Артър Хейли
Банкери (32)

13

Съобщението беше кратко, изпратено от старшата секретарка на Роскоу, Дора Калахан. Тя известяваше, че се е обадила госпожица Девъру, която би искала да го види колкото може по-скоро. Отдолу бе написан телефонният й номер в хотела — хотел Кълъмбия Хилтън. Госпожица Девъру беше Аврил.

Те се бяха срещали два пъти след пътешествието до Бахамските острови преди месец и половина. И двата пъти в Кълъмбия Хилтън. И всеки път, както и през онази нощ в Насо, когато натисна бутон номер седем, за да извика Аврил в стаята си, тя го отвеждаше в истинския рай, и той се отдаваше на такъв сексуален екстаз, за какъвто не бе мечтал и насън. Аврил беше невероятно изобретателна и през онази първа нощ той бе едва ли не шокиран, но скоро се отпусна, завладян от удоволствието. Уменията й докоснаха глъбините на неговата чувствителност и той нададе вик на задоволство, произнасяйки думи, каквито не предполагаше, че знае. Аврил продължи да бъде внимателна, нежна и любяща, докато, за негово огромно учудване и радост, всичко се повтори още веднъж.

Роскоу постепенно започна да разбира колко много от радостите и страстите на живота са били напълно непознати за него и Беатрис — тази взаимна близост, удоволствието, изпитвано от двама души, радостта да получиш и да дадеш.

За Роскоу и Беатрис това откритие идваше твърде късно, а може би за нея то би било и нежелано. Но животът беше пред Роскоу и Аврил. Срещите им след Насо го потвърдиха. Той погледна часовника си и се усмихна — усмивката, която Вандервурт беше забелязал.

Роскоу бързаше да отиде при Аврил. Трябваше да промени графика си за следобеда и вечерта. Но това нямаше никакво значение. Мисълта, че ще я види, го вълнуваше, обзе го възбуда, сякаш беше двайсетгодишен хлапак.

Съвестта го беше тревожила само няколко пъти, след като започна връзката с Аврил. Последните няколко недели в църквата очите му попадаха непрекъснато на онзи текст в библията, който беше прочел преди да замине за Бахамските острови: Праведният човек се боготвори от цялата нация, ала грехът си е грях за всеки един от нас. В такива моменти се успокояваше с думите на Христос от евангелието на свети Йоан: Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък… И по-нататък: Вие съдите по плът; Аз не съдя никого. Хейуърд дори си позволяваше да мисли — нещо, което съвсем до скоро би го ужасило — че и библията, както статистиката, може да бъде използвана като доказателство за всяка теза.

Но във всеки случай това бяха само разсъждения. А обаянието на Аврил беше много по-силно от всякакви терзания на съвестта.

Роскоу вървеше към кабинета си, отдаден на приятни мисли — срещата с Аврил щеше да бъде достоен завършек на един триумфален ден, в който бе одобрен заемът за Съпранешънъл, а неговият професионален престиж в управителния съвет достигна връхната си точка. Роскоу, обаче, бе разочарован от развитието на следобедните събития и особено разгневен от предателството на Харолд Остин, макар да разбираше егоистичните му подбуди. Хейуърд се съмняваше, че идеите на Вандервурт ще доведат до реален резултат. Печалбите, които щяха да дойдат от деловите контакти със Съпранешънъл, всякак щяха да бъдат значително по-големи.

Това му припомни, че трябва да вземе решение и за допълнителния заем от половин милион, за който беше помолил Големия Джордж.

Настроението му помръкна. Роскоу усещаше, че в цялата тази операция с филиалите на Съпранешънъл има нещо нередно, макар че погледнато на фона на отношенията между банката и Съпранешънъл, нещата не изглеждаха чак толкова сериозни.

Той беше поставил този въпрос в поверително писмо до Джеръм Патертън от преди около месец.

„Джордж Куортърмейн ми телефонира два пъти от Ню Йорк във връзка с един личен проект, наречен вложения «К». Куортърмейн (Големия Джордж) е начело на едно малко дружество. Член на дружеството е нашият директор Харолд Остин. Групата вече е закупила огромно количество акции от предприятията на Съпранешънъл на изгодни цени. Планирани са и нови покупки.

Това, което Големия Джордж иска от нас, е да предоставим за вложенията «К» заем от един милион и половина — при същата лихва като заема за Съпранешънъл, но без допълнителното изискване за компенсиращ баланс. Той подчертава, че компенсиращият баланс на Сънеко ще бъде достатъчен за покриването на този личен заем — и това е вярно, но в случая липсват гаранциите.

Бих искал да спомена, че Харолд Остин ми телефонира с настойчивото искане заемът да бъде отпуснат.“

Всъщност достопочтеният Харолд направо му бе напомнил за задължението, което Хейуърд имаше към него в знак на благодарност за получената силна подкрепа след смъртта на Бен Розели. Тази подкрепа щеше да му е необходима и когато Патертън, временният владетел, се оттеглеше след осем месеца.

По-нататък в писмото се казваше:

„Честно казано, лихвеният процент на предлагания заем е твърде нисък и без компенсиращ баланс той се превръща направо в отстъпка от наша страна. Но като имам предвид нашите разширяващи се връзки със Съпранешънъл, към които Големия Джордж е благосклонен, смятам, че ще бъде разумно да направим този компромис.

Аз препоръчвам този заем. Съгласен ли си?“

Джеръм Патертън беше върнал писмото, след като бе написал с молив само едно лаконично „Да“. Хейуърд се съмняваше, че Патертън бе прочел внимателно текста. По-скоро му бе хвърлил едно око и го бе подписал.

Хейуърд не смяташе, че е необходимо да информира и Алекс Вандервурт, а и заемът не беше толкова голям, та да изисква одобрението на финансовата комисия. И така, след няколко дни Роскоу Хейуърд постави резолюция за одобрение на заема.

Но това, за което не беше информирал никого и на което нямаше право, беше личното му участие в групата на Джордж Куортърмейн.

По време на втория телефонен разговор във връзка със заема за вложенията „К“, Големия Джордж каза:

— Разговаряхме с Харолд Остин за теб, Роскоу. И двамата мислим, че е крайно време да се включиш в нашата инвеститорска дейност. Бихме искали и ти да си сред нас. Предоставяме ти акции на стойност две хиляди долара, за които смятаме, че си се издължил. Те са под формата на специални документи, подписани от подставено лице и без уточнение на съдържанието — така е по-дискретно. Ще ти ги изпратя.

— Благодаря ти, Джордж, но не мисля, че ще приема — възрази Хейуърд.

— Защо, за бога?

— Би било неетично.

Големия Джордж се изсмя гръмогласно.

— Това е реалният свят, Роскоу. Такива са реалните отношения между клиенти и банкери. И ти го знаеш. И аз го знам.

Да, но не беше точно така. Хейуърд никога не би допуснал да се забърка в подобна ситуация.

Преди да успее да отговори, Куортърмейн настоя:

— Слушай, драги, не се прави на наивен. Ако ще се чувстваш по-добре, можем да го минем и като заплащане за съвет в инвестирането.

Но Хейуърд никога не беше давал никакъв съвет за инвестиране.

След един-два дни акциите от вложенията „К“ пристигнаха с въздушна поща, в старателно залепен плик с печати, на който беше написано: СТРОГО ЛИЧНО И СЕКРЕТНО. Дори Дора Калахан не бе посмяла да го отвори.

Когато се прибра вечерта, Хейуърд внимателно проучи финансовите документи на вложенията „К“, които намери в плика — беше ясно, че в момента неговите акции имат покритие от две хиляди долара. При добри обстоятелства след време стойността на акциите щеше значително да се повиши.

Отначало реши да върне акциите на Джордж Куортърмейн. След това направи повторна оценка на финансовото си състояние, което не беше по-добро, отколкото преди няколко месеца, и започна да се колебае. Най-накрая се поддаде на изкушението и вложи акциите на своя сметка в главния градски клон на Първа търговска американска банка. Хейуърд се опитваше да се убеди, че в никакъв случай не засяга интересите на банката. Дори напротив — като се има предвид приносът му за сделката със Съпранешънъл. Щом Големия Джордж бе решил да му направи този малък приятелски подарък, той едва ли би трябвало да проявява предразсъдъци и да се отказва от него.

И все пак приемането на подаръка го безпокоеше, особено след като в края на седмицата Големия Джордж отново му се обади по телефона — този път от Амстердам — и настоя за още половин милион долара заем за вложенията „К“.

— Откри се уникална възможност да закупим акции в Скандинавия — твърдя със сигурност, че това е изключително изгодна сделка. Не мога нищо повече да ти кажа по телефона, Роскоу, но бъди спокоен, всичко е наред.

— Не се съмнявам, Джордж. Но от банката ще искат някои подробности.

— Ще ги получиш утре по куриер. Не забравяй, че си вече един от нас — наблегна Големия Джордж.

След този случай у Хейуърд се появи още едно подозрение: може би Джордж Куортърмейн се занимаваше много повече със собствените си вложения, а управлението на Съпранешънъл бе на втори план. На другия ден се успокои — в „Уолстрийт Джърнъл“, а и в други вестници бе отделено значително място на мощното индустриално нашествие на Куортърмейн и Сънеко в Европа. Нашествието, определено като истински търговски преврат, покачи изключително много цените на акциите на Съпранешънъл на борсите в Ню Йорк и Лондон, а заемът на гигантската корпорация към Първа търговска американска банка изглеждаше съвсем стабилен.

Хейуърд влезе в кабинета си и госпожа Калахан го посрещна с обичайната усмивка.

— Другите съобщения са на бюрото ви — каза тя.

Той кимна. Безпокойството не го напускаше. Колебаеше се дали да подпише документите за допълнителния заем за вложенията „К“. Накрая реши да не се терзае и набра по директната външна линия телефона на рая.

 

 

— Роси, миличък — шепнеше Аврил, а върхът на езика й докосваше ухото му. — Бързаш прекалено много! Почакай, стой мирно! Отпусни се.

Тя погали голото му рамо, след това ръката й се плъзна надолу по гърба, той усети острите й нокти и потръпна от удоволствие.

Хейуърд изстена — изпитваше и удоволствие, и болка, и нетърпение, макар че се подчини на Аврил и се отпусна.

— Обещавам ти, че си заслужава да почакаш малко — пошепна му отново тя.

Той знаеше, че си заслужава. Беше се уверил в това. За кой ли път се питаше как е възможно едно толкова младо и красиво момиче да знае толкова много, да е толкова еманципирано и без никакви морални задръжки, но и така невероятно разумно.

— Не още, Роси. Скъпи, не още. Така, добре. Почакай още малко.

Ръцете й, умели и знаещи, продължаваха да обгръщат тялото му. Той престана да мисли за какво го и да било, от опит знаеше, че е най-добре да прави всичко… точно както… казва тя.

— О, много добре, Роси. Не е ли чудесно?

— Да, да — едва пое дъх той.

— След малко, Роси. Съвсем скоро.

Червената коса на Аврил се бе разстлала върху събраните една до друга възглавници. Целувките й го бяха довели до пълен екстаз. Той вдъхваше дълбоко благоуханието на тялото под него — това прекрасно, гъвкаво, изпълнено с желание тяло. Този миг, крещеше всичко в него, бе най-хубавият миг в живота му на земята, а сигурно и в рая.

Единствен тъжен и горчив се оказваше фактът, че бе чакал толкова дълго, за да изпита всичко това.

— Сега, Роси — каза тя нетърпеливо. — Сега, мили! Сега!

 

 

Спалнята беше в типичния стил на хотелите Хилтън — чиста, семпла, с всички удобства. Холът не беше по-различен. Аврил винаги наемаше апартамент.

Срещнаха се късно следобед. Любиха се, подремнаха, после се събудиха и отново се любиха — този път не съвсем успешно — а след това поспаха около час.

Беше време да се обличат. Часовникът на Хейуърд показваше осем. Той беше напълно изтощен. Повече от всичко на света му се искаше да си отиде вкъщи и да си легне в леглото — сам. Трябваше дискретно да се измъкне.

Аврил беше в хола, говореше по телефона. След като се върна, каза:

— Поръчах вечеря, мили. Ще дойде всеки момент.

— Чудесно, скъпа.

Аврил обу прозрачните си бикини и чорапогащника. Тя не носеше сутиен. Започна да реши дългата си, разрошена коса. Той седеше в леглото и я наблюдаваше с умиление. Забравил за умората, Хейуърд следеше чувствените й плавни движения. В сравнение с Беатрис, която виждаше всеки ден, Аврил беше толкова млада. Внезапно се почувства потискащо стар.

Отидоха в хола и Аврил каза:

— Хайде да отворим шампанското!

То беше в кофа с лед на бюфета и ги чакаше от няколко часа. Повечето лед се беше стопил, но бутилката беше все още студена. Той започна да върти неумело телта.

— Не пипай тапата — каза Аврил. — Наклони бутилката под ъгъл четирийсет и пет градуса, след това хвани тапата и върти бутилката!

Оказа се съвсем лесно. Тя знаеше толкова много.

Аврил взе бутилката и наля в две чаши. Той поклати глава:

— Нали знаеш, че не пия, мила моя.

— От това ще се почувстваш по-млад — заяви тя и му подаде чашата. Той я взе и я погледна — дали не беше прочела мислите му…

След като си наля още два пъти, докато пристигна и поръчаната по телефона вечеря, той наистина се почувства по-млад.

Келнерът си отиде и Хейуърд каза:

— Трябваше да ми разрешиш аз да платя. — Преди минута той извади портфейла си, но тя го спря с ръка и подписа сметката.

— Защо, Роси?

— Защото и аз би трябвало да участвам във всички тези разходи, които правиш — хотела, самолетните билети от Ню Йорк и обратно. — Аврил живееше в Гринич Вилидж. — За теб е прекалено много да харчиш толкова…

Тя го погледна учудено и звънко се засмя.

— Ти наистина ли мислиш, че аз плащам за всичко това? — И тя посочи масата. — Роси, скъпи, ти трябва да си луд.

— Кой плаща тогава?

— Съпранешънъл, разбира се! Всичко е за тяхна сметка, глупчо, — апартаментът, вечерята, билетите ми, времето, което прекарвам тук. — Тя стана, приближи се и го целуна, устните й бяха чувствени и влажни. — Така че не се тревожи.

Той седеше неподвижен, мълчалив и слисан, като се мъчеше да осъзнае чутото. Тялото му бе отпуснато от шампанското, но умът му бе напълно свеж.

„Времето, което прекарвам тук.“ Това го нарани най-силно. А той смяташе, че Аврил му се е обадила след пътешествието до Бахамските острови и му е предложила да се срещнат, само защото го е харесала и защото и на нея й е било приятно…

Как е могъл да бъде толкова наивен? Разбира се, че всичко е било организирано от Куортърмейн и заплатено от Съпранешънъл. Нима беше толкова трудно да се досети? А може би нарочно си е затварял очите, просто защото не е искал да знае? Но след като на Аврил й се плаща за времето, което прекарва с него, то каква е тя тогава? Проститутка? И ако е така, то какъв е Роскоу Хейуърд?! Той затвори очи. Свети Лука 18:13: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“

Имаше нещо, което би могъл да направи. И то веднага. Да разбере каква е изхарчената до този момент сума и след това да изпрати до Съпранешънъл чек на тази стойност. Той започна да пресмята, но веднага осъзна, че всъщност няма никаква представа каква е цената на Аврил. Нещо му подсказваше, че тя съвсем не е малка.

Така или иначе, едва ли беше разумно да действа според първия си импулс. Мозъкът му на икономист започна да щрака. Надали би могъл да научи точните разходи, тъй като Съпранешънъл ги отчиташе в друго перо. Освен това той не разполагаше с достатъчно пари, които би могъл да предложи. А и какво в края на краищата щеше да стане, когато поискаше да се срещне отново с Аврил? А той бе убеден, че ще изпита такова желание.

Телефонът иззвъня и го сепна. Обади се Аврил.

— За тебе е — каза тя.

— За мен?

Той взе слушалката и чу познатия енергичен глас:

— Здравей, Роскоу!

— Откъде се обаждаш, Джордж? — рязко попита Хейуърд.

— От Вашингтон. Има ли някакво значение? Искам да ти съобщя една добра новина за Сънеко. Балансът за печалбите през тримесечието. Ще прочетеш за това утре във вестниците.

— И затова ли ми се обаждаш?

— Може би моментът е неподходящ?

— О, не.

— Обадих се ей така, по приятелски — засмя се Големия Джордж. — Исках да се уверя, че всичко е наред.

Хейуърд си помисли, че ако ще изразява негодувание, то моментът бе сега. Но за какво всъщност би могъл да негодува? За това, че щедро му е предоставена Аврил? Или за своето собствено дълбоко заблуждение?

Боботещият глас по телефона прекъсна терзанията му.

— Какво става с този кредит за „К“? Дали вече е уреден?

— Не съвсем.

— Нещо много се проточи.

— Заради някои формалности.

— Ами придвижи нещата, иначе ще бъда принуден да се обърна към друга банка, а може и да се наложи да прехвърля част от бизнеса другаде…

Заплахата беше ясна. Нищо ново за Хейуърд, тъй като натискът и отстъпките бяха основен елемент в банкерството.

— Ще направя всичко, каквото мога, Джордж.

— Аврил още ли е там? — промърмори той.

— Да.

— Дай ми я. Искам да говоря с нея.

Хейуърд подаде слушалката на Аврил. Тя го изслуша внимателно, каза „Добре“, усмихна се и затвори.

Аврил отиде в спалнята, отвори куфара си и след миг се появи с голям кафяв плик.

— Джордж каза, че трябва да ти дам това.

Пликът беше същият като оня, с който му бяха изпратени акциите от вложенията „К“.

— Джорджи ми поръча да ти предам, че това е спомен за прекрасното време, прекарано в Насо.

Още акции? Едва ли. Помисли си дали да не откаже да го вземе, но любопитството му надделяваше.

— Не трябва да го отваряш тук — каза Аврил. — Отвори го, когато си сам.

Той реши да се възползва от тази възможност и погледна часовника си.

— Аз и без това трябва да тръгвам, скъпа.

— Аз също. Тази вечер се връщам в Ню Йорк.

Благодарение на обиграните маниери на Аврил, двамата се сбогуваха без следа от смущение.

Тя обви ръцете си около него, те се притиснаха един към друг и тя прошепна:

— Толкова си сладък, Роси. Ще се видим скоро.

Независимо от всичко, което току-що бе научил, и от огромната си умора, той все още я желаеше. Независимо каква бе цената на „времето, което прекарвам тук“, едно нещо поне бе сигурно: Аврил вършеше наистина качествена работа.

 

 

Роскоу Хейуърд взе такси от хотела до централната сграда на Първа търговска американска банка. Във фоайето на главния приземен етаж остави бележка, че ще му трябват кола и шофьор, за да го откарат вкъщи след петнайсет минути. Взе асансьора до трийсет и шестия етаж и тръгна по тихите коридори, покрай пустите стаи, към своя кабинет.

Седна на бюрото си, разпечата плика, който му беше дала Аврил, и извади няколко увити в тънка хартия увеличени снимки.

Оказа се, че втората нощ на Бахамските острови — когато момичетата и мъжете се бяха къпали голи в басейна на Големия Джордж — бе запечатана на лента от дискретно прикрит фотограф. Вероятно бе използван телеобектив, замаскиран сред многобройните храсти. Филмите бяха качествени, нямаше нито един лош кадър. Всъщност това не беше от значение. Важното е, че той — или тя? — е бил там през цялото време.

На снимките се виждаха Криста, Рита, Мунбийм, Аврил и Харолд Остин в процес на разсъбличане и накрая съвсем голи. Имаше го и Роскоу Хейуърд — с грейнало лице сред голите момичета. На няколко от снимките Хейуърд се виждаше как разтваря ципа на роклята на Аврил и разкопчава сутиена й, как тя го целува, а той държи гърдите й в ръцете си. Дали случайно, или съвсем съзнателно, но на всички снимки се виждаше само гърбът на вицепрезидента Стоунбридж.

В техническо и композиционно отношение качеството на всички снимки беше много високо, личеше си, че не са правени от аматьор. Работа на Джордж Куортърмейн, помисли си Хейуърд, той плащаше само за най-доброто.

Естествено, Големия Джордж не се виждаше на нито една от снимките.

Хейуърд бе ужасен. Защо му ги бяха изпратили? Може би като заплаха? Или глупава шега? Къде ли бяха негативите? Той за първи път започна да осъзнава, че Куортърмейн е доста своенравен, а може би дори и опасен човек.

Независимо от шока, Хейуърд беше очарован. Докато разглеждаше снимките, той несъзнателно облиза устните си с език. И бързо забрави за първоначалното си импулсивно желание да ги унищожи.

С учудване установи, че е останал в кабинета си почти половин час.

Не можеше да занесе снимките вкъщи. Как да постъпи тогава? След като ги опакова внимателно, той постави плика в едно от чекмеджетата, в което държеше папките с личните документи.

Изведнъж реши да погледне и в горното чекмедже, където госпожа Калахан слагаше текущите документи. Най-отгоре бяха документите за искания допълнителен заем за вложенията „К“. Защо да отлага? Защо се колебае? Наистина ли беше нужно да се консултира повторно с Патертън? Заемът беше стабилен, стабилни бяха и Джордж Куортърмейн, и Съпранешънъл. Хейуърд извади документите, написа „одобрено“ и сложи подписа си.

След няколко минути беше във фоайето. Шофьорът и колата го чакаха.