Артър Хейли
Банкери (37)

4

— Просто не мога да повярвам — ядосано каза Нолан Уейнрайт, — че си дръзнал да се появиш отново тук.

— И аз не смятах, че ще мога да го направя. — Гласът на Майлс Истън издаваше вътрешното му напрежение. — Мислех да дойда вчера, но имах чувството, че няма да мога. И днес се въртях повече от половин час, докато събера кураж, за да вляза.

— Ти може да го наричаш кураж, но за мен е чисто нахалство. Ала след като си дошъл, очаквам да чуя какво по-точно искаш.

Двамата мъже бяха застанали един срещу друг в кабинета на Нолан Уейнрайт. Те бяха толкова различни: стройният, тъмнокож, красив вицепрезидент по сигурността и бившият затворник — окаян, блед и така променен в сравнение с онзи симпатичен помощик-оперативен управител, който работеше в Първа търговска американска банка преди по-малко от година.

Кабинетът бе доста скромно обзаведен в сравнение с останалите кабинети в банката. Сивите метални мебели и бюрото на Уейнрайт се открояваха на фона на бледите стени. Подът бе покрит с тънък и евтин килим. Банката отпускаше доста пари за обзавеждане и дори за украса, но главно на онези отдели, които носеха добри печалби. Отделът по сигурността не беше сред тях.

— Казвай какво искаш — повтори Уейнрайт.

— Дойдох да попитам дали няма да ми помогнете.

— Защо да ти помагам?

Младият мъж се поколеба и смутено каза:

— Вие знаете, че ме изиграхте със самопризнанието. В нощта, когато бях арестуван. Адвокатът ми каза, че то било незаконно и не би било възможно да се използва пред съда. Вие сте знаели това. Но нищо не ми казахте, оставихте ме да си мисля, че признанието е направено и аз подписах второто признание за ФБР, без да знам истината…

Уейнрайт присви подозрително очи.

— Преди да ти отговоря, искам да знам имаш ли оръжие у себе си?

— Не.

— Как бих могъл да ти вярвам?

Майлс сви рамене и вдигна двете си ръце на тила по начина, които беше научил, докато беше под предварителен арест и в затвора.

Уейнрайт се поколеба, но след това бързо и професионално го потупа по джобовете и опипа дрехите му. Майлс си смъкна ръцете.

— Аз съм стара лисица — каза Уейнрайт. — Някои юнаци като теб си въобразяват, че могат лесно да ме изиграят, а след това да се правят на невинни. Ти май си станал истински адвокат в затвора, а?

— Не. Това е единственото нещо, което разбрах.

— Добре, след като си подхванал този разговор, ще ти кажа направо. Аз знаех, че всичко това не е съвсем законно и наистина те изиграх. Но при подобни обстоятелства пак бих постъпил така. Ти беше виновен, нали? И беше готов да изпратиш онова момиче Нунес в затвора! Има ли значение как съм успял да те пипна?

— Мислех си, че…

— Знам какво си мислел. Ти си мислел, че ще дойдеш тук и ще намериш един човек, изпълнен с угризения, който веднага ще се втурне, за да направи всичко онова, което искаш. Е, нещата не стоят така.

— Не, съвсем не съм си представял подобно нещо — смънка Майлс Истън — Съжалявам, че дойдох.

— Какво точно искаш?

Последва пауза. След това Майлс каза.

— Искам работа.

— Тук? Ти трябва да си луд!

— Защо? Ще бъда най-честният служител, когото някога сте имали.

— Докато някой те притисне и откраднеш отново.

— Това няма да стане! — В миг като че ли припламна искра от предишния характер на Майлс Истън. — Никой ли не може да повярва, че наистина съм се променил? Вече знам какво може да му се случи на човек, ако открадне. Научих, че никога повече не трябва да правя подобно нещо. Не можете ли да разберете, че сега бих могъл да устоя пред всякакви изкушения само при мисълта, че отново ще се окажа в затвора?

— Всъщност няма никакво значение в какво точно вярвам и в какво не — каза сдържано Уейнрайт. — Банката си има своя политика. Хора с криминално минало не се приемат на работа. Дори и да исках, не бих могъл да променя този ред.

— Но бихте могли да опитате. В банката има и дейности, за които няма никакво значение дали си бил в затвора — просто защото нищо не можеш да откраднеш. Не мога ли да получа такава работа?

— Не — беше отговорът. Но след това като че ли любопитството надделя. — Защо настояваш толкова да се върнеш тук?

— Защото другаде не мога да си намеря работа. Никаква работа, разбирате ли? Толкова дълго търсих, нямам никакви шансове. — Гласът на Майлс потрепери. — А и защото съм гладен.

— Какво?

— Господин Уейнрайт, от три седмици съм излязъл от затвора. Повече от седмица нямам пукната пара в джоба си. Не съм ял от три дни. Чувствам се напълно отчаян. — Гласът, който потреперваше, се изпълни с плачевни нотки. — Дойдох тук… трябваше да се видя с вас… макар и да предполагах какъв ще бъде вашият отговор… но това беше единственото…

Суровият израз изчезна от лицето на Уейнрайт. Той посочи стола в другия край на стаята.

— Седни.

После излезе, даде пет долара на секретарката си и каза:

— Иди до кафенето, вземи два сандвича със салам и бутилка мляко.

Когато се върна, Майлс Истън продължаваше да седи на стола с отпуснати ръце и безнадежден поглед.

— Офицерът от затвора не ти ли помогна?

— Каза ми, че е страшно претоварен — отвърна Майлс, — отговарял за сто и седемдесет затворника. Така че може да се среща с всеки от нас по веднъж месечно. Но и какво ли би могъл да направи за мен? Няма никакви работи места. Той само ни се заканва и ни предупреждава.

Уейнрайт знаеше от опит какво съдържат тези предупреждения: да не се среща с други престъпници и да не посещава места, известни като свърталища на престъпни елементи. При нарушение на тези забрани следваше връщане в затвора. Тези предупреждения бяха колкото нереалистични, толкова и нелепи. Един затворник, лишен от всякакви средства за съществуване, няма друг избор, освен да се събира с други като него. Това беше и причината за високата степен на рецидивизъм сред бившите затворници.

— Наистина ли търсиш работа? — попита Уейнрайт.

— Търсих навсякъде. При това не съм проявявал никакви претенции.

През трите седмици на непрекъснато търсене, Майлс почти беше намерил работа като кухненски работник в един треторазреден италиански ресторант. Мястото беше свободно и собственикът, дребен и пъргав като хрътка, беше склонен да го наеме. Но когато Майлс показа документа от затвора — беше длъжен да го направи — собственикът тутакси хвърли бърз поглед към касата. Италианецът се поколеба, но жена му заяви с леден тон:

— Не! Не можем да си позволим такъв риск!

Молбите не помогнаха.

Фактът, че идва от затвора, оказваше мигновено въздействие и ликвидираше всякаква възможност за работа.

— Ако имах възможност да направя нещо за теб, може би бих го сторил. — Тонът на Уейнрайт бе значително по-мек в сравнение с началото на разговора. — Но не мога. Тук няма нищо за теб. Повярвай ми.

— Така и предполагах — кимна тъжно Майлс.

— И какво ще правиш по-нататък?

В този миг влезе секретарката. Тя остави сандвичите, млякото и рестото и излезе. Уейнрайт подаде млякото и сандвичите на Истън и той облиза устни.

— Изяж ги, ако искаш.

Майлс се спусна бързо, махна салфетката на първия сандвич и започна да яде. Сандвичът изчезна за секунди и всичките съмнения на Уейнрайт за истинността на думите му се изпариха. Точно в този миг на шефа по сигурността му хрумна една идея.

Майлс изпи до дъно млякото и избърса устни. От сандвичите не остана и троха.

— Не отговори, на въпроса ми — каза Уейнрайт. — Какво смяташ да правиш отсега нататък?

Истън каза примирено:

— Не знам.

— Мисля, че знаеш. Излъга ме, че не знаеш.

— Има ли някакво значение? — сви рамене Майлс.

— Предполагам, че досега си избягвал хората, с които си се запознал в затвора — каза Уейнрайт, като остави без отговор последния въпрос на Майлс. — Но след всички перипетии може би вече си решил да отидеш при тях. И се надяваш, че никой няма да разбере за това.

— Нима имам някакъв друг шанс? А и след като знаете толкова много, защо ме питате?

— Значи наистина имаш такива намерения?

— Ако кажа да, първото нещо, което ще направите, след като изляза оттук, е да се обадите в затвора — каза с омраза Истън.

— Не — поклати глава Уейнрайт. — Каквото и да решим, обещавам ти, че няма да направя подобно нещо.

— Какво означава това? Какво ще решаваме?

— Може би ще успеем да измислим нещо, но само при условие, че си готов да се изложиш на риск. И то голям.

— Какъв риск?

— По-нататък ще ти обясня. Първо ми разкажи с какви хора се запозна в затвора и с кои можеш да установиш контакт. — Уейнрайт усети недоверчивостта и колебанието на Майлс и добави: — Давам ти честната си дума, че няма да се възползвам без твое съгласие от това, което ще ми кажеш.

— Как бих могъл да съм сигурен, че това не е поредният ви трик? Веднъж вече ме изиграхте.

— Гаранция няма, просто трябва да ми повярваш. Ако можеш, направи го, ако не — тръгвай си и не се връщай вече тук.

Майлс седеше мълчаливо, мислеше, като от време на време навлажняваше с език устните си, един нервен жест, който му бе станал навик. Съвсем внезапно, без да покаже по някакъв начин, че е взел решение, той започна да говори.

Разказа за пратеника на мафията Роу в затвора Дръмонбърг. Обясни на Уейнрайт, че тази връзка е била осъществена по препоръка на човек отвън — от лихваря Игор, Руснака Омински, който смятал Истън за „мъжко момче“, тъй като не бил разказал при арестуването, а след това и пред съда, за връзките си с шайката, на която дължал пари. В знак на благодарност лихвите върху заемите му били замразени за времето, докато е в затвора.

— Пратеникът на мафията ми каза, че Омински спира часовника, докато съм вътре.

— Но ти вече не си вътре — отбеляза Уейнрайт. — Така че часовникът отново цъка.

— Да, знам това — смутено каза Майлс.

Той се беше опитвал да не мисли по този въпрос и докато търсеше работа, старателно избягваше местата, където знаеше, че може да се натъкне на лихваря Омински и останалите. По-специално ставаше дума за „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, за който бе научил няколко дни, преди да излезе от затвора. Клубът се намираше в центъра на града. Майлс спомена името му пред Уейнрайт.

— Не го знам къде точно е този „Дъбъл Севън“ — замислено каза шефът по сигурността, — но съм го чувал. Има репутацията на място, където се мотаят всякакви съмнителни типове.

Майлс бе уведомен в Дръмонбърг, че след като установи съответните контакти, ще се намерят начини да изкарва хляба си, а и да припечелва, та да започне да връща дълговете си. Не беше нужно кой знае колко да му се обяснява, за да се досети, че тези „начини“ са незаконни. Този факт, а и ужасът, който изпитваше при мисълта, че може да се върне обратно в затвора, го накараха да не припарва до „Дъбъл Севън“. Сега обаче…

— Значи правилно съм се досетил. Оттук щеше да се запътиш направо там.

— Не, господин Уейнрайт, не съм искал да отида там, уверявам ви! И все още не искам.

— Би могло, между нас казано, хем да отидеш, хем да не си свързан с тях.

— Как така?

— Знаеш ли какво е това таен информатор?

Майлс го погледна учудено и каза:

— Да.

— Тогава слушай внимателно.

Преди четири месеца, когато видя удавеното и обезобразено тяло на своя информатор Вик, Уейнрайт беше почти сигурен, че повече никога няма да се реши да изпрати човек за събиране на информация. Шокиран и изпълнен с чувство за вина, той бе убеден, че това не бива да се повтаря и не бе правил никакви опити, за да намери нов човек. Но Истън, в неговото отчаяно положение и с неговите връзки, представляваше чудесен случай, който не беше за изпускане.

Все повече и повече фалшиви кредитни карти Кийчардж заливаха района, а фалшификаторите оставаха неизвестни. Традиционните методи за залавяне на фалшификаторите и разпространителите бяха безрезултатни. Имаше и един факт, който пречеше на разследването — според федералните закони фалшифицирането на кредитни карти не се смяташе за криминално престъпление. Измамата трябваше да бъде доказана, а само намерението да се осъществи измама не можеше да бъде преследвано. Поради тези причини правозащитните органи проявяваха по-голям интерес към други форми на фалшификация, а с кредитните карти се занимаваха от време на време, съвсем инцидентно. Банките — за голямо разочарование на професионалисти като Нолан Уейнрайт — не правеха никакви сериозни опити да променят това положение.

Шефът по сигурността разясни всичко това на Майлс Истън. Изложи му и простия си план. Майлс трябваше да отиде в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, да се свърже с колкото се може повече хора, и да се опита да стане техен човек, като използва всички предоставени му възможности, за да спечели пари.

— Това носи сериозни рискове в две главни направления — каза Уейнрайт. — Ако извършиш криминално престъпление, ще бъдеш арестуван, съден и никой няма да може да ти помогне. Другият риск е, че дори и да не си извършил престъпление, до управата на затвора могат да достигнат слухове за твоите връзки. Това ще бъде достатъчна причина, за да те върнат обратно в затвора. Но ако всичко върви благополучно и няма никакви провали, ти, Майлс, би могъл да разшириш контактите си, да се ослушваш внимателно и да събираш информация. В началото трябва да избягваш всякакви прояви на любопитство. Прави се на безгрижен, не задавай въпроси — съветваше го Уейнрайт. — Не бързай, спокойно изчаквай. Нека хората те опознаят, да се чуе за теб, а след това те сами ще те потърсят за по-специална работа.

Веднъж приет като техен човек, Майлс би могъл да се опита да научи нещо повече, да проучи кои са фалшификаторите на кредитни карти, да прояви личен интерес и да се постарае да се сближи с тези, които ги дават на разпространителите.

— В тези среди винаги има някой — продължи Уейнрайт, — който познава някой друг, който пък познава човека, развиващ подобна дейност. Това е начинът да се промъкнеш вътре.

Истън трябваше да докладва периодично. Но не биваше да се срещат.

Като спомена за докладването, Уейнрайт се сети, че е длъжен да му разкаже за Вик. Направи го в общи линии и пропусна някои детайли. Докато говореше, той забеляза, че Майлс Истън пребледня и си спомни за онази нощ в апартамента, когато го разобличи и когато така ясно бе усетил, че младият мъж изпитва страх от физическо насилие.

— Каквото и да се случи — твърдо каза Уейнрайт, — не бих искал да казваш или пък да мислиш, че не съм те предупредил за опасностите. — Той замълча, а после добави: — А сега за парите.

Шефът по сигурността заяви, че ще гарантира на Майлс заплащане от петстотин долара месечно, докато — по един или друг начин — споразумението им не бъде прекратено. Парите ще бъдат изплащани чрез посредник.

— Ще се водя ли на работа в банката?

— Не.

Отговорът беше недвусмислен, категоричен, окончателен: официалното ангажиране на банката бе невъзможно. Ако Майлс Истън приемеше предложената роля, той трябваше да се справя съвсем сам и да понесе всички възможни последствия. Ако му се случеше някаква беда и се опиташе да замеси името на Първа търговска американска банка, управата на банката категорично щеше да отрече връзката си с него, пък и кой ли щеше да му повярва.

— След като беше осъден и пратен в затвора, повече нито сме те чули, нито видели — предупреди го Уейнрайт.

— Не е точно така — отвърна Майлс с намръщено лице.

— Съвсем прав си. Но помни, че ти дойде тук, а не аз съм те търсил. Така че какъв е отговорът ти — да или не?

— Ако бяхте на моето място, бихте ли приели подобно предложение?

— Не съм на твоето място, нито пък има вероятност да бъда. Но ще ти кажа какво мисля. В твоето положение нямаш кой знае какъв избор.

За миг сякаш се появи предишният Майлс Истън:

— Ако заложа на ези — ще загубя, ако заложа на тура — пак същото — усмихна се той. — Явно такава ми е съдбата. Но все пак бих искал да попитам нещо.

— Какво?

— Ако цялата тази работа свърши успешно, ако успея да получа — ако вие получите — доказателствата, от които се нуждаете, ще ми помогнете ли след това да си намеря работа в банката?

— Не мога да ти обещая това. Вече ти казах, че не аз определям правилата тук.

— Но вие имате достатъчно влияние, за да помогнете те да бъдат заобиколени.

Уейнрайт се замисли, преди да отговори. Ако нещата се развиват добре, той би могъл да отиде при Алекс Вандервурт и да се застъпи за Истън. Заслужаваше си, стига да успеят.

— Ще се опитам — рече той. — Това е всичко, което мога да ти обещая.

— Труден човек сте вие — каза Майлс Истън. — Както и да е, отговорът ми е — да.

— Отсега нататък не трябва да се срещаме — предупреди го Уейнрайт. — Прекалено опасно е. Можем да бъдем следени. Имаме нужда от някой, който да поддържа връзката помежду ни и да предава съобщенията и парите и в двете посоки. Това трябва да бъде човек, на когото напълно да се доверяваме.

— Предлагам Хуанита Нунес — промълви Майлс. — Разбира се, ако тя е съгласна.

Уейнрайт го погледна изумен.

— Касиерката, която ти…

— Да, но тя ми прости. — В гласа му се долавяха нотки на вълнение. — Отидох при нея и, слава богу, тя ми прости.

— Не мога да повярвам.

— Можете да я попитате. Не е сигурно, че ще се съгласи, но все пак мисля, че ще го направи.