по-сигурни дори от американските долари.

— Говори се — каза Майлс, — че както в Канада, така и у нас щели да отпечатат долари в различни цветове според стойността им.

— Това не са слухове — отвърна Дани. — А реален факт. Една голяма част от тези долари са вече отпечатани и се съхраняват в трезора. Подправянето им ще бъде наистина много трудно. — Той се усмихна дяволито. — Но старите банкноти ще останат още дълго в обръщение. Поне докато съм жив.

Майлс седеше мълчалив и внимателно обмисляше всичко, което бе чул. Най-накрая каза:

— Ти ми зададе много въпроси, Дани. И аз ти отговорих. Сега имам един въпрос към теб.

— Не обещавам, че ще ти отговоря, момчето ми. Но ще се опитам.

— Кой си ти и какъв си?

Старецът се замисли и потърка брадичката си, докато преценяваше въпроса на Майлс. На лицето му ясно се отразяваха противоречивите мисли, които го измъчваха: желанието за откровеност се бореше с предпазливостта, гордостта — с необходимостта да запази тайната. Най-внезапно Дани каза:

— Аз съм на седемдесет и три години и съм майстор в занаята. Целия си живот съм бил печатар. И все още съм най-добрият. Трябва да знаеш, че освен занаят, печатарството е и изкуство. — Той посочи двайсетдоларовите банкноти, разпръснати по леглото. — Това е моя работа. Аз подготвих фотографските плаки. Аз ги отпечатах.

— А разрешителните за шофиране и кредитните карти? — попита Майлс.

— В сравнение с печатането на пари това е проста работа. Проста като фасул. Нея също я умея.