Артър Хейли
Банкери (24)

5

— Повярвай ми, Алекс — каза Марго, — наистина съжалявам!

— И аз съжалявам, че нещата се развиха точно така.

— Бих одрала жив този мръсник, който е написал статията. Добре поне, че не споменава за роднинските ми връзки с Едуина.

— Малцина знаят това, дори в банката — каза Алекс. — А освен това за журналистите са много по-интересни историите с любовници, отколкото с братовчедки.

Наближаваше полунощ. Двамата бяха в апартамента на Алекс — това бе първата им среща след началото на обсадата на градския клон. Статията под рубриката „Ухо, прилепено към земята“ се беше появила предишния ден.

Марго пристигна направо от съда — беше защитавала един от постоянните си клиенти, богат гуляйджия. Пийнеше ли си, той имаше отвратителния навик да напада всеки, изпречил се пред очите му. Но за сметка на това беше един от стабилните източници на доходи за Марго.

— Журналистът просто си е свършил добре работата — каза Алекс. — Пък и твоето име все някога щеше да изплува на повърхността.

— Аз положих толкова усилия да остана незабелязана — възрази тя. — За моето участие знаеха съвсем малко хора.

— Не можеш да се скриеш — поклати глава Алекс. — Тази сутрин срещнах Нолан Уейнрайт и той ми каза следното: „Цялата тази лудория е точно в стила на Марго Бракън“. Предполагам, че Нолан е поразпитал някои от хората. Както знаеш, той е работил като детектив. Някой може би му е подметнал нещо, така че истината щеше да се узнае, дори статията да не се беше появила.

— Но те нямаха право да използват твоето име.

— Ако искаш да знаеш — усмихна се Алекс, — фразата за „известния банкер“ ми харесва.

Но усмивката му не беше искрена и той усети, че Марго го долови. Истината беше, че тази идиотска статия го потресе. Той беше все още потиснат, макар че се зарадва, когато преди няколко часа Марго му се обади и каза, че ще дойде.

— Говори ли с Едуина днес? — попита той.

— Да, обадих й се. Не изглеждаше разтревожена. Ние се познаваме отдавна и отлично се разбираме. Освен това тя е доволна, че проектът за Форум Ист ще получи предвиденото финансиране. Предполагам, че и ти се радваш…

— Знаеш отношението ми по този въпрос. Но това не означава, че одобрявам тъмните методи, които използваш, Бракън.

Той каза това по-рязко, отколкото възнамеряваше. Марго реагира веднага:

— Нямаше нищо тъмно в това, което направих. С подобни методи, най-меко казано, си служи само твоята проклета банка.

— Нека да не се караме. — Той вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Не тази вечер, моля те.

— Тогава не говори такива неща.

— Добре, няма.

Моментният им гняв изчезна.

— Кажи ми — попита замислено Марго, — когато всичко това започна, ти досещаше ли се, че съм замесена?

— Да. Отчасти, защото те познавам много добре. А и защото си спомням как избягваше да говориш за Форум Ист. Очаквах, че ще разкъсаш и мен, и банката на парченца.

— Всичко това създаде ли ти затруднения? Имам предвид, докато акцията беше в ход.

— Да — призна той. — Не бях сигурен дали трябва да съобщя това, за което се досещах, или да премълча. Но тъй като дори да се прибавяше и твоето име, нещата нямаше да се променят, реших да премълча. Сега се оказва, че съм сгрешил.

— Значи някои вярват, че ти си знаел през цялото време?

— Да, Роскоу например. Може би и Джеръм. За останалите не съм сигурен.

Последва мълчание. Марго се поколеба и попита:

— Това има ли значение за теб? Притеснява ли те?

За първи път, откакто се познаваха, гласът й беше разтревожен. Тревога бе засенчила лицето й.

Алекс сви рамене, но после реши, че трябва да я успокои и каза:

— Не особено. Не се тревожи, ще се оправя.

Но нещата бяха наистина сериозни. Независимо от това, което каза, той разбираше, че позициите му в банката са сериозно разклатени и че това бе най-неподходящото време за подобен инцидент.

Алекс беше сигурен, че повечето от директорите в банката са прочели информацията с неговото име и уместния въпрос: „Знаел ли е Алекс за подготвяната акция и дали одобрява подобни действия срещу банката, където си изкарва хляба?“. Дори да имаше такива, които да не са видели статията, Роскоу Хейуърд щеше да се погрижи да ги осведоми. Позицията на Хейуърд беше ясна.

Тази сутрин Алекс отиде право при Джеръм Патертън — веднага щом президентът на банката пристигна точно в десет. Хейуърд, чийто кабинет бе по-близо, го беше изпреварил.

— Влизай, Алекс — каза Патертън. — Бихме могли да започнем играта наново, след като изкарахме два равни сета.

— Преди да говорим, Джеръм — отвърна Алекс, — искам да съм първият, който ще постави този въпрос. Видя ли това? — Той постави пред него вестника, разгърнат на рубриката „Ухо, прилепено към земята“.

Без да дочака отговор, Хейуърд каза с неприязън:

— Можеш ли да си представиш, че има човек в банката, който да не го е видял?

— Да, Алекс — въздъхна Патертън. — Видях го. Куп хора дойдоха да ми кажат за статията.

— Тогава искам да те уверя — започна твърдо Алекс, — напечатаното тук е една дезинформация и нищо повече. Давам ти честната си дума, че не съм знаел нищо за всичко онова, което се случи в главния градски клон, както и че не съм знаел нищо повече от останалите тук, докато акцията беше в ход.

— Но много хора смятат — не пропусна да се обади Роскоу Хейуърд, — че при твоите връзки — той подигравателно подчерта думата „връзки“ — не е вероятно да не си знаел нищо.

— Моите обяснения — сряза го Алекс, — са насочени към Джеръм!

Но Хейуърд не се предаваше:

— Когато публично се накърнява репутацията на банката, засегнати сме всички. А що се отнася до тези твои така наречени обяснения, ще ти кажа следното: наистина ли очакваш някой да ти повярва, че през цялото време — сряда, четвъртък, петък, през уикенда, че и в понеделник, не си имал абсолютно никаква представа, че приятелката ти, е замесена във всичко това?

— Какво ще кажеш, Алекс? — попита Патертън.

Алекс усети, че се изчервява. Отново бе обзет от яд, че Марго го бе забъркала в тази ужасна ситуация. Колкото може по-спокойно той обясни на Патертън за догадките си и за това, че не е изключвал участието на Марго. Каза му и защо е мълчал: защото дори да бе споделил предположенията си, това не би променило нещата. Алекс добави, че не се е виждал с Марго цялата седмица.

— Нолан Уейнрайт също се е досещал — продължи Алекс. — Говорихме за това сутринта. Но и той си е мълчал, защото и за него, както и за мен, това бе само едно предположение, една догадка. Докато не се появи статията във вестника.

— Е, някой може и да ти повярва, Алекс — каза Хейуърд, чийто тон и изражение ясно показваха, че самият той изобщо не му вярва.

— Да оставим това, Роскоу — възрази Патертън. — Аз, Алекс, приемам твоите обяснения. Но се надявам, че ще използваш влиянието си върху госпожица Бракън, за да я накараш в бъдеще да насочи артилерията в друга посока.

— Или по-добре въобще да си кротува — добави Хейуърд. Като пренебрегна последната забележка, Алекс се обърна към президента на банката и върху изопнатото му от напрежение лице се изписа лека усмивка:

— Можеш да разчиташ на мен.

— Благодаря ти.

Алекс вярваше, че това беше последната дума на Патертън и че взаимоотношенията им отново щяха да се върнат, поне външно, в нормалните рамки. Но това беше само външната страна на нещата. Защото макар и неоткрито, отсега нататък лоялността на Алекс щеше да бъде подлагана на съмнения от страна на Патертън, а и на някои от членовете на управителния съвет. Същото се отнасяше и за дискретността му в по-тесен, приятелски кръг.

Най-вероятно всички тези съмнения щяха да са все още налице и към края на годината, когато Джеръм Патертън щеше да се оттегли и в управителния съвет отново щеше да възникне въпросът за избор на нов президент. И макар че директорите бяха с достатъчно широки възгледи, Алекс знаеше, че те нерядко проявяваха дребнавост и се подчиняваха на предразсъдъците си.

Защо? Защо трябваше всичко това да се случи и то сега?

Марго продължаваше да го гледа тревожно и смутено и от това настроението му съвсем се влоши.

— Причиних ти много неприятности — каза тя с още по-сериозен глас. — Големи неприятности. Няма защо да се преструваме, че нищо не се е случило.

Алекс не се опита да я разубеждава, тъй като беше ясно, че и двамата са склонни да разговарят съвсем искрено.

— Искам да ти кажа още нещо — продължи Марго. — Ние и преди сме разговаряли за това, че подобен случай ще възникне рано или късно и сме се питали дали можем да останем независими и все пак да живеем заедно…

— Да — каза той, — спомням си.

— Цялата работа е там, че не съм си представяла, че всичко това ще се случи толкова скоро — промълви Марго.

Алекс протегна ръка, за да я прегърне, както правеше често, но тя се дръпна и поклати глава.

— Трябва да изясним нещата докрай.

Той осъзна, че съвсем внезапно и без да го желаят, се бе стигнало до криза в отношенията им.

— Това ще се случи отново, Алекс. Нека не се заблуждаваме, като си въобразяваме, че всичко е приключило. Следващия път може да е нещо, което да не е свързано с банката, но всякак ще е свързано с теб и ще те засегне. Искам да съм сигурна, че ще можем да го понасяме всеки път, а не да си мислим, че повече няма да се повтори.

Той знаеше, че е права. Нейният живот бе изпълнен със стълкновения — и ако някои се разминаваха с неговите собствени интереси, то имаше и такива, при които сблъсъците щяха да засегнат и двамата.

Алекс си спомняше разговора им преди седмица и половина. Но това беше доста абстрактен разговор, който не налагаше взимане на конкретно решение.

— Едно от нещата, които бихме могли да направим — каза Марго, — е да си кажем сбогом. И то сега, когато сериозните проблеми все още не са се появили, а ни свързват само хубави спомени. Така ще запазим добрите си чувства един към друг. Това е едно разумно решение. Не ни ли виждат заедно, и клюката бързо ще отмре. Така става обикновено. Споменът за всичко, което се случи в банката, няма да бъде скоро заличен, но това е единственият начин да възстановиш доверието към себе си.

Марго отново беше права. Алекс за миг се изкуши да приеме предложението и да се освободи веднъж завинаги от едно усложнение в живота си, усложнение, което тепърва щеше да причини и други проблеми. Защо ли му се бяха струпали толкова много неприятности, и то едновременно — влошеното състояние на Силия, смъртта на Бен Розели, конфликтите в банката, незаслужените обвинения днес. А сега и Марго с това предложение… Защо, защо?

Този въпрос му напомни за посещението му преди години във Ванкувър, когато една млада жена скочи от двайсет и четвъртия етаж на хотела. Преди да се самоубие, тя бе написала с червило върху прозореца: Защо, о, защо? Алекс не я познаваше, нито пък разбра какви са били подбудите, тласнали я към тази отчаяна стъпка. Стаята му бе на същия етаж и приказливият помощник-управител му показа потресаващия, надраскан с червило въпрос. Никога нямаше да забрави този прозорец.

Защо, о, защо сме принудени да прибягваме до фатален избор? Защо животът ни поднася такива неизбежни ситуации? Защо се бе оженил за Силия? Защо се разболя тя? Защо все още не можеше да направи решителната крачка и да се разведе? Защо й беше на Марго да се бори в защита на другите? Защо трябваше да реши дали би могъл да живее без нея? Много ли искаше да бъде президент на Първа търговска американска банка?

Не чак толкова много!

Алекс изведнъж взе окончателното решение и като че ли веднага му олекна. Да върви всичко по дяволите! Той няма да се откаже от свободата и независимостта си нито заради Първа търговска американска банка, нито заради някакъв управителен съвет, нито дори заради личните си амбиции. Никога! Няма да се откаже и от Марго!

— Най-важното в случая е — каза той, — дали ти би искала да вземем това „разумно решение“…

— Разбира се, че не — промълви тя през сълзи.

— И аз не искам, Бракън. Нито пък съм го искал. Затова нека бъдем доволни, че всичко това се случи. Така се уверихме в нещо, в което никога вече няма да се налага да се уверяваме.

Той отново протегна ръка, за да я прегърне. Този път тя не се отдръпна.