Артър Хейли
Банкери (3)

3

Не всички присъстващи на извънредното събрание напуснаха заседателната зала така бързо, както Роскоу Хейуърд. Неколцина останаха до вратата, все още шокирани от новината. Те разговаряха тихо.

— Това е един тъжен, много тъжен ден — промълви ветеранът от кредитния отдел Поп Мънро, обръщайки се към Едуина Д’Орси.

Едуина само поклати глава, все още не беше в състояние да говори. Бен Розели бе за нея скъп приятел, който наистина се гордееше с издигането й в ръководството на банката.

Алекс Вандервурт се спря до Едуина и кимна с глава към кабинета си, който се намираше няколко врати по-нататък.

— Искаш ли да дойдеш за няколко минути? — покани я той.

— Естествено — съгласи се тя с готовност.

Кабинетите на висшите служители се намираха на етажа на заседателната зала — на трийсет и шестия, високо в централната сграда на Първа търговска американска банка. Както останалите, Алекс Вандервурт разполагаше със стая за неофициални заседания. Едуина си наля кафе от машината. Вандервурт извади лулата си и я запали. Тя забеляза, че пръстите му изпълняваха всяко движение уверено, без никакво излишно движение. Ръцете бяха като тялото му — къси и широки, пръстите му завършваха с дълбоко подрязани, но добре оформени нокти.

Те бяха стари приятели. Едуина ръководеше един от градските клонове на банката и в банковата йерархия беше няколко нива по-ниско от Алекс, но той винаги се беше отнасял с нея като с равна и често, особено когато ставаше дума за нейния клон, пренебрегваше междинните организационни нива и се обръщаше направо към нея.

— Алекс — започна Едуина, — искам да ти кажа, че почти си заприличал на скелет.

— Личи си, значи. — Топла усмивка озари гладкото му кръгло лице.

Алекс Вандервурт обичаше празненствата, вкусната храна и виното. За съжаление това се отразяваше на теглото му. Периодично, както в момента, той пазеше строги диети.

По негласно споразумение те отбягваха темата, която владееше мислите им.

— Как е бизнесът в твоя клон този месец? — попита Алекс.

— Доста добре. Оптимист съм и за следващата година.

— Като заговорихме за следващата година, какви са предвижданията на Луис?

Луис Д’Орси, съпругът на Едуина, беше издател, собственик на широко разпространявано сред вложителите списание.

— Нищо окуражаващо. Той смята, че ще има временно покачване на курса на долара, последвано от рязък спад, точно както се случи с английската лира. Казва също, че онези във Вашингтон, които смятат, че американската рецесия е „погребана“, са просто мечтатели — нещо като фалшивите пророци, които виждаха „светлина в края на тунела“ по време на събитията във Виетнам.

— Съгласен съм с него — каза замислено Алекс, — особено що се отнася до долара. Знаеш ли, Едуина, според мен едно от слабите места в американската банкова система е, че ние никога не сме съветвали клиентите си да държат сметки в чужда валута — швейцарски франкове, германски марки… така, както постъпват европейските банкери. Е, ние се приспособяваме към големите корпорации, защото те се ориентират добре и проявяват настойчивост, така че американските банки получават добри печалби за себе си от другите валути. Но дребните и средни вложители печелят много рядко, да не кажа никога. Ако им бяхме препоръчали сметки в европейски валути преди десет, та дори и преди пет години, някои от нашите клиенти щяха да спечелят вместо да загубят от девалвацията на долара.

— Американското министерство на финансите няма ли да се противопостави на това?

— Може би. Но под натиска на обществеността щяха да отстъпят. Винаги става така.

— Лансирал ли си досега тази идея — повече хора да разполагат със сметки в чужда валута? — попита Едуина.

— Опитах веднъж. Но веднага ме отрязаха. Сред нас, американските банкери, доларът е свещен, независимо колко слаб е в даден момент. С това, обаче, приличаме на щрауса, дето си крие главата в пясъка. Тази концепция налагаме и на хората, а това им струва пари. Само една малка част се ориентираха правилно и откриха сметки в швейцарски франкове преди за започне девалвирането на долара.

— Често съм мислила за това — каза Едуина. — Банкерите винаги знаят предварително кога девалвацията е неизбежна. И въпреки това не предупреждаваме нашите вложители, с малки изключения, разбира се, и не им препоръчваме да продават доларите си.

— Смята се, че това не е патриотично. Дори Бен…

Алекс млъкна. Те седяха няколко минути, без да кажат нито дума.

През прозорците, които заемаха цялата източна стена на кабинета, се открояваше централната част на един преуспяващ град в Средния Запад. Наблизо бе търговската част, чиито високи сгради се извисяваха току под централния корпус на Първа търговска американска банка. Отвъд градската част се виеше в двойно S широка река, по която се осъществяваше интензивно движение. Както обикновено и днес водите й бяха мръсносиви. Оплетена мрежа от мостове, железопътни линии и пешеходни прелези се стелеха като размотана панделка между промишлените комплекси и предградията в далечината. Съществуването на предградията по-скоро се долавяше, отколкото се виждаше през гъстата мъгла. Преди индустриалната зона и предградията се ширеха градските жилищни квартали — един лабиринт от преобладаващо бедняшки жилища, които според някои бяха истински срам за града. В центъра им се открояваше едно високо ново здание и стоманена конструкция на сграда в строеж.

Загледана в двете сгради, Едуина каза:

— Ако бях в положението, в което се намира Бен, и исках да бъда запомнена с нещо, то струва ми се, че това нещо би било „Форум Ист“.

— И аз мисля така. — Погледът на Алекс бе насочен натам, накъдето гледаше и Едуина. — Без него всичко това щеше да остане само една идея и нищо повече.

Форум Ист беше амбициозен проект, чиято цел бе да се възобнови централната градска част. Бен Розели допринесе за финансовото приобщаване на Първа търговска американска банка към проекта, а Алекс Вандервурт отговаряше пряко за банковото участие. Големият главен градски клон, който се ръководеше от Едуина, отпускаше заемите за строителство и реконструкция и движеше въпросите с лихвите.

— Мислех си какви ли промени ще настъпят… — рече Едуина и за малко да добави след като Бен умре…

— Ще има промени, разбира се, и някои твърде съществени. Надявам се, че те няма да засегнат Форум Ист.

— Няма и час, откакто Бен ни каза… — въздъхна тя.

— А ние обмисляме бъдещия банков бизнес, все едно, че е вече в гроба. Длъжни сме да го сторим, Едуина. Бен би очаквал това от нас. Скоро ще трябва да се вземат някои много важни решения.

— Включително и кой ще бъде следващият президент.

— Да, и това.

— Мнозина от нас се надяват, че това ще бъдеш ти.

— Честно казано, и аз се надявам.

Това, което и двамата не казаха, бе, че до днес всички смятаха Алекс Вандервурт за избрания от Бен Розели наследник. Но не и толкова скоро. Алекс беше в Първа търговска американска банка едва от две години. Преди това беше служител във Федералния резерв и Бен Розели лично го убеди да се премести, като изтъкваше перспективата за евентуално издигане до върха. При назначаването на Алекс старият Бен му каза:

— След около пет години бих искал да предам банката на някой, който да се справя с големите мащаби и същевременно да следва една последователна печеливша политика, защото това е единственият начин за банкера да остане силен. Но той трябва да е не само превъзходен специалист. Бих искал човекът, който ще управлява тази банка, никога да не забравя, че дребните вложители — всеки един от тях — винаги са били нашата здрава опора. Проблемът на банкерите в днешно време е, че те твърде много се отдалечават от реалността. Имам чувството, Алекс, че точно ти си човекът, от когото се нуждаем — добави той, като даде да се разбере, че не му обещава нищо определено. — Нека поработим заедно, а после ще видим.

И така Алекс се премести в банката. Богатият опит и добрият нюх към новите технологии му спечелиха бърз авторитет. Що се отнася до идеите, той откри, че с Бен са често на едно и също мнение.

Още преди години Алекс бе получил някои първоначални представи за банкерството от своя баща — датски емигрант, фермер в Минесота.

Питър Вандервурт се беше нагърбил с банков заем, и за да изплаща лихвите, работеше от ранни зори до късна вечер, по седем дни в седмицата. В края на краищата умря от преумора, разорен, след което банката продаде земята му, за да си прибере неплатените лихви, а и първоначално дадената сума. Тъжният опит на баща му показа на Алекс, че той би трябвало да се стреми да бъде от другата страна в банковите операции — или на страната на онези, които предоставят заемите.

Пътят на младия Алекс към банкерството премина през Харвардския университет и научната степен по икономика.

— Може би всичко все пак ще се уреди — каза Едуина Д’Орси. — Вярвам, че управителният съвет ще избере теб за президент.

— Да — отвърна разсеяно Алекс. Той мислеше за Бен Розели и за баща си, спомените му за двамата някак странно се преплитаха.

— Продължителната работа в банката не е всичко.

— Тя има значение.

Алекс обмисляше възможностите. Той знаеше, че притежава талант и опит, за да оглави Първа търговска американска банка, но може би директорите щяха да предпочетат някой, който е работил по-дълго в нея. Роскоу Хейуърд, например, бе работил в банката почти двайсет години и независимо, че от време на време имаха разногласия с Бен Розели, Хейуърд се ползваше със значителна подкрепа в управителния съвет.

Вчера шансовете за успех бяха на страната на Алекс. Днес бе точно обратното.

Той стана и изтръска лулата си.

— Трябва да се връщам на работа.

— Аз също.

Когато остана сам, Алекс седна, мълчалив и замислен.

Едуина взе експресния асансьор от директорския етаж до етажа, където се намираше главното фоайе — то представляваше архитектурна смесица между Линкълн Сентър и Сикстинската капела. Фоайето беше пълно с хора — забързани банкови служители, куриери, посетители, туристи. Тя кимна на приятелския поздрав на полицая.

През извитата стъклена фасада се виждаше площад Розели — дърветата, пейките, високите струи на фонтана. През лятото площадът беше място за срещи и чиновниците в центъра хапваха тук обедните си сандвичи, но сега всичко изглеждаше пусто и враждебно. Студеният есенен вятър вдигаше вихрушки от листа и прах и принуждаваше минувачите да търсят уюта на сградите.

Едуина си мислеше, че това е най-омразният й сезон. Той навяваше меланхолия, мисли за приближаваща зима и за смъртта.

Тя неволно потрепери, после се отправи към „тунела“ — покрит с килим и приятно осветен, той свързваше централното управление на банката с великолепната едноетажна сграда на главния градски клон.

Това беше нейното владение.