Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moneychangers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2008)
Корекции
Вася(2010)

Издание:

Артър Хейли. Банкери

Издателство „Свят“, 1992

c/o Jusautor, Sofia

ISBN 954-415-023-4

 

Arthur Hailey. The Moneychangers

Pan Books London and Sydney, 1975

ISBN 0-330-24603-8

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекции от Вася

6

Хуанита Нунес се разкъсваше от съмнения и любопитство. Съмнения, защото тя не харесваше, а и не изпитваше доверие към шефа по сигурността Нолан Уейнрайт. Любопитство, защото се чудеше по какъв ли повод иска да се види с нея, при това тайно.

Уейнрайт увери Хуанита по телефона, че не става дума за нещо, свързано с нея. Обади й се предишния ден в главния градски клон. Каза й, че трябва да проведат важен конфиденциален разговор.

— Става дума за това, дали бихте желали да помогнете на някого.

— На вас?

— Не точно.

— Тогава на кого?

— Предпочитам да ви кажа, когато се видим.

Хуанита усети по гласа му, че той се опитва да се държи приятелски. Но не се поддаде на тази добронамереност, тъй като все още помнеше безчувствеността му, когато я подозираха в кражба. Дори извинението му по-късно не можа да заличи този спомен. Винаги щеше да помни отношението му.

Но така или иначе, той беше висш служител в Първа търговска американска банка, а тя — най-обикновена касиерка.

— Добре — съгласи се Хуанита, — аз съм тук, а тунелът е отворен.

Тя предполагаше, че или Уейнрайт ще отскочи при нея, или пък тя ще отиде при него. Но той я учуди с предложението си.

— Най-добре ще бъде, ако не се срещаме в банката, госпожо Нунес. След като ви обясня, ще разберете защо. Мога да ви взема от къщи тази вечер с колата и да си поговорим, докато сме в нея.

— Няма да мога — смутено каза тя.

— Искате да кажете, че не можете тази вечер?

— Да.

— А утре?

Хуанита се чудеше какво да отговори.

— Ще ви се обадя — рече тя.

— Добре, обадете ми се утре. Колкото може по-рано и моля ви, не казвайте на никого за нашия разговор.

На другата сутрин, вторник, третата седмица на септември, Хуанита бе неспокойна и си даваше сметка, че ако не се обади до обед на Уейнрайт, то сигурно той ще я потърси.

Беше доста притеснена. Понякога човек усеща предстоящата беда, предчувстваше я и тя сега. В началото се питаше дали да не се посъветва с госпожа Д’Орси. Но не посмя да го направи, защото помнеше предупреждението на Уейнрайт да не казва на никого за разговора. Това всъщност най-много провокираше нейното любопитство.

Днес Хуанита работеше на гишето за откриване на нови сметки. До нея имаше телефон. Тя го погледна, взе слушалката и набра вътрешния номер на отдела по сигурността. Само след миг плътният глас на Нолан Уейнрайт попита:

— Ще можете ли тази вечер?

Любопитството победи.

— Да, но не за дълго. — Обясни му, че не може да остави Естела за повече от половин час.

— Напълно достатъчно. По кое време и къде?

 

 

Мустангът на Нолан Уейнрайт зави и спря сред облак прах точно пред сградата във Форум Ист, където живееше Хуанита Нунес. Миг по-късно тя се показа на вратата на приземния етаж и я затвори внимателно след себе си. Уейнрайт се пресегна и отвори предната врата.

Той й помогна да си сложи колана и каза:

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Само за половин час — напомни му Хуанита.

Тя не направи никакви усилия да се държи любезно с него, а и вече се притесняваше, че е оставила Естела сама.

Шефът по сигурността кимна, колата потегли и се вля в движението. Мълчаха известно време, след това завиха наляво и поеха по най-натоварения, двупосочен път с ярко осветени кафенета и магазини. Уейнрайт каза:

— Разбрах, че младият Истън е идвал да ви види.

— Как разбрахте? — сепна се тя.

— Той ми каза. Съобщи ми също, че сте му простили.

— Щом ви е казал, значи знаете истината.

— Хуанита… нали мога да ви наричам така?

— Това ми е името, така че…

— Хуанита — въздъхна Уейнрайт, — веднъж ви казах, че много съжалявам за начина, по който се развиха нещата. Не мога да ви се сърдя, ако все още сте настроена лошо към мен.

Тя се отпусна.

— Всичко е ясно, по-добре ми кажете какво точно искате от мен.

— Искам да знам дали сте съгласна да помогнете на Истън.

— А, значи за него става дума.

— Да.

— А защо трябва да му помагам? Не е ли достатъчно, че му простих?

— Ако питате мен, това дори е повече от достатъчно. Но той ми каза, че може би вие…

— За каква помощ става дума? — прекъсна го тя.

— Преди да ви кажа, искам да ми обещаете, че всичко, което си кажем сега, ще остане между нас двамата.

— И без това нямам на кого да го казвам — сви рамене тя. — Но — имате обещанието ми.

— Истън ще направи едно разследване. В полза на банката, но неофициално. Ако успее, това може да помогне за реабилитирането му, а той се стреми към това. — Уейнрайт замълча, тъй като задминаваше един бавно движещ се трактор. След това продължи: — Работата е доста рискована А още по-рисковано става, ако Истън ми докладва директно. Така че двамата имаме нужда от човек, който да осъществява връзката между нас, да предава съобщенията и в двете посоки. Посредник.

— И решихте, че това трябва да бъда аз?

— Никой нищо не е решавал. Въпросът е дали имате желание за това. Ако се съгласите, ще помогнете на Истън да си помогне сам.

— Това само в полза на Майлс ли ще е?

— Не — призна Уейнрайт. — Той ще помогне и на мен, а и на банката.

— Така си и мислех.

Пътят с бляскавите витрини бе останал назад. Пресякоха един от мостовете. Съвсем се беше свечерило и реката изглеждаше черна. В края на моста имаше отбивка за междущатския път. Уейнрайт пое по нея.

— Бихте ли ми разказали по-подробно за това разследване — каза Хуанита със спокоен глас.

Тонът й беше равен, не издаваше никакви чувства.

Уейнрайт й описа какво се очаква от Истън — да използва връзките си от затвора, за да се добере до някои факти. Той знаеше, че няма смисъл да крие истината от нея — тя и без това ще я разбере. Спомена и за убийството на Вик, но без подробности.

— Не казвам, че същото ще се случи и с Истън — заключи Уейнрайт. — Ще направя всичко възможно, за да го предпазя от подобна опасност. Но го споменавам, за да разберете огромния риск, който поема. Ако се съгласите да му помогнете, ще бъде много по-безопасно за него.

— А безопасно ли ще е и за мен?

— За вас практически няма никакъв риск. Вие ще общувате само с Истън и с мен и ще бъдете вън от всякакви подозрения. Ще се постарая да уредя всичко както трябва.

— Щом сте толкова сигурен, защо бяха нужни тези предохранителни мерки за срещата ни?

— От предпазливост. Трябваше да съм сигурен, че никой няма да ни види заедно и няма да ни подслуша.

Хуанита замълча, а после попита:

— Това ли е всичко? Нищо повече ли няма да ми кажете?

— Общо взето това е — отвърна Уейнрайт.

Бяха на междущатското шосе. Уейнрайт караше бавно в страничната лента, а другите коли профучаваха с висока скорост покрай него. Върволици от коли се нижеха в трите насрещни платна и шосето беше доста шумно. Следваше отбивката, по която щяха да се върнат обратно. Хуанита седеше мълчаливо и гледаше право напред.

Уейнрайт се чудеше за какво ли мисли Хуанита и какъв ли ще бъде отговорът й. Надяваше се, че ще каже да. Както и преди, той усети, че тази дребничка жена, всъщност още момиче, излъчва нещо провокационно, някакъв спотаен сексапил. Това се дължеше на нейната упоритост и непреклонност и на особения аромат, който се носеше около нея. Този приятен женствен аромат изпълваше колата. След развода Нолан Уейнрайт не беше имал много жени и при други обстоятелства може би щеше да опита късмета си. Но това, което искаше от Хуанита, бе много важно и в никакъв случай не би си позволил да й се натрапва.

Тъкмо се готвеше да наруши тишината, когато Хуанита обърна лице към него. Дори на оскъдната светлина той успя да забележи, че очите й направо искряха.

— Вие трябва да сте луд, луд, луд! — извика тя. — Нима мислите, че съм такава глупачка? Una boba! Una tonta! Нямало никакъв риск за мене, така ли казахте? Разбира се, че има риск и аз мога здравата да си изпатя. И в името на какво? За славата на господина по сигурността Уейнрайт и на неговата банка.

— Чуйте ме…

Тя веднага го прекъсна и продължи вихрено да го напада, а гневът й го засипваше като същинска лава.

— Нима ме смятате за толкова лесна плячка? Може би защото съм сама и съм пуерториканка? И само затова трябва да изтърпя всичките обиди на този свят? Има ли за вас някакво значение кого използвате и по какъв начин? Веднага ме върнете вкъщи! Що за Pendejada е това?

— Успокойте се — каза Уейнрайт. Той беше направо изумен от реакцията й. — Какво значи Pendejada!

— Идиотщина! Идиотщина е, че вие сте готов да рискувате един човешки живот заради глупавите си кредитни карти. Идиотщина е, че Майлс се е съгласил да ви сътрудничи.

— Той дойде при мен да моли за помощ. Не съм го търсил аз, нито пък съм го карал насила да върши нещо.

— И вие наричате това помощ!

— Ще му се плати за всичко! Той има нужда от пари. Именно той ви предложи за посредник.

— Тогава защо не дойде при мен да ме попита дали съм съгласна? Да не би да си е глътнал езика? Или може би го е срам и се крие зад гърба ви?

— Добре, добре — опита се да я успокои Уейнрайт. — Всичко е ясно, ще ви закарам вкъщи.

Той зави по отбивката, обърна и пое обратно към града.

Хуанита седеше, все още изпълнена с ярост.

Тя се опита да обмисли спокойно всичко, което й предложи Уейнрайт. Но още докато го слушаше, я обзеха сериозни съмнения, възникнаха много въпроси. Тя се замисли и страшно се разгневи, докато най-накрая избухна. Изпита още по-голяма омраза и отвращение към мъжа, който седеше до нея. Старите чувства на неприязън възкръснаха с още по-голяма сила. Бе възмутена не само заради себе си, но и заради това, което Уейнрайт и банката бяха готови да направят с Майлс.

Хуанита беше страшно ядосана на Майлс. Защо не беше дошъл да разговаря откровено с нея? Толкова ли му липсваше смелост? Само преди три седмици се бе възхищавала на куража му да дойде при нея, да се разкае за постъпката си и да я помоли да му прости. Но този негов опит да й въздейства чрез друг човек й напомни за предишните му действия, когато хвърли върху нея вината за собственото си престъпление. Съвсем внезапно мислите й се насочиха в друга посока. Може би беше прекалено безсърдечна и несправедлива? Хуанита се опитваше да бъде съвсем искрена пред себе си и се питаше: дали пък раздразнението й не се дължи на разочарованието, че Майлс не й се обади повече след срещата им онази вечер? Може би това разочарование се бе подсилило от факта, че разговаряше с Нолан Уейнрайт, когото едва понасяше, вместо с Майлс, когото харесваше въпреки всичко.

Както винаги, гневът й бързо стихна. Не знаеше какво да каже и затова попита Уейнрайт:

— Какво ще правите сега?

— Каквото и да реша, нямам никакво намерение да го споделям с вас — тонът му беше суров, предишната приятелска нотка се беше изпарила.

С известна тревога Хуанита си помисли, че може би бе проявила прекалена войнственост. Би могла да отклони предложението, без да сипе обиди. Дали пък Уейнрайт няма да потърси някакъв начин да й отмъсти? Дали не бе рискувала работата си с това избухване — работата, от която зависеха двете с Естела? Тревогата на Хуанита нарастваше. Имаше чувството, че са я изиграли.

Имаше и още нещо: ако бе честна пред себе си — а тя винаги се опитваше да бъде честна — трябваше да признае, че взетото решение означаваше да не се вижда повече с Майлс, а тя не искаше това…

Колата намали скоростта си. Бяха близо до завоя, който щеше да ги изведе на моста.

Като в унес, Хуанита се чу да казва със слаб, равен глас:

— Добре, ще го направя.

— Какво?

— Съгласна съм да бъда — как се казваше там…

— Посредник. — Уейнрайт я погледна право в очите. — Сигурна ли сте?

— Да, сигурна съм. Si, estoy segura.

Той въздъхна за втори път през тази вечер.

— Наистина не може да ви разбере човек.

— Нали съм жена.

— Да — каза той и в гласа му отново се завърна онази приятелска нотка. — Забелязах това.

Близо до Форум Ист Уейнрайт спря колата, без да изключва мотора. Извади два плика от вътрешния джоб на сакото си — единият дебел, а другият — по-тънък — и даде дебелия на Хуанита.

— Това са парите за Истън. Дайте му ги, когато се свърже с вас.

В плика имаше четиристотин и петдесет долара в банкноти — договореното месечно заплащане на Майлс без петдесетте долара, които Уейнрайт му беше дал миналата седмица.

— Майлс ще ми се обади към края на седмицата — добави той. — Използваме парола, за която сме се договорили. Няма да използваме вашето име. Той ще ви се обади скоро след това.

Хуанита кимна, като се опитваше да запомни всичко.

— Това ще бъде последният ни директен контакт с Истън. Оттук нататък ще се свързваме чрез вас. Най-добре ще бъде, ако не записвате, а запомняте съобщенията ни. Както вече знам, паметта ви е много добра.

Уейнрайт се усмихна, а Хуанита най-неочаквано се разсмя. Каква ирония на съдбата, наистина. Ето че забележителната й памет, станала причина за огромните неприятности в банката и лично с Нолан Уейнрайт, се превърна в нейно предимство, и то чрез същия човек.

— Между другото — каза той, — трябва да знам номера на домашния ви телефон. Не можах да го открия в указателя.

— Не сте го открили, защото нямам телефон. За мен това е прекален лукс.

— Да, но сега ще ви е необходим. Истън може да иска да ви се обади, а и аз също. Ако си прекарате веднага телефон, ще се погрижа банката да плаща таксата.

— Ще се опитам. Но съм чувала, че във Форум Ист е доста трудно да се сдобиеш с телефонен пост.

— Тогава аз ще се заема с това. Още утре ще се обадя на телефонната компания. И веднага ще го уредя.

— Много добре.

Уейнрайт отвори по-тънкия плик.

— Когато давате на Истън парите, дайте му и това.

Той подаде банкова кредитна карта Кийчардж на името на Х. Е. Линколп. Мястото за личен подпис на задната страна на картата беше празно.

— Истън трябва да подпише картата, но да има предвид името, което е напечатано. Кажете му, че името е фалшиво, но ако внимателно се вгледа в инициалите и в последната буква, ще види, че те оформят Х-Е-Л-П.[1] В това се крие и тайният код.

Шефът по сигурността обясни, че компютърът в отдела за кредитни карти е програмиран така, че тази карта дава разрешение за покупка на стойност до сто долара, но същевременно задейства и автоматичната алармена инсталация на банката. Така Уейнрайт веднага ще разбере, че Истън има нужда от помощ, а и къде се намира в момента.

— Той може да използва картата, ако е попаднал на някакви важни следи и има нужда от подкрепа, а и когато се намира в опасност. В зависимост от това как са се развивали нещата до този момент, аз ще реша какво да правя. Кажете му да пазарува на стойност повече от петдесет долара, защото в този случай от магазина със сигурност ще се обадят за проверка на кредитната карта. След позвъняването той трябва да се забави колкото е възможно по-дълго, за да имам време да се придвижа до мястото.

След кратка пауза Уейнрайт добави:

— Може би никога няма да му се наложи да използва тази карта. Но ако го направи, това ще е сигнал, за който никой друг няма да знае.

По молба на Уейнрайт Хуанита повтори дума по дума указанията. Той я гледаше с възхищение.

— Вие сте наистина невероятна.

Тя отвърна нещо на испански.

— Какво означава това?

Хуанита се поколеба, а след това преведе:

— Дали това ще ми помогне да не бъда убита?

— Престанете да се тревожите! — Той се протегна и ласкаво докосна ръката й. — Обещавам ви, че всичко ще бъде наред.

Неговата увереност я успокои. Но по-късно, когато Естела беше заспала, Хуанита отново беше обзета от предчувствия за приближаваща беда.

Бележки

[1] Помощ. (англ) — Б.пр.