Артър Хейли
Банкери (22)

3

Гледката беше толкова необичайна, че един от чиновниците в заемната служба на клона, Клиф Касълман се приближи към бюрото на Едуина.

— Госпожо Д’Орси — каза той, — случайно да сте поглеждали през прозореца тази сутрин?

— Не — каза Едуина, която преглеждаше сутрешната поща. — Защо, трябва ли?

Беше сряда, девет без пет сутринта.

— Е — продължи Касълман, — помислих си, че това може би ще ви заинтересува. Отвън има опашка, каквато никога преди не съм виждал.

Едуина вдигна очи. Служителите се трупаха по прозорците. Дочуваха се и оживените им разговори — нещо съвсем необичайно за този ранен час. Тя усети, че я обзема тревога.

Едуина се приближи към един от големите прозорци от шлифовано стъкло, които оформяха фасадата на сградата. Това, което видя, я изуми. Дълга редица от хора, наредени в редица по четирима-петима, се виеше от главния вход по продължение на сградата и краят й не се виждаше. Изглежда всички тези хора чакаха да бъде отворена банката.

— Но какво, за бога… — Тя просто не вярваше на очите си.

— Проверихме преди малко — опашката се е проточила до средата на площада и непрекъснато прииждат нови хора — каза Касълман.

— Питахте ли ги за какво се редят?

— Да, попитал ги е човекът от дежурната охрана. Отговорът бил, че са дошли да си открият сметки.

— Но това е смешно! Толкова много хора? На опашката има поне триста души. Никога не са били откривани толкова много сметки в един-единствен ден.

Касълман сви рамене:

— Аз само ви предавам това, което съм чул.

Оперативният администратор Тотънхоу застана до прозореца. На лицето му отново бе изписано обичайното лошо настроение.

— Съобщих в отдела по сигурността — информира той Едуина, — казаха, че ще изпратят допълнително хора от охраната. Господин Уейнрайт също ще дойде. Освен това ще се обадят в градската полиция.

— Нямаме кой знае какви основания за тревога — каза Едуина. — Поне външно, тези хора изглеждат съвсем миролюбиви.

Около две трети от опашката бяха жени, повечето цветнокожи. Някои бяха довели децата си. Голяма част от мъжете бяха облечени в работни дрехи — сякаш току-що бяха излезли от работа или пък се бяха отбили на път за предприятието си. Малцина бяха добре облечени.

Хората разговаряха, някои доста оживено, но нямаше спречквания, нито кавги. Онези, които забелязаха, че ги наблюдават, се усмихваха и кимаха за поздрав към банковите служители.

— Погледнете там! — възкликна Клиф Касълман и посочи към току-що пристигналия телевизионен екип. Хората от екипа веднага започнаха да снимат.

— Миролюбиви или не — разсъждаваше Касълман, — все пак трябва да има някаква причина, която е накарала тези хора да дойдат тук.

Една внезапна мисъл озари Едуина.

— Това е във връзка с Форум Ист — каза тя. — Обзалагам се, че причината е Форум Ист.

Чиновниците, чиито бюра бяха наблизо, се приближиха и се включиха в разговора.

— Трябва да забавим отварянето на клона, докато дойде допълнителната охрана — каза Тотънхоу.

Погледите се насочиха към стенния часовник, който показваше девет без една минута.

— Не — разпореди се Едуина. Тя дори повиши глас, така че да могат всички да я чуят. — Ще отворим както обикновено, навреме. Моля всички да се върнат на работните си места.

Тотънхоу бързо се отдалечи. Едуина също се върна на бюрото си.

Тя видя как главната външна врата се отвори и първите клиенти нахлуха вътре. Тези, които бяха начело на опашката, поспряха за миг, поогледаха се, но бързо се придвижиха напред под натиска на тълпата. Само за минута централната оперативна зала на големия банков клон се изпълни с шумни, приказливи хора. Сградата, сравнително тиха до преди малко, се превърна в истински кошер. Едуина забеляза един висок, строен тъмнокож мъж, който размаха няколко банкноти и високо заяви:

— Искам да вложа парите си в тази банка.

Един от пазачите го упъти:

— Ето там се откриват нови сметки.

Служителката беше младо момиче и изглеждаше малко притеснена. Високият мъж се приближи към нея, усмихна й се сърдечно и тя тутакси се успокои. Зад него се нареди дълга опашка.

По всичко личеше: предварителните сведения бяха верни — всички тези хора бяха дошли, за да си открият сметки.

Едуина забеляза, че високият мъж, седнал удобно пред бюрото, продължава да стиска банкнотите си. Гласът му ясно се открояваше сред останалите разговори и тя го чу да казва:

— Аз не бързам. Искам да ми изясните някои неща.

Отворени бяха още две гишета. Със същата бързина пред тях се проточиха дълги опашки от хора.

Обикновено с откриването на нови сметки се занимаваха само трима служители. Беше очевидно, че днес няма да могат да се справят. Едуина се огледа, забеляза Тотънхоу в другата част на залата и му се обади по вътрешния телефон:

— Отворете още две гишета за нови сметки, нека всички от персонала, които са свободни в момента, да застанат на тях.

Макар че държеше слушалката плътно до ухото си, беше й много трудно да чува поради шума в залата.

— Не е възможно да се справим с всички тези хора днес — промърмори в отговор Тотънхоу. — Каквото и да направим, ще закъсаме.

— Тогава дайте указания на всички да съкратят до минимум процедурата по откриването на сметка — нареди Едуина.

Но тя знаеше, че в най-добрия случай откриването на нова сметка ще отнеме между десет и петнайсет минути. За по-кратко време това просто бе невъзможно. Изискваха го документите, които трябваше да се попълнят.

В заявлението за нова сметка трябваше да се впишат подробности по местожителството, работата, социалните осигуровки и семейното положение. Следваше подпис на клиента. Освен това трябваше да се представи документ за самоличност. След това чиновникът отнасяше документите на друг служител за одобрение и поставяне на подпис. Най-накрая се попълваше спестовна книжка или се изготвяше временна чекова книжка.

С други думи, един чиновник в която и да било банка би могъл да открие максимално по пет нови сметки на час. Ако работеха едновременно трима души, те биха могли да се справят с деветдесет клиента дневно, и то при непрекъснато високо темпо, което беше почти невъзможно.

Дори да използваха целия персонал, нямаше да могат да открият повече от около двеста и петдесет нови сметки. А само в първите минути на работния ден в банката се бяха изсипали над четиристотин души, непрекъснато прииждаха нови, а когато Едуина стана, за да провери какво е положението навън, видя, че краят на опашката все така не се вижда.

Шумът в банката нарастваше и ставаше нетърпим.

Възникна още един проблем: тълпите, които изпълниха залата, препречиха пътя до гишетата и касите, и клиентите, които идваха по друга работа, не можеха да се доберат до тях. Едуина забеляза няколко познати лица, които с ужас наблюдаваха тази бъркотия. Повечето от тях бързо се отказаха и си тръгнаха.

Някои от новодошлите задаваха въпроси на касиерките и те, тъй като и без това не можеха да правят нищо друго сред това меле, разговаряха с тях.

Двама заместник-управители бяха застанали в центъра на залата и се опитваха да регулират човешкия поток, така че да се освободи пътят до някои от гишетата. Но те трудно можеха да се похвалят с успех.

И все пак всичко беше спокойно. Залата беше претъпкана с хора, но те разговаряха любезно и усмихнато. Едуина ги гледаше и си мислеше, че всички като че ли са били предварително инструктирани да се държат добре. Така или иначе, тя реши, че е време да се намеси.

Едуина с мъка започна да си пробива път към входната врата, където тълпата бе най-голяма. Тя даде знак на двама от дежурните по охраната и те се доближиха до нея с помощта на лактите си.

— Вътре има много хора. Повече никой да не влиза. Пускайте само по няколко души, според броя на излезлите от банката. Редовните клиенти да влизат, без да чакат.

По-възрастният от пазачите наклони главата си към нея, така че да може да го чуе:

— Това ще бъде много трудно, госпожо Д’Орси. Ние, естествено, ще разпознаем някои от редовните клиенти, но не и всички. Всеки ден оттук минават толкова много хора, че е невъзможно да ги запомним до един.

— И още нещо — обади се другият пазач, — когато пристигне някой, тези от опашката започват да викат: „Нареди се и чакай“. Ако започнем да даваме предимство, ще се вдигне голям шум.

— Няма да се вдигне шум — увери го Едуина. — Правете това, което ви казвам.

Докато се връщаше обратно, Едуина разговаря с някои от чакащите. Несекващите разговори пречеха на хората да я чуят добре и тя повиши глас.

— Аз съм директорът. Бих помолила някой от вас да ми каже защо всички едновременно дойдохте днес.

— Искаме да си открием сметки — усмихна се една жена, която държеше детето си за ръка. — В това няма нищо лошо, нали?

— Непрекъснато слушаме вашите реклами — обади се още един глас. — Според тях е достатъчно да имаш съвсем малко пари, за да си откриеш сметка.

— Това е вярно — каза Едуина. — Но все пак трябва да има някаква причина, поради която всички сте решили да си откриете сметка точно днес.

— Вие сама бихте могли да се досетите — намеси се един възблед възрастен мъж. — Всички ние сме от Форум Ист.

— Или искаме да бъдем — обади се друг, по-младежки глас.

— Все пак това не обяснява… — започна Едуина.

— Може би аз бих могъл да ви обясня, госпожо. — Пред тълпата застана цветнокож мъж на средна възраст с приятна външност.

— Моля ви.

Едуина усети, че до нея стои още някой. Обърна се и видя Нолан Уейнрайт. А на главния вход бяха застанали още няколко души от охраната и помагаха на дежурните. Тя погледна въпросително шефа на сигурността.

— Всичко е наред — каза успокоително той.

Мъжът, който беше излязъл напред, каза:

— Добро утро, госпожо. Не съм знаел, че има жени банкови директори.

— Е, намират се — отвърна Едуина. — И с времето ще стават все повече. Надявам се, че вие подкрепяте равноправието на жените, господин…?

— Оринда. Сет Оринда, госпожо. Разбира се, че го подкрепям. И много други неща, освен него.

— Може би някое от тези други неща ви е довело тук?

— В известна степен…

— И по-точно?

— Тук всички сме от Форум Ист.

— Вече ми казаха.

— Това, което правим, е един вид акт на надежда.

Елегантно облеченият говорител произнасяше внимателно думите — явно речта му бе предварително написана и запаметена. Наоколо хората се заслушаха. Оринда продължи:

— Бе обявено, че тази банка няма достатъчно пари, за да продължи да подпомага изграждането на Форум Ист. Банката намали средствата наполовина и някои от нас смятат, че положението би могло да се оправи, ако не стоим със скръстени ръце.

— Това, надявам се, не означава да доведете деловата дейност на целия клон до пълен застой — прекъсна го Едуина. Докато говореше, тя забеляза, че няколко души са разтворили бележниците си и записват. Явно бяха репортери.

Някой беше уведомил средствата за масова информация и това обясняваше присъствието и на телевизионните камери. Едуина се чудеше кой ли би могъл да го направи.

Сет Оринда се засегна от думите й:

— Но, госпожо, единственото нещо, което правим, е да внесем всичките си пари, а ние, както знаете, сме бедни хора. Надяваме се да помогнем на банката в този труден момент.

— Не смятате ли, че това е благородна постъпка? — намеси се още един глас.

— Но това е нелепо! — отсече Нолан Уейнрайт. — Тази банка не е в затруднение.

— Щом не е в затруднение — попита една жена, — защо постъпи така с Форум Ист?

— Позицията на банката бе ясно изложена в нейното изявление — отговори Едуина. — Въпрос на приоритет. Банката се надява в бъдеще да възстанови пълната сума за финансиране на проекта.

Едуина усети, че думите й не звучат убедително. Очевидно и другите мислеха така, защото се разнесоха негодуващи възгласи. Това бе първата проява на недоволство и антагонизъм. Мъжът с приятна външност, Сет Оринда, се обърна рязко и вдигна ръка, за да въдвори спокойствие. Гласовете секнаха.

— Аз не знам как точно стоят нещата в банката — обърна се той към Едуина, — но всички тук сме дошли, за да вложим парите си. Ето защо ви казах, че за нас това е един вид акт на надежда. Ние се надяваме, че след като разберете как се чувстваме и какво мислим, може би ще промените решението си.

— А ако не го направим?

— Тогава ще продължим да търсим още хора, които са готови да ви предоставят парите си. Около нас има още много добри души, склонни да дойдат още днес, утре или вдругиден. Надяваме се, че до петък нещата ще се разчуят — той посочи към репортерите, — и ще се намерят и други, които не са от Форум Ист, но които ще се присъединят към нас. Само за да си открият сметка, разбира се. И да помогнат на тази бедна банка. Нищо повече.

Чуха се весели възгласи:

— Точно така, ще дойдат още много хора… Нямаме кой знае колко за хляб, но поне сме много на брой… Кажете на приятелите си да дойдат и да ни подкрепят.

— Е, някои от приятелите, които влагат парите си днес, може би ще дойдат утре, за да ги изтеглят — продължи Оринда с невинно изражение. — А може би това ще стане след два дни или следващата седмица. Повечето нямат кой знае колко пари, така че няма да могат да ги оставят за дълго. Но затова пък по-късно, когато отново се сдобият с някой долар, ще дойдат и пак ще си открият сметка. — Очите му блеснаха дяволито. — Нашата цел е да ви създаваме работа.

— Да — каза Едуина, — разбирам вашата цел.

— Господин Оринда, каква ще бъде сумата, която ще внесете в банката? — попита една от репортерките, слабо русо момиче.

— Е, няма да е голяма — отвърна бодро той. — Повечето са дошли с по пет долара. Това е най-малката сума, която банката приема. Нали така? — Той погледна към Едуина и тя кимна.

Едуина, а и всички около нея знаеха, че изискванията на някои банки за откриване на влогови сметки са минимум петдесет долара, а за чекови — сто долара. Други пък банки въобще нямаха ограничения. Първа търговска американска банка — в усилията си да привлече вложителите — се бе спряла на компромисно решение — пет долара. След като сметката бъде открита, по-голямата част от първоначално внесените пет долара биха могли да се изтеглят: трябваше да остане само някаква дребна сума, така че сметката да не се ликвидира. Сет Оринда и останалите знаеха това и явно смятаха да залеят главния градски банков клон с внасяния и тегления на дребни суми. Планът им щеше да успее, мислеше Едуина. Нищо не можеше да ги спре — техните действия не бяха нито незаконни, нито враждебни.

Независимо от цялата ситуация и от раздразнението, което я бе обзело, Едуина я напуши смях, но, естествено, запази самообладание. Тя погледна към Нолан Уейнрайт, който сви рамене и каза тихо:

— След като няма някакво явно нарушение, не можем да направим нищо друго, освен да създадем ред при обслужването.

Шефът по сигурността се обърна към Оринда и заяви:

— Надявам се, че всички вие ще помогнете за създаването на добър ред както вътре в банката, така и отвън. Хората от охраната ще определят по колко души да влизат в залата и как да се подреди опашката.

— Естествено, господине — кимна Оринда. — Приятелите ми и аз ще направим всичко възможно, за да ви помогнем. Ние също не искаме неприятности. Но от вас очакваме да бъдете толерантни.

— Какво искате да кажете?

— Всички ние сме клиенти с равни права. И след като се съгласяваме да стоим спокойно и да чакаме своя ред, не сме съгласни да се разрешава на други клиенти да влизат, без да чакат. Всеки клиент — независимо кой е той — трябва да се нареди отзад на опашката.

— Ще видим как ще решим това.

— И ние ще гледаме, господине. Ако постъпите по друг начин, това ще бъде чиста дискриминация и ще протестираме.

Едуина забеляза, че репортерите продължаваха да пишат. Тя си проправи път и се насочи към трите гишета, където се откриваха нови сметки. До тях бяха отворени две допълнителни гишета, а по-нататък се подготвяха още две.

Едуина забеляза, че на едно от допълнителните гишета работи Хуанита Нунес. Тя усети погледа на Едуина и двете си размениха усмивки. Едуина внезапно се сети, че момичето живее във Форум Ист. Дали е знаело предварително за днешното нашествие? Без да се замисля, Едуина реши, че това всъщност няма никакво значение.

Двама от по-младшите банкови служители помагаха в откриването на новите сметки и беше ясно, че за днес останалата дейност ще отиде на заден план.

Едуина се приближи към гишетата. Едрият цветнокож мъж, когото бе забелязала сред първите на опашката, тъкмо си тръгваше. Момичето, което го бе обслужвало, вече не беше нервно.

— Това е господин Юфрейтс — представи го то. — Той току-що си откри сметка.

— Дийкън Юфрейтс. Поне така ме наричат повечето хора.

Едуина пое протегнатата му ръка.

— Добре дошли в Първа търговска американска банка, господин Юфрейтс.

— Благодаря ви. Толкова се радвам. Дори ще се опитам да прибавя още нещичко към сметката си. — Той извади от джоба си дребни пари, преброи ги внимателно, отдели половин долар и още две монети и се насочи към касиерката.

— Каква бе вноската му? — попита Едуина.

— Пет долара — отговори служителката.

— Много добре. Постарайте се да действате колкото може по-бързо.

— Разбира се, госпожо Д’Орси. Но този отне доста време, защото задаваше много въпроси — за тегленето, за лихвените проценти. Беше си ги записал на листче.

— Вие взехте ли листчето?

— Не.

— Вероятно и другите ще имат такова листче. Опитайте се да вземете едно и ми го покажете.

Едуина смяташе, че така ще могат да се доберат до ключа на загадката — или кой бе планирал и осъществил тази безупречна акция. Не й се вярваше да е някой от тези, с които беше разговаряла.

Ставаше все по-ясно, че нашествието в банката няма да се ограничи само с откриването на нови сметки. Тези, които вече го бяха сторили, оформяха опашки пред касите, където внасяха допълнително или пък теглеха незначителни суми, задаваха въпроси или просто се опитваха да въвлекат касиерките в разговор.

Редовните посетители не само бяха затруднени да проникнат в сградата, но и след като влезеха, се сблъскваха с нови проблеми.

Едуина каза на Нолан Уейнрайт за листчето с въпроси и за инструкцията, която бе дала на момичето.

— Аз също бих искал да видя това листче — каза шефът по сигурността.

— Господин Уейнрайт — обади се една от секретарките, — на телефона.

Той пое слушалката и Едуина го чу да казва:

— Това наистина е демонстрация, макар че не може да бъде смятана за закононарушение. Действията са мирни и ние само ще си навредим с прибързани действия. Последното нещо, което бихме желали, е откритата конфронтация.

Добре че беше Уейнрайт, мислеше си Едуина, на него можеше да се разчита. След като приключи разговора, тя му каза:

— Някой предложи да повикаме полиция.

— Те пристигнаха тук с мен, но аз ги отпратих. Ще се върнат бързо, ако имаме нужда от тях. Надявам се, че това няма да се наложи. — Той посочи към телефона, а после към централната сграда на банката. — Там вече знаят… И някои започват да създават паника.

— Единственото нещо, което може да се направи, е да се възстанови финансирането на Форум Ист.

Уейнрайт се усмихна за първи път, откакто беше дошъл.

— О, и аз бих искал това. Но не може да се действа по този начин, щом става дума за парите на банката. Външният натиск не може да оказва влияние.

Едуина беше готова да каже: „Съмнявам се в това.“ Но се отказа и замълча.

Тълпата завзе цялата зала и шумът се усили още повече. Отвън чакаше нарастваща опашка от чинно подредени хора. Беше 9,45.