Артър Хейли
Банкери (29)

10

— Тук е Първа търговска американска банка — делово каза дилърът. Той беше поставил слушалката между рамото и лявото си ухо, така че ръцете му бяха свободни. — Искам шест милиона долара до довечера. Какъв е вашият процент?

— Тринайсет и пет осми — отговори с провлачен западен акцент колегата му от Банк ъф Америка в Калифорния.

— Много е — каза служителят на Първа търговска американска банка.

— Цената е твърда.

Дилърът от Първа търговска американска банка се поколеба, опитваше се да отгатне по гласа отсреща дали има някаква надежда за промяна в цената и каква е тя. Той бе свикнал с непрекъснатия шум, който изпълваше дилърския център на Първа търговска американска банка — един чувствителен й внимателно охраняван невралгичен пункт в централната сграда на банката, за съществуването на който знаеха малцина от клиентите, а само единици, най-привилегированите, го бяха виждали. В дилърските центрове на големите банки се осигуряваше — или губеше — значителна част от печалбата.

Според изискванията за минимален резерв всяка банка беше задължена да разполага с определено количество пари в брой, за да не се предизвиква напрежение при евентуално повишено търсене, но никоя банка не искаше да държи много пари, които не са в обръщение. Дилърите имаха за задача да поддържат необходимия баланс.

— Почакайте, моля — каза дилърът от Първа търговска американска банка на колегата си в Сан Франциско. Той натисна бутона за запазване на линията, а след това бутона непосредствено до него. Гласът отсреща каза:

— Ню Йорк, Манюфакчарърс Хановър Тръст.

— Трябват ми шест милиона до довечера. Какъв е вашият процент?

— Тринайсет и три четвърти.

По източното крайбрежие процентът се покачваше.

— Не, благодаря. — Дилърът прекъсна връзката с Ню Йорк и натисна бутона, за да продължи разговора със Сан Франциско. — Смятам да ги взема — каза той на колегата си.

— Шест милиона срещу тринайсет и пет осми — потвърди дилърът от Банк ъф Америка.

— Точно така.

Операцията отне двайсет секунди. Това беше една от хилядите сделки, които се сключваха всеки ден между конкурентните банки и която беше част от непрекъснатото състезание на нерви, бърз ум и съобразителност със залози от седемцифрени числа банковите дилъри бяха млади хора — около трийсетте, много умни и амбициозни, изключително съобразителни и издържливи. Успехът в сделките можеше да спомогне за кариерата на тези млади хора, но грешките я проваляха и затова се смяташе, че те не трябва да се задържат повече от три години на дилърското бюро. След третата година натрупаното напрежение си казваше думата.

Сделката между Сан Франциско и Първа търговска американска банка бе веднага регистрирана в компютрите, а след това бе подаден и сигнал до Федералния резерв. Там също се отчиташе, че до вечерта резервите на Банк ъф Америка са намалели с шест милиона долара, а резервите на Първа търговска американска банка са нараснали. Първа търговска американска банка щеше да плати на Банк ъф Америка за времето, през което използваше тези пари. В цялата страна непрекъснато се извършваха подобни банкови операции.

Беше сряда, средата на април.

Алекс Вандервурт влезе в дилърския център, който беше част от банковите му владения, и кимна на дилъра. Неговото бюро бе върху платформа, заобиколено от бюрата на помощниците му, които препредаваха информацията и вършеха книжната работа. Младият мъж вече се занимаваше с друга операция, но отвърна на поздрава с жизнерадостна усмивка и махане с ръка.

Залата бе голяма колкото аудитория и приличаше на контролния център на оживено летище — дилърите сновяха с телефон в ръка, заобиколени от своите помощници, счетоводители, секретари. Всички имаха за цел да пуснат в обръщение парите на банката — даваха заеми, получаваха заеми, инвестираха, продаваха, реинвестираха.

Освен дилърите в залата работеха и пет-шест финансови контрольори, седнали зад по-големи, луксозни бюра.

Дилърите и контрольорите седяха с лице към огромен екран, върху който се появяваха различни индекси, лихвени проценти и всякаква друга информация. Екранът се контролираше с дистанционно управление и данните бързо се променяха.

Един от дилърите се изправи на крака и обяви високо:

— Форд и Юнайтед Ото Уъркърс току-що обявиха, че сключват двугодишен договор.

Няколко от колегите му веднага посегнаха към телефоните. Този, който научеше пръв някаква важна икономическа или политическа новина с несъмнено влияние върху курсовете на акциите или лихвените проценти, веднага я съобщаваше на останалите.

Само след няколко секунди зелената лампичка над информационния екран изгасна и на нейно място се появи яркочервена. Това бе сигнал, че дилърите трябва да почакат, докато на екрана се появи нова важна информация, най-вероятно свързана с договореностите в автомобилната индустрия. Яркочервената светлина, която рядко се използваше, бе сигнал за още по-драматични промени. Дилърът, наблюдаван от Алекс, продължи своята интензивна работа.

Федералните разпоредби изискваха банките да разполагат с налични пари в размер на седемнайсет и половина процента от общия капитал. Тези, които нарушаваха това изискване, понасяха сериозни наказания. Но значителен пропуск беше и да не се инвестират големите суми, пък било то и за ден.

Затова банките осъществяваха непрекъснато наблюдение върху движението на парите. Съществуваше специален отдел, който следеше този поток, както лекарят следи пулса на болния. Ако в даден момент една банка разполагаше с повече пари от необходимите, тя — чрез своите дилъри — веднага предоставяше излишъка като заем на друга банка, на която пък в този момент не й достигаха изискваните количества пари. Имаше ли необичайно високо теглене на средства, тогава банката трябваше да взима на заем.

Положението в банката се изменяше с всеки час, така че ако сутринта е била длъжник, по обяд би могла да предоставя пари на заем, а вечерта отново да взима. По този начин една голяма банка разиграва около милиард долара дневно.

Биха могли да се добавят и още важни неща за банковото дело. Първо, банките са много по-загрижени да гарантират собствените си печалби, отколкото тези на своите клиенти. И второ, банките осигуряват за себе си многократно по-големи печалби, отколкото за аутсайдерите, които им предоставят парите си.

Алекс Вандервурт беше дошъл в дилърския център, за да се запознае с движението на парите в банката и за да разговаря по някои обезпокоителни проблеми, възникнали през последните седмици.

Той беше с колегата си от финансовата комисия, вицепрезидента Том Строгън. Преди няколко месеца, през януари, младият Строгън се противопостави на намаляването на средствата за Форум Ист. Но сега одобряваше предлагания заем за Съпранешънъл.

Двамата разговаряха за Сънеко.

— Прекалено много се безпокоиш, Алекс — твърдеше Том Строгън. — Освен че не поемаме никакъв риск, този заем ще ни бъде полезен и в други отношения. Напълно съм убеден в това.

— Няма заем, който да не крие някакъв риск — припряно отвърна Алекс. — Но дори и да е така, аз не се безпокоя толкова за Съпранешънъл, колкото за проблемите, които ще възникнат допълнително.

И двамата знаеха за какви проблеми става дума. Преди няколко дни членовете на финансовата комисия получиха меморандум с предложения, подготвен от Роскоу Хейуърд и одобрен от президента на банката Джеръм Патертън, В него се настояваше да се намалят всички по-дребни заеми, както и заемите за закупуване на жилища и за строителство, и да се осигури кредит от петдесет милиона долара за Съпранешънъл.

— Ако приемем всичко това и направим необходимите съкращения на малките заеми — продължи Том Строгън, — след три месеца, а може би и по-рано, ще бъдем в състояние да отделяме за малки заеми точно толкова средства, колкото и сега.

— Не ми се вярва, Том.

Алекс беше в лошо настроение. Разговорът с младия Строгън го потисна още повече.

Предложенията Хейуърд-Патертън противоречаха не само на неговите разбирания, но и на финансовите му инстинкти. Той беше убеден, че е погрешно да насочва преобладаващата част от банковите средства в заем за индустрията, ощетявайки обществения сектор. Дори финансирането на индустрията да означаваше значително по-големи печалби. От финансова гледна точка беше обезпокоен от огромната обвързаност на банката със Съпранешънъл.

Но той разбираше, че е сам и няма поддръжници. Всички останали от ръководството на банката бяха удовлетворени от връзката със Съпранешънъл, а Роскоу Хейуърд получи шумни поздравления за постижението си. Ала тревогата на Алекс не стихваше, макар че и той самият не можеше ясно да обясни какво точно го безпокои. Съпранешънъл изглеждаше финансово стабилна, балансът и документите показваха, че този гигантски конгломерат е в съвсем задоволително състояние. А що се отнася до престижа в деловия свят, Сънеко се нареждаше редом с Дженеръл Мотърс, Ай Би Ем, Ексон, Дюпон и Ю Ес Стийл.

Алекс допускаше, че тази потиснатост се дължеше и на намаляващото му влияние в банката през последните седмици.

Звездата на Роскоу Хейуърд грееше все по-ярко на небосклона. Той се ползваше с подкрепата и доверието на Патертън, доверие, значително нараснало след зашеметяващия успех на Хейуърд по време на двудневното му пътуване до Бахамските острови с Джордж Куортърмейн. Алекс знаеше, че неговият скептицизъм по отношение на този успех се свързваше от мнозина с поговорката за лисицата и гроздето.

Алекс усещаше, че е изгубил и личното си влияние върху Строгън и някои други колеги, които бяха негови привърженици.

— Трябва да признаеш — каза Строгън, — че тази връзка със Съпранешънъл е много изгодна. Нали чу, че Хейуърд ги убедил да се съгласят на компенсации в размер на десет процента?

Процентът на компенсациите бе въпрос, по който се стигаше до споразумение след продължително пазарене. Банката настояваше част от всеки заем да остане като депозит в текуща сметка, като по този начин парите не носеха никаква лихва на вложителя, а същевременно бяха на разположение на банката и тя ги използваше за собствени нужди и за инвестиране. Получателят на заема не можеше да го използва напълно и това правеше действителната лихва значително по-висока от договорената. В случая със Съпранешънъл в новооткритата текуща сметка на Сънеко щяха да останат пет милиона долара — а това беше голямо предимство за Първа търговска американска банка.

— Смятам, че си запознат и с някои други страни на този приятен договор — заяви Алекс.

Том Строгън се смути.

— Е, бях предупреден, че трябва да се прояви известно разбиране. Но не съм сигурен, че би трябвало да го наричаме „някои други страни“…

— А какво тогава? Какво? И двамата знаем, че от Сънеко са настоявали и Роскоу се е съгласил да купим значителен брой техни акции.

— Може и така да е, но все още няма нищо черно на бяло.

— Разбира се, че няма. Никой не би бил така глупав да го запише. — Алекс погледна младия мъж и каза: — Ти имаш достъп до съответната информация. Колко сме купили досега?

Строгън се поколеба, след това се насочи към бюрото на един от контрольорите. Върна се с лист хартия, на който беше написана една цифра.

— Деветдесет и седем хиляди акции само днес — каза Строгън. — Последните данни сочат, че курсът се е качил до петдесет и две.

— В Съпранешънъл сигурно потриват ръце от удоволствие — язвително рече Алекс. — Ние повишихме курса на акциите им с пет долара. — Той пресметна нещо наум и добави: — Така че само през тази седмица сме прехвърлили близо пет милиона от парите на нашите вложители в Съпранешънъл. Защо?

— Това е прекрасна инвестиция — опита се да разведри обстановката Строгън. — Така ще увеличим капиталите на всички вдовици, сираци и образователни фондации, които са ни поверили парите си, за да се грижим за тях.

— А можем и да ги намалим — след като ограничаваме нашите резерви. Какво повече знаем днес за Сънеко? Нещо, което да не сме знаели преди две седмици? Защо до преди седмица не сме купили една-единствена акция на Съпранешънъл?

Младият мъж замълча за миг, а след това се опита да се защити:

— Вероятно Роскоу разчита, че след като стане член на управителния съвет, ще може да наблюдава компанията по-отблизо.

— Разочароваш ме, Том. Ти никога не си бил нечестен към себе си, особено когато знаеш истинското положение на нещата. Аз също го знам. — Строгън се изчерви, но Алекс продължи: — Представяш ли си какъв скандал ще се оформи, ако съответните служби се заинтересоват от всичко това? Нарушения с лихвения процент, незачитане на закона, ограничаващ размера на заемите, използване на вложенията, за да се облагодетелства личния бизнес на банката. Освен това за мен няма никакво съмнение, че целият заем ще премине на разположение на Съпранешънъл още на следващото годишно съвещание на Сънеко.

— И така да е, това не е първият подобен случай — рязко отвърна Строгън.

— За съжаление си прав. Но това не прави нещата по-безобидни.

Въпросът за етиката при инвестирането на вложените пари бе много стар и опираше до това: възможно ли бе банката да постави една вътрешна преграда — някои я наричаха Китайската стена — между своите собствени търговски интереси и инвестирането на вложенията. На практика подобно нещо не се случваше.

Щом банката разполагаше с милиарди долари за инвестиране — средства, които идваха от вложенията на клиентите — съвсем естествено бе тя да използва тези средства така, че да извлече съответните дивиденти. Очакваше се, че компаниите, които получаваха големи банкови кредити, ще отвърнат чрез съответно участие в банковия бизнес. Много често върху тях се оказваше натиск, за да приемат в управителните си съвети някой от банковите директори. Ако не се съобразяваха с това, банковите инвестиции се прехвърляха в друга посока; банката можеше да предизвика и рязко спадане на курса на акциите на тези компании чрез разпродаване на притежаваните от нея акции.

От брокерските къщи, които разполагаха с огромни количества пари от вложенията, се изискваше да поддържат сложните банкови баланси. Те обикновено го правеха. Но ако не успееха, така желаната брокерска дейност просто им се изплъзваше.

Въпреки старателно подготвяната от отделите за връзки с обществеността пропагандна информация, освен официално обявените лихви на вложителите, в това число на пословичните вдовици и сираци, техните пари винаги носеха и допълнителни печалби, които оставаха за банката. Това беше една от причините, поради която официалният лихвен процент по влоговете обикновено бе доста нисък.

Алекс разбираше, че сегашните договорености между Съпранешънъл и Първа търговска американска банка не бяха изключение. И все пак тези договорености никак не му харесваха.

— Алекс — обади се Строгън, — бих искал да ти кажа, че възнамерявам да подкрепя заема за Съпранешънъл на заседанието на финансовата комисия утре.

— Жалко.

Алекс очакваше да чуе това. И се запита колко ли време остава до мига, в който съвсем ще го изолират и оставането му в банката ще стане невъзможно. Това би могло да се случи в най-скоро време.

След заседанията на финансовата комисия, където предложенията, свързани със Съпранешънъл, щяха със сигурност да бъдат приети с мнозинство, предстоеше съвещание на управителния съвет. То бе насрочено за следващата сряда и в дневния му ред бе включен и въпросът на Съпранешънъл. Алекс беше сигурен, че и на двете заседания единствен той щеше да изрази несъгласие.

Огледа още веднъж оживения дилърски център, посветил дейността си на богатството и на печалбите, и принципно непроменен от времето на древните храмове на парите във Вавилония и Гърция. Да, мислеше си Алекс, парите, търговията и печалбите си заслужаваха усилията. Алекс се беше посветил и на трите, но не сляпо, а с известни резерви, които включваха морални скрупули, справедливост при разпределянето на богатствата и етика в банковите операции. Но както показваше историята, в случаите, когато съществуваше перспектива за огромни печалби, тези, които проявяваха подобни резерви, биваха охулвани и елиминирани.

На какво всъщност би могъл да се надява един човек, ако застане сам срещу всемогъщата сила на големите пари и големия бизнес — в случая олицетворени от мнозинството в Първа търговска американска банка и Съпранешънъл?

Нямаше големи надежди, тъжно заключи Алекс Вандервурт. Може би дори и никакви…