Артър Хейли
Банкери (25)

6

— Здрасти, Роскоу — каза достопочтеният Харолд Остин по телефона с глас, който издаваше задоволство. — Разговарях с Големия Джордж. Покани ни да поиграем голф на Бахамските острови следващия петък.

Роскоу Хейуърд сви устни. В този съботен мартенски следобед той беше в кабинета си, в дома си в Шейкър Хайтс. Точно преди да вдигне слушалката, разглеждаше разпилените на пода около кожения фотьойл финансови документи.

— Не съм сигурен, че ще имам възможност да пътувам така скоро, при това толкова далече. Не можем ли да се срещнем на конференцията в Ню Йорк?

— Разбира се, че можем. Но би било много глупаво от наша страна, защото Големия Джордж предпочита да уредим всичко в Насо, а и Големия Джордж обича да говори за бизнес, докато играе голф — става дума за нашия бизнес, на който той специално държи.

Големия Джордж беше добре известен на всички, които работеха в промишлеността, банковото дело или заемаха важен пост в обществения живот.

Джордж Дж. Куортърмейн, председателят на управителния съвет и главен изпълнителен директор на Съпранешънъл Корпорейшън — Сънеко — бе един от асовете в бизнеса и разполагаше с повече власт от държавен глава. Разпореждаше се като истински крал. Интересите и влиянието му се простираха в цял свят. Същото беше и с корпорацията му. Както в рамките на Сънеко, така и в личен аспект, той бе обект на различно отношение: едни го обожаваха, ласкаеха и обграждаха с изключително внимание, други го мразеха, а трети се страхуваха от него.

Влиянието му до голяма степен се дължеше на репутацията, която си беше създал. Преди осем години, благодарение на показаното от него умение да работи във финансовата област, Дж. Куортърмейн бил повикан, за да спаси западащата и потънала в дългове Съпранешънъл. Той бе успял да възвърне богатствата на компанията, да я разшири до мащабите на забележителен конгломерат, да увеличи три пъти дяловото участие и четири пъти дивидентите й. Вложителите забогатяха и го обожаваха, те му предоставяха такава свобода на действие, каквато пожелаеше. Наистина, имаше и такива, които, поели ролята на Касандра, вещаеха, че империята му ще се разпадне, защото е изградена от картон. Но финансовите доклади на Сънеко и многобройните й поделения — които Роскоу Хейуърд проучваше точно когато достопочтеният Харолд му се обади по телефона — показваха точно обратното.

Хейуърд се бе срещал с президента на Сънеко два пъти: първия път за малко в компанията на други хора и втория път във Вашингтон, когато заедно с Харолд Остин го посети в луксозния му хотелски апартамент.

По време на вашингтонската среща той дочу как достопочтеният Харолд докладва на Куортърмейн за работата, която бе свършил за Съпранешънъл. Хейуърд не можа да разбере каква е била задачата му, защото двамата мъже бяха почти привършили разговора си. Единственото, което долови, бе, че по някакъв начин бе замесено и правителството.

Компанията на Остин се занимаваше с рекламите на Хепълуайт Дистилърс, един от големите филиали на Сънеко, но изглежда, че отношенията на достопочтения Харолд с Куортърмейн се разпростираха и извън тази дейност.

Информацията, която Големия Джордж току-що бе получил, явно бе подобрила настроението му. Когато му представиха Хейуърд, той рече:

— Харолд ми каза, че е директор във вашата банка, и че вие двамата бихте желали да получите нещичко от нашите печалби. Е, надявам се да уредим това в най-скоро време.

След това шефът на Съпранешънъл потупа свойски Хейуърд по рамото и заговори на друга тема.

Именно този разговор бе изкушил Хейуърд преди два месеца, в средата на януари, да информира финансовата комисия на Първа търговска американска банка, че съществуват възможности за делови контакти със Сънеко. По-късно той прецени, че е избързал с информацията. Но ето че нещата май щяха да се попридвижат.

— Добре — съгласи се Хейуърд. — Може би ще успея да се измъкна следващия четвъртък за два дни.

— Надявам се — отговори достопочтеният Харолд. — Каквото и друго да си планирал, то не може да бъде по-важно за банката от това. И още нещо, за което не съм ти споменал. Големия Джордж ще изпрати личния си самолет за нас.

— Наистина ли! — зарадва се Хейуърд. — Голям ли е?

— 707. Доволен си, нали? Излитаме в четвъртък по обяд, прекарваме целия петък на Бахамските острови и се връщаме в събота. Между другото, как изглеждат последните данни за състоянието на Сънеко?

— Току-що ги проучвам — Хейуърд погледна към купа от финансови справки и документи. — Пациентът изглежда здрав, много здрав, наистина.

— Щом ти го казваш, това е напълно достатъчно за мен.

След като затвори телефона, Хейуърд се подсмихна доволно и лукаво. Предстоящото пътуване, неговата цел, както и фактът, че ще лети до Бахамските острови с частен самолет… — всичко това би могъл да спомене, уж така, между другото, в банката още следващата седмица. Позициите му в управителния съвет щяха да се заздравят, а на това той държеше особено много, тъй като не забравяше нито за миг, че Джеръм Патертън е избран само временно за президент.

Той беше доволен, че ще се върне в събота. Това означаваше, че няма да пропусне седмичната служба в църквата, където всяка неделя четеше ясно и тържествено части от проповедта.

Тази мисъл му напомни да прегледа текста, който щеше да чете утре. Правеше го всеки път. Той взе от шкафа тежката семейна библия и я отвори на отбелязаната страница. От известните притчи имаше една, която Хейуърд особено много обичаше и възнамеряваше да включи в утрешната служба: Праведният човек се боготвори от цялата нация, ала грехът си е грях за всеки един от нас.

 

 

Екскурзията до Бахамските острови помогна на Роскоу Хейуърд да научи много неща.

Той познаваше луксозния живот на богатите. Като всички висши банкови служители, Хейуърд се бе движил в компанията на клиенти и познати, които свободно харчеха, дори пилееха парите си и живееха сред царски удобства и забавления. Винаги им бе завиждал, че притежават такава финансова свобода.

Но богатството на Джордж Куортърмейн превъзхождаше всичко, видяно досега.

Неговият самолет 707, който не можеше да бъде сбъркан поради огромното „К“, изписано на корпуса и на опашката, кацна на международното летище според разписанието, точно на минутата. Той се закова пред частния терминал, където достопочтеният Харолд и Хейуърд бяха оставили колата, докарала ги до летището. Двамата влязоха в самолета. В преддверието, което приличаше на фоайе на хотел, ги посрещнаха четирима души — среден на възраст, леко побелял мъж и три млади жени. У мъжа се долавяше смесица от високо самочувствие и дълбоко уважение към околните, което подсказваше, че е главният стюард.

— Добре дошли на борда, господа! — каза той.

Хейуърд кимна, но погледът му веднага бе прикован от жените. Те бяха толкова красиви, че на човек дъхът му можеше да спре. Съвсем млади, около двайсетте, те се усмихваха любезно. Роскоу Хейуърд имаше чувството, че бяха огледали стюардесите на всички авиокомпании, за да подберат най-красивите. Едната беше светла блондинка, другата — привлекателна брюнетка, а третата беше с дълга червена коса. Всичките бяха с прекрасен тен, дългокраки, стройни и грациозни. Тенът контрастираше със стилните им, възкъсички бледобежови униформени поли.

Униформата на главния стюард беше от същата фина материя. И четиримата имаха избродирано „К“ на горния ляв джоб.

— Добър ден, господин Хейуърд — каза червенокосата. Гласът й беше изключително приятен, с меки, почти прелъстителни нотки. — Аз съм Аврил. Да минем оттук, ще ви покажа стаята ви.

Елегантната Аврил тръгна пред Хейуърд по коридора, който минаваше по продължение на самолета. От едната страна имаше няколко врати.

Хейуърд я следваше учуден, че в самолета има и стаи, а достопочтеният Харолд вече разговаряше с блондинката.

— Господин Куортърмейн е в сауната, а след това ще му правят масаж — говореше през рамо Аврил. — По-късно ще дойде при вас в салона.

— Сауна? Тук, на борда?

— О, да. Ето там, зад кабината на летците. Разполагаме и със стая за парна баня. Господин Куортърмейн не може без сауна или руска баня и винаги пътува с масажиста си. — Аврил се усмихна ослепително. — Ако искате баня или масаж, има достатъчно време. Само ми кажете, за да приготвим всичко.

— Не, благодаря ви.

Момичето се спря пред една от вратите.

— Стаята ви, господин Хейуърд.

Самолетът изведнъж потегли напред. Хейуърд залитна.

— О! — възкликна Аврил и го обгърна с ръка, за да му помогне да запази равновесие За миг двамата останаха плътно прилепени един до друг. Той усещаше дългите и слаби пръсти с лакирани в бледорозово нокти, меката й плът и дъха на парфюм.

Тя продължаваше да го държи за лакътя.

— Най-добре седнете и затегнете колана, докато излетим. Капитанът винаги тръгва внезапно и ускорява много бързо. Господин Куортърмейн не обича да се заседява по летищата.

Хейуърд огледа малката, но луксозно обзаведена стая. Аврил го настани в мекото, удобно канапе и пръстите, които вече бе почувствал, затегнаха колана около кръста му. Той усещаше движението на пръстите й дори през колана. И това усещане съвсем не беше неприятно.

— Ако нямате нищо против, ще остана с вас, докато самолетът се издигне — каза Аврил.

Тя седна до него на канапето и затегна колана си.

— Разбира се, че нямам нищо против — каза Роскоу Хейуърд. Той се чувстваше като замаян.

Оглеждайки се отново наоколо, той забеляза, че стаята — или кабината — бе подредена така, че малкото пространство бе използвано максимално ефективно, но не и за сметка на комфорта. Три от стените бяха облицовани с тиково дърво, забелязваха се и издълбани позлатени мотиви на буквата „К“. Четвъртата стена бе изцяло заета от голямо огледало, благодарение на което стаята изглеждаше много по-просторна. На стената вляво бе вградено бюро със специална ниша за телефон, а телепринтерът бе зад специална защитна преграда. В малкия бар бяха подредени множество миниатюрни бутилки. На огледалната стена, срещу която седяха Хейуърд и Аврил, имаше вграден телевизионен екран с дистанционно управление на облегалките на канапето. Виждаше се и пълзяща врата, която вероятно водеше към банята.

— Не желаете ли да наблюдавате излитането? — попита Аврил.

Без да дочака отговора му, тя натисна дистанционното управление и на екрана се появи цветна картина. Очевидно камерата се намираше в предната част на самолета, защото след тясната писта на екрана се появи друга, по-широка — 707 беше завил по нея. Без да губи време, самолетът се понесе напред и пистата започна да се отдалечава от тях, а след това напълно изчезна, когато самолетът литна стремително нагоре. Роскоу Хейуърд почувства, че му става лошо, но не само поради гледката на телевизионния екран. Аврил изключи телевизора, тъй като на екрана се виждаха само облаци.

— Можете да включвате всички телевизионни канали — каза тя, а след това посочи с глава към телепринтера: — Чрез него можете да се свържете с борсата, с Асошиейтед Прес, с Юнайтед Прес Интърнешънъл или да използвате телекса. Трябва само да се обадите по телефона в кабината на летците и те ще ви свържат с канала, който ви е нужен.

— Всичко това е малко необичайно за мен — отбеляза Хейуърд.

— Знам. И други са се чувствали като вас, но забележителното е, че всички много бързо се приспособяват към тези удобства. — Аврил отново го погледна право в очите със зашеметяваща усмивка. — Имаме четири такива кабини и всяка от тях се превръща много лесно в спалня. Трябва да се натиснат няколко бутона. Ще ви покажа, ако желаете.

Той поклати глава.

— Не се налага. Засега.

— Както желаете, господин Хейуърд.

Тя откопча колана си и стана.

— Ако ви трябва господин Остин, той е в кабината; до вас. Салонът е в дъното на коридора. Можете да заповядате веднага, щом сте готов. До него са трапезарията, кабинетът и апартаментът на господин Куортърмейн.

— Благодаря за разясненията. — Хейуърд свали очилата си без рамки и извади кърпа, за да ги избърше.

— О, моля ви, дайте на мен. — Аврил взе очилата внимателно, но решително и ги лъсна с копринената си кърпичка. След това ги постави върху носа му, като задържа пръстите си зад ушите. На Хейуърд му мина през ум, че може би трябва да се противопостави на този жест, но не го направи.

— Господин Хейуърд, моята единствена работа по време на пътуването е да се грижа за вас, така че да имате всичко, което бихте желали.

На Хейуърд му се стори, че момичето наблегна на думата „всичко“. Може би грешеше. Защото ако тя наистина бе акцентувала върху „всичко“, това би бил един шокиращ намек.

— Ако желаете да ме извикате за каквото и да било, моля натиснете копче номер седем на телефона — добави стройната и привлекателна Аврил като се запъти към вратата.

— Благодаря ви, млада госпожице — отвърна сдържано Хейуърд. — Съмнявам се, че ще се наложи да ви викам.

Тя остана невъзмутима.

— И още нещо: по пътя за Бахамските острови ще спрем за малко във Вашингтон. Вицепрезидентът ще се присъедини към нас.

— Вицепрезидентът на Съпранешънъл ли?

— Но какво говорите! — В очите й се появиха подигравателни пламъчета. — Вицепрезидентът на Съединените щати.

 

 

Около петнайсет минути по-късно Големия Джордж Куортърмейн попита Роскоу Хейуърд:

— Боже опази! Какво всъщност пиете вие? Мляко?

— Лимонада. — Хейуърд вдигна чашата си и се вгледа в съдържанието й. — Много я обичам.

Шефът на Съпранешънъл сви широките си рамене.

— Всеки пие онова, което му харесва. А момичетата грижат ли се добре за вас двамата?

— Никакви оплаквания по тази линия — обади се достопочтеният Харолд Остин.

Всички се бяха разположили в богато подредения салон на самолета, а блондинката Рита бе седнала на килима пред краката на Остин.

— Стараем се колкото можем — изчурулика Аврил. Тя стоеше зад стола на Хейуърд и ръката й леко галеше гърба му. Той усети как пръстите й докоснаха врата му, задържаха се за миг, а след това продължиха да се движат.

Малко преди това Куортърмейн влезе в салона, загърнат в дълга червена хавлиена роба на бели райета, с огромно избродирано „К“. Като римски сенатор, той бе следван от свитата си — мълчалив грубоват мъж в спортни бели гащета, вероятно масажистът, и една стюардеса с нежни черти на японка в познатата вече бежова униформа. Масажистът и момичето помогнаха на Големия Джордж да се настани в широкия, подобен на трон стол, явно предназначен специално за него. Главният стюард се появи като с магическа пръчка с ледено мартини и постави чашата в ръката на Куортърмейн. Хейуърд го гледаше и си мислеше, че името „Големия Джордж“ наистина му подхожда. Домакинът беше висок не по-малко от шест фута и половина, а гърдите, ръцете и краката му бяха като на як селски ковач. Главата му беше един път и половина по-голяма от обикновена човешка глава, а чертите на лицето му напълно й подхождаха — изпъкнали очи, които шареха нагоре-надолу, дебели устни, привикнали да изричат команди толкова често, колкото сержантите от флота по време на учение, с тази разлика, че командите на Куортърмейн бяха предназначени за доста по-широк кръг от хора. Изразът на лицето му понякога се променяше с невероятна бързина. Доброто настроение в миг изчезваше и се заменяше с явно недоволство.

И все пак видът му не беше груб. Куортърмейн не беше отпуснат, нито пълен. Мускулите му изпъкваха под хавлиената роба. Хейуърд забеляза, че по лицето на Големия Джордж нямаше никакви тлъстини, а под масивната му челюст липсваше обичайната за едрите хора в тази възраст двойна брадичка. Коремът му бе плосък и стегнат.

Що се отнася до големите дела, свързани с него, пресата пишеше всеки ден за огромния му обсег на действие и апетити. Животът, който Куортърмейн водеше на този самолет на стойност около дванайсет милиона долара, бе несъмнено царски.

Масажистът и главният стюард незабелязано излязоха. На сцената се появи нов персонаж, главният готвач — блед, притеснен дребен човечец, облечен в безупречно бяла кухненска престилка, с голяма шапка на главен готвач, която едва ли не стигаше до тавана. Хейуърд се питаше колко ли голям е персоналът на борда. По-късно разбра, че са шестнайсет души.

Главният готвач застана чинно до Големия Джордж с черната кожена папка с изписано златисто „К“, в която беше менюто. Но Големия Джордж не му обърна внимание.

— Тези неприятности във вашата банка — обърна се Куортърмейн към Роскоу Хейуърд, — демонстрациите и всичко останало… Уреди ли се всичко? Стабилна ли е банката ви?

— Ние винаги сме били стабилни — отговори Хейуърд. — Това никога не е било поставяно под въпрос.

— На борсата нещата не изглеждаха точно така.

— Борсата едва ли винаги е точният барометър.

Големия Джордж се усмихна, а след това се обърна към японката:

— Мунбийм, донеси ми последните сведения за Първа търговска американска банка.

— Веднага, господин К — каза момичето и излезе.

Големия Джордж кимна с глава след нея.

— Не може да си обърне езика и да произнесе Куортърмейн. Затова ме нарича „господин К“. Но в други отношения се справя много добре — усмихна се той.

Роскоу Хейуърд побърза да върне разговора към предишната тема.

— Информацията, която сте чули за нашата банка, е свързана с един незначителен инцидент без съществено значение. Всичко това се случи в периода, когато се сменяше ръководството на банката.

— Но вие не сте проявили никаква твърдост — настояваше Големия Джордж, — позволили сте на хората от улицата да получат това, което искат. Проявили сте слабост и сте отстъпили.

— Да, така е. На мен това решение също никак не ми хареса. Дори бях против него.

— Винаги трябва да им се противопоставяте! Тези копелета трябва непрекъснато да се притискат! И никога да не им се отстъпва!

Шефът на Съпранешънъл пресуши на един дъх чашата с мартини. Главният стюард отново се появи, неизвестно откъде, взе празната чаша и подаде нова чаша на Големия Джордж. Питието очевидно беше ледено, защото чашата се беше изпотила.

Главният готвач все още стоеше и чакаше. Но Куортърмейн продължаваше да не му обръща внимание. Той се беше отдал на приятни спомени:

— Един от моите заводи, близо до Денвър, непрекъснато ми създаваше проблеми. Настояваха за заплати, за каквито и дума не може да става. В началото на тази година профсъюзът организира стачка. Последната от цяла поредица подобни акции. Казах на нашите хора в управата така — предупредете тези кучи синове, че ще закрием завода. Никой не повярва. Но ние направихме проучвания, планирахме и подготвихме нов терен. Прехвърлихме машините в друго наше предприятие. Там се заеха с това производство, а в Денвър закрихме завода. Сега няма предприятие, няма работа, няма заплати. Вече и работниците, и синдикатът, и целият град, та и управниците на щата дори ни молят да открием отново завода. — Той отпи глътка от мартинито и добави великодушно: — Е, може би ще го направим. Може би ще създадем някакво друго предприятие, но този път ние ще поставяме условията. Както виждате, никога не се предаваме.

— Браво, Джордж — каза достопочтеният Харолд. — Ние имаме нужда от повече хора, които да проявяват такава твърдост. Проблемът в нашата банка бе от по-друго естество. Ние все още се намираме в преходен период, който започна, както знаеш, със смъртта на Бен Розели. Но повечето от нас, членовете на управителния съвет, се надяват, че до пролетта Роскоу ще заеме ръководното място — ще бъде избран за президент.

— Радвам се да го чуя, защото не обичам да имам работа с хора, които не са на върха. Тези, с които правя бизнес, трябва да могат веднага да решават, а след това да се придържат към решенията си.

— Уверявам ви, Джордж — каза Хейуърд, — че каквито и решения да вземем тук с вас, те ще получат подкрепата на банката.

Хейуърд осъзна, че техният домакин майсторски съумя да постави и него, и Харолд Остин в ролята на просители, а това напълно противоречеше на традиционната роля, отреждана на банкера. Но истината беше, че всеки заем за Сънеко беше добра сделка, първо, защото нямаше да има проблеми с връщането, и второ, защото чрез такъв заем Първа търговска американска банка щеше да си спечели допълнителен престиж. Заемът щеше да бъде последван от други „важни“ заеми, тъй като корпорацията Съпранешънъл служеше за пример.

— Е, кажи какво има! — Големия Джордж се обърна рязко към главния готвач.

Човекът в бяло тутакси се оживи и му подаде отворената кожена папка.

— Менюто за обяд, мосю. За вашето одобрение.

Големия Джордж дори не посегна към папката, а само хвърли поглед към листа и посочи с пръст.

— Замени тази валдорфова салата с цезарова.

— Да, мосю.

— И десертът също. Никакво „Гласе Мартиник“. Искам „Суфле Гранд Марние“.

— Разбира се, мосю.

Куортърмейн отпрати главния готвач, но в момента, в който той се насочи към вратата, го стрелна с очи и рече:

— А когато поръчвам стек, вече запомни как го искам, нали?

— Мосю — главният готвач направи умолителен жест с ръка, — снощи два пъти ви се извиних за това недоразумение…

— Нищо, повтори как го искам!

— Леко запечен от двете страни и приготвен на средно силен огън — издекламира главният готвач с френски акцент, сякаш повтаряше добре научен урок.

— Само да си забравил!

— Как бих могъл да забравя след всичко, което се случи снощи? — сепнато каза главният готвач.

— Има и още нещо, много важно — обърна се Големия Джордж към гостите си. — Не трябва да се разрешава на хората да правят каквото искат. Аз плащам на този жабар цяло състояние, за да знае точно какво обичам да ям. Снощи допусна пропуск — е, не чак кой знае колко голям, но достатъчен, за да си заслужи боя. Така че следващия път пропуск няма да има. Кажи, какво е положението? — Мунбийм се беше върнала и носеше цял куп документи.

— Акциите на Първа търговска американска банка се продават по четирийсет и пет и три четвърти — прочете тя със силен акцент.

— Ето — каза Роскоу Хейуърд, — изкачили сме се с още един пункт.

— Но все още не сте достигнали равнището, на което бяхте преди Розели да хвърли топа — заяви Големия Джордж с усмивка. — Но след като се разчуе, че подпомагате финансово Съпранешънъл, цените на акциите ви ще скочат.

Прав си, помисли Хейуърд. В сложния свят на финансите и борсите ставаха необясними неща. На пръв поглед един заем може да изглежда като съвсем нормален факт, но пазарът тутакси реагира.

Важно беше и това, че този път Големия Джордж обяви, че предстоят някакви финансови операции между Първа търговска американска банка и Сънеко. Без съмнение, той щеше да ги запознае и с подробностите през следващите два дни. Хейуърд почувства, че нетърпението му нараства.

Над главите им се разнесе тих шум. Самолетът осезаемо намали скорост.

— О, Вашингтон! — възкликна Аврил. С нежни пръсти тя и останалите момичета започнаха да затягат предпазните колани на столовете на мъжете.

 

 

Престоят на летището във Вашингтон бе дори по-кратък от предишния престой. На борда щеше да се качи един четиринайсет-каратов пътник, който щеше да мине през ВИП-а — ето защо и кацането, и обслужването, и отлитането трябваше да бъдат с предимство и на висота.

След по-малко от двайсет минути те отново бяха във висините на път за Бахамските острови.

Вицепрезидентът беше удобно настанен, за него се грижеше брюнетката Криста и той очевидно бе много доволен.

Бодигардовете на вицепрезидента бяха отведени в задната част на самолета.

Скоро след това усмихнатият Куортърмейн, преоблечен в елегантен кремав копринен костюм без елек, поведе гостите от салона към трапезарията — луксозно обзаведена зала в сребристо и турскосиньо. Четиримата мъже се настаниха около кръглата дъбова маса, разположена под кристалния полилей, а Мунбийм, Рита, Аврил и Криста сновяха около тях. Обядът се състоеше от изискани, конкуриращи кухните и на най-луксозните ресторанти ястия.

Роскоу Хейуърд опита всички блюда, но отказа да пие от вината и трийсетгодишния коняк. Той забеляза, че върху тежките, позлатени по ръбовете конячни чаши вместо обичайното декоративно „Н“ на Наполеон стоеше познатото вече „К“.