Артър Хейли
Банкери (44)

11

Алекс Вандервурт бе донякъде прав в предложението, че Роскоу Хейуърд разполага с някаква собствена информация. Хейуърд бе чул слуховете, че Съпранешънъл има проблеми, а през последните дни беше научил, че търговските ценни книжа на Сънеко се избягват от вложителите. На заседанието на управителния съвет на Съпранешънъл — това беше първото му заседание с тях — Хейуърд усети, че информацията, която се предоставя на директорите, не е нито пълна, нито съвсем вярна. Като „ново момче“ той се въздържа и не зададе никакви въпроси. Възнамеряваше да изучи всичко по-късно. Почти веднага след заседанието забеляза, че цените на акциите на Съпранешънъл спадат. Но едва вчера реши, че трябва да посъветва инвестиционния отдел на банката да продаде известна част от акциите на Сънеко — просто за по-голяма сигурност. Но за съжаление все още не бе осъществил това свое намерение, когато Патертън го извика. Това, което беше чул или предполагаше, съвсем не даваше основание да смята, че нещата са толкова спешни или толкова трагични, както бяха очертани в доклада, представен от Вандервурт.

Все пак като чу главното от този доклад, Хейуърд не се опита да оспори нищо. Колкото и зловещо и шокиращо да беше всичко, инстинктът му подсказваше, че изложените от Вандервурт факти са съвсем логични и вероятно верни. Затова мълча почти през цялото време в кабинета на Патертън. И какво ли можеше да направи… Умът му трескаво работеше, в него припламваха тревожни сигнали, докато преценяваше различните възможности и спасителни пътища. Имаше няколко неща, които трябваше да свърши незабавно, но преди всичко се налагаше да се осведоми за ситуацията и да проучи доклада на Джакс. Като се върна в кабинета, Хейуърд набързо приключи деловия разговор с един посетител и се зае веднага с доклада.

Скоро осъзна, че Алекс Вандервурт бе обобщил главните моменти от доклада, както и основните доказателства, подкрепени с документи. Единственото нещо, което Вандервурт не бе споменал, бе свързано с опитите на Джордж Куортърмейн да намери подкрепа във Вашингтон, за да получи гарантиран от правителството заем, с който би могъл да спаси Съпранешънъл. Молбите за заема са били отправяни към членове на Конгреса, към Министерството на търговията и към Белия дом. На едно място в доклада се споменаваше, че Куортърмейн е завел вицепрезидента Стоунбридж на пътешествие до Бахамските острови с цел да си осигури неговата подкрепа за получаване на заема. По-късно Стоунбридж е направил предложение за това в кабинета, но повечето от членовете са били против.

Хейуърд си помисли с горчивина: да, ясно за какво си бяха говорили Големия Джордж и вицепрезидентът през онази вечер, когато се разхождаха и оживено дискутираха в градината на вилата на Бахамските острови. Оказа се, че политическата машина във Вашингтон е постъпила по-разумно, като е отказала заем на Съпранешънъл. Затова пък по настояване на Роскоу Първа търговска американска банка на бърза ръка бе предоставила парите.

Големия Джордж беше показал, че е майстор в пазаренето. Хейуърд си спомняше как го бе предупредил, че ако петдесет милиона са прекалено много за банката, щял да се обърне към Чейс Манхатън. Това бе изпитана маневра, стара като света. И Хейуърд, проницателният, опитният банкер, се хвана на въдицата.

И все пак имаше нещо, което го зарадва. В доклада липсваха каквито и да било подробности за пътуването на вицепрезидента до Бахамските острови, което го караше да мисли, че се знае съвсем малко за него. За голямо негово облекчение, в доклада нямаше и дума за вложенията „К“.

Хейуърд се чудеше дали Джеръм Патертън си спомня за допълнителния заем на стойност два милиона долара, който бе предоставен от Първа търговска американска банка за вложенията „К“ или за частната спекулативна група, ръководена от Големия Джордж. Навярно не. Алекс Вандервурт въобще не знаеше за заема, но вероятно скоро щеше да научи. Най-важното беше да не се разкрие, че Хейуърд притежава акции от вложенията „К“. Така му се искаше да е изпълнил намеренията си и да ги е върнал на Джордж Куортърмейн. Но беше вече късно. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да измъкне акциите от депозитната си каса и да ги унищожи. За щастие това бяха номинални дялове и не бяха регистрирани на негово име.

Хейуърд осъзна, че дори не мисли за съперничеството си с Алекс Вандервурт, интересуваше го единствено как да се спаси. Нямаше никакви илюзии относно последиците, които щеше да му докара банкрутът на Съпранешънъл. Той щеше да се превърне в парий — прицелна точка на всякакви обвинения и нападки. Кой знае, дори в тази отчаяна ситуация бързите действия и късметът може би щяха да му помогнат. Съумееше ли да върне взетите назаем пари, той би могъл да се превърне и в герой.

Най-напред трябваше да се свърже със Съпранешънъл. Той нареди на секретарката госпожа Калахан да го свърже по телефона с Джордж Куортърмейн.

След няколко минути тя докладва:

— Господин Куортърмейн е извън страната. В кабинета му не знаят къде е. Не дават друга информация.

Началото не беше много обнадеждаващо. Хейуърд отсече:

— Тогава ми намери Инчбек.

Той вече бе разговарял няколко пъти с главния финансист на Съпранешънъл. Първата им среща бе на Бахамските острови.

Скоро чу в слушалката дрезгавия глас на Инчбек с познатия носов нюйоркски акцент:

— Какво мога да направя за теб, Роскоу?

— Опитвам се да открия Джордж. Вашите хора изглежда…

— Той е в Коста Рика.

— Бих искал да говоря с него. Знаеш ли номера му?

— Не. Оставил е бележка никой да не го безпокои.

— Спешно е.

— Тогава го кажи на мен.

— Добре. Искаме си заема обратно. Съобщавам ти го сега, а с вечерната поща ще получиш и съответното писмено искане.

Последва кратка пауза.

— Сигурно се шегуваш — каза Инчбек.

— Говоря напълно сериозно.

— Но защо?

— Мисля, че не ти е трудно да се досетиш. Вярвам също така, че едва ли би искал да ти излагам причините по телефона.

Инчбек отново замълча. Този път паузата бе по-продължителна.

— Вашата банка се държи наистина неразумно и нелепо. Миналата седмица Големия Джордж ми каза, че възнамерява дори да увеличи с петдесет процента заема.

Това безочие напълно изуми Хейуърд, но той си припомни, че именно по такъв безочлив начин Съпранешънъл беше измъкнала и преди заема от неговата банка. Този път нямаше да се поддаде.

— Ако получим бързо парите си — каза Хейуърд, — ще запазим в тайна информацията, с която разполагаме. Лично ти го гарантирам.

Всичко се свеждаше до това дали Големия Джордж, Инчбек и останалите, които знаеха истината за Сънеко, искаха да печелят време. Ако беше така, Първа търговска американска банка имаше определено преимущество в сравнение с останалите кредитори.

— Петдесет милиона долара! — възкликна Инчбек. — Ние никога не държим свободно такова количество пари.

— Нашата банка би се съгласила и на плащане на няколко етапа, стига да са в кратък срок.

Истинският въпрос беше: откъде би могла Сънеко да намери петдесет милиона при това изключително затруднено положение? Хейуърд усети, че се изпотява — и от притеснение, но и от гризящите го съмнения.

— Ще разговарям с Големия Джордж — каза Инчбек. — Но съм сигурен, че това няма да му хареса.

— Като се свържеш с него, кажи му, че бих искал да поговорим и за нашия заем за вложенията „К“.

Докато затваряше, на Хейуърд му се стори, че чу как Инчбек изруга. Но не беше съвсем сигурен.

Роскоу Хейуърд се отпусна в тапицирания въртящ се стол и се опита да се успокои. Всичко, което научи през последния час, бе истински шок. Преценявайки отново ситуацията, той се почувства самотен и отритнат. Искаше му се да избяга от всичко. Единственият човек, с когото би искал да бъде, бе Аврил. Но тя отдавна не му се беше обаждала, последната им среща беше преди повече от месец. Винаги тя се обаждаше. Той никога не го беше правил.

Ръководен от внезапното желание, той отвори джобното тефтерче, което носеше винаги в себе си, и започна да търси един телефонен номер, записан с молив. Номерът на Аврил в Ню Йорк. Набра номера по директната линия.

Чу се свободен сигнал, а след това мекият и приятен глас на Аврил.

— Ало?

Усети, че сърцето му подскочи.

— Здравей, Роси — каза тя, след като чу гласа му.

— От доста време не сме се виждали, скъпа. Чудех се кога ли ще ми се обадиш.

— Но Роси, скъпи, ти не си вече в списъка.

— Какъв списък?

— Може би не трябваше да ти го казвам — отвърна с несигурен глас Аврил.

— Не, кажи ми, това ще си остане между нас.

— Е, това е един таен списък на хората, които могат да бъдат забавлявани за сметка на Съпранешънъл.

Хейуърд почувства, че нещо силно стяга гърлото му.

— Кой разполага с този списък?

— Не знам. Момичетата го имат. Но кой друг, не мога да ти кажа.

Той млъкна. Трескаво разсъждаваше и накрая реши, че би трябвало да е доволен, след като не е в този списък. С известна нотка на завист се питаше кой ли е все още в него. Надяваше се, че предишните копия са унищожени.

— Означава ли това, че не можеш да идваш тук и да се срещаш с мен?

— Не съвсем. Ако си платиш, Роси…

— Колко ще струва? — Зададе въпроса, но сякаш не можеше да повярва, че наистина изрича тези думи.

— Билетът за самолет от Ню Йорк и обратно — започна Аврил, — след това стаята в хотела. И за мен — двеста долара.

Хейуърд се беше питал каква ли сума бе изхарчила за него Съпранешънъл. Сега знаеше. Като отдалечи слушалката от ухото си, той пресметна набързо. Дали да прояви разум или да се подчини на чувствата си? Съвестта му се бореше с изкушението за удоволствието, което знаеше, че ще изпита с Аврил. Парите бяха повече, отколкото можеше да си позволи. Но той я желаеше. Много.

Вдигна отново слушалката.

— Кога можеш да дойдеш?

— Следващия вторник.

— Чак тогава?

— Съжалявам, скъпи.

Разбираше, че е истински глупак и че до вторник щеше да чака ред на опашката, пред него имаше други мъже, които се ползваха с предимство. Но не можеше да устои на изкушението и накрая каза:

— Добре, до вторник.

Разбраха се, че тя ще му се обади от „Хилтън“.

Хейуърд едва ли не предчувстваше удоволствието, което го очакваше.

След това си спомни за още нещо, което трябваше да направи — да унищожи акциите от вложенията „К“.

Взе експресния асансьор от трийсет и шестия етаж, спусна се в главното фоайе, след това мина през тунела и отиде в главния градски клон. След няколко минути отвори личния си сейф и извади четирите акции, всяка от които за петстотин дяла. Занесе ги горе, където възнамеряваше да ги пусне в машината за раздробяване на хартия.

Но когато се върна в кабинета, промени решението си. Последния пьт, когато направи проверка, дяловете струваха по двайсет хиляди долара. Дали не бързаше? Ако се наложеше, винаги можеше да унищожи акциите.

Реши, че е по-добре да ги заключи в чекмеджето на бюрото, където държеше личните си документи.