Артър Хейли
Банкери (21)

2

— Няма никаква полза да седим и да се оплакваме — заяви Марго. — Това, което трябва да направим, е да си вдигнем задниците и да се заемем с нещо сериозно.

— Може би трябва да взривим проклетата банка? — обади се някой.

— Нищо подобно. Там имам приятели. Освен това взривяването на банки е незаконно деяние.

— А кой е казал, че трябва да действаме само със законни средства?

— Аз казвам — отсече Марго. — А ако някой се прави на много хитър и мисли по друг начин, прав му път.

Във вторник вечерта, в адвокатската кантора на Марго Бракън, бе свикано съвещание на изпълнителния комитет на асоциацията на наемателите във Форум Ист. Тази асоциация бе едно от многобройните сдружения в по-бедните квартали, на които Марго бе юридически консултант, и които използваха кантората й за срещи. За тази услуга Марго понякога получаваше наем, но в повечето случаи помещението се ползваше безплатно.

За щастие кантората не беше претенциозна и беше подходяща за целта — бивш магазин за хранителни стоки. Тя се състоеше от две стаи, по чиито стари лавици се приютяваха правните книги на Марго. Мебелите бяха в различен стил, купувани на ниски цени.

Магазините от двете страни на кантората бяха изоставени и запуснати — типична гледка за района. С малко късмет и значителни усилия, може би някой ден вълната на реконструкция във Форум Ист щеше да стигне и дотук. Но засега нямаше никакви признаци.

Изпълнителният комитет се беше събрал именно заради проблемите около Форум Ист.

Чрез официалното си изявление преди два дни Първа търговска американска банка превърна слуха във факт. Финансирането на бъдещите проекти за Форум Ист се съкращаваше наполовина и решението влизаше в сила веднага.

Заявлението на банката бе старателно завоалирано с евфимистични фрази като „временно ограничаване на дългосрочното финансиране“ и „периодично подлагане на обсъждане“, но никой не им вярваше и всички вътре и вън от банката съзнаваха, че това е окончателният край.

Сегашното заседание трябваше да обсъди какво би могло да се направи, ако въобще беше възможно някакво противодействие.

Думата „наематели“ в названието на асоциацията не беше съвсем точно. Голяма част от членовете й наистина бяха жители на Форум Ист, но имаше и много други, които тепърва се надяваха да станат наематели.

— Много от нас очакват да влязат там, но това явно няма да стане, ако ни ударят секирата — каза работникът от стоманодобивния завод Дийкън Юфрейтс.

Марго знаеше, че Дийкън, жена му и петте им деца живеят в тясно жилище в пренаселена, разнебитена сграда, която бъкаше от мишки и която би трябвало да бъде разрушена още преди година. Тя бе опитвала да им помогне, но без резултат. Единствената надежда, с която живееше Дийкън Юфрейтс, беше, че ще се премести заедно със семейството си в някоя от новопостроените сгради във Форум Ист. Но името на семейство Юфрейтс беше едва някъде по средата на дългия списък на чакащи и ако строителните работи се забавеха, той щеше да е принуден да чака доста дълго.

Заявлението на Първа търговска американска банка бе шокиращо и за Марго. Тя беше сигурна, че Алекс се е противопоставил на предложението за съкращаване на банковите кредити, но очевидно е бил принуден да даде съгласието си. Марго не беше разговаряла с него по този въпрос. Пък и колкото по-малко знаеше Алекс за нейните планове, толкова по-добре щеше да бъде и за двамата.

— Според мен — обади се Сет Оринда, също член на комитета, — каквото и да направим, законно или не, след като са решили да не отпускат тези средства, няма абсолютно никакъв начин да измъкнем тези пари от банката.

Гимназиалният учител Сет Оринда беше цветнокож и живееше във Форум Ист. Но будната съвест не му даваше мира и той се безпокоеше за хилядите хора, които с надежда чакаха своя ред. Марго разчиташе доста на авторитета и помощта му.

— Не бъди толкова сигурен, Сет — отвърна тя. — Банките имат и слаби места. Достатъчно е да натиснем едно от тях и може да стане чудо.

— Как да натиснем? — попита Оринда. — Като организираме протестни акции? Или може би седящи стачки? Или демонстрации?

— Не — каза Марго. — Забрави всичко това. Подобни действия са си изпели песента. Кой обрьща внимание на демонстрациите! Те са една глупост. Нищо не може да се постигне чрез тях.

Тя огледа хората в претъпканата тясна и задимена кантора — дванайсетина души, бели и цветнокожи, различни по ръст и външен вид, с различни маниери. Някои бяха седнали на разнебитените столове и кашони, други седяха на пода.

— Слушайте внимателно всички. Казах ви, че трябва да направим нещо, при това нещо, което вярвам, ще ни помогне да успеем.

— Госпожице Бракън! — От дъното на стаята близо до вратата се изправи дребна фигура. Това беше Хуанита Нунес, която Марго беше поздравила при влизането й.

— Да, госпожо Нунес?

— Бих искала да помогна. Но вие, мисля, знаете, че работя в Първа търговска американска банка. Може би не трябва да чувам това, което ще кажете на останалите…

— Всъщност аз би трябвало да се досетя за това, вместо да ви поставям в затруднено положение — каза дружелюбно Марго.

Чуха се одобрителни възгласи. Хуанита се запъти към вратата.

— Но това, което вече чу, е тайна — предупреди я Дийкън Юфрейтс.

Хуанита кимна, а Марго побърза да каже:

— Можем напълно да се доверим на госпожа Нунес. Да се надяваме, че и нейните работодатели са толкова етични, колкото нея…

Заседанието продължи и Марго заговори, заела типичната си поза: с ръце на тънката талия, с агресивно насочени напред лакти. Само преди миг тя беше отметнала назад дългата си кестенява коса. Едно движение, което вече й бе станало навик и което правеше преди да предприеме някакво действие — нещо като вдигане на завесата преди представление. Всички я слушаха с нарастващо внимание. Появиха се една-две усмивки. По едно време Сет Оринда се засмя. А към края всички начело с Дийкън Юфрейтс се смееха доволно.

— Господи, о, боже! — възкликна Дийкън.

— Дяволски умно! — обади се друг.

— За да осъществим всичко това, ще имаме нужда от много хора — напомни им Марго. — Най-малко хиляда в началото, а впоследствие и повече.

— За колко време ще ни трябват?

— Ще направим планове за една седмица. Банкова седмица — това означава пет дни. Ако не успеем — ще продължим. Но, честно казано, не вярвам, че ще се стигне до това. И още нещо: с всеки трябва внимателно да се разговаря.

— Наемам се с това — изяви желание Сет Оринда.

— Аз също — обадиха се в хор още няколко души.

Гласът на Дийкън Юфрейтс се открои сред останалите:

— Ще имам доста свободно време през следващите дни и ето как ще го използвам! Ще си взема седмица отпуск и се кълна, че ще намеря достатъчно хора.

— Добре — каза Марго и добави решително: — Ще имаме нужда от главен план. Аз ще го подготвя до утре вечер. А всички вие би трябвало да започнете да набирате хора веднага. И помнете, особено важно е всичко да се пази в пълна тайна.

Когато след половин час заседанието свърши, членовете на комитета бяха много радостни и изпълнени с оптимизъм.

По молба на Марго Сет Оринда остана, след като другите се разотидоха.

— Сет, ще имам нужда специално от твоята помощ — каза тя.

— Знаете, че ще направя каквото мога, госпожице Бракън.

— При подобни акции аз винаги съм начело. Ти знаеш — каза Марго.

— Разбира се — усмихна се учителят.

— Този път искам да остана в сянка. Освен това, не желая името ми да се споменава, когато се появят журналисти от пресата, радиото и телевизията и започнат да разпитват. Правя го, за да не създавам неприятности на двама мои много близки приятели в банката, за които вече споменах. Искам непременно да предотвратя това.

— Мисля, че няма да има проблеми — кимна сериозно Оринда.

— Това, което всъщност искам — настоя Марго, — е ти и останалите да застанете този път начело вместо мен. Аз ще бъда зад кулисите, разбира се. И ако нещо се наложи, бихте могли да ме извикате, макар да се надявам, че няма да се стигне дотам.

— Как бихме могли да ви извикаме, след като никой от нас никога не е чувал името ви — каза Сет Оринда.

 

 

В събота вечерта, четири дни след заседанието на асоциацията на наемателите, Марго и Алекс бяха на гости у приятели. След това отидоха в дома на Марго. В сравнение с квартала, в който живееше Алекс, кварталът на Марго не бе така изискан, а апартаментът й не бе голям, но уютно подреден с красиви мебели, които Марго беше купувала на възможно най-ниски цени в продължение на години. Алекс обичаше дома й.

Апартаментът нямаше нищо общо с кантората на Марго.

— Липсваше ми, Бракън — каза Алекс. Той беше облякъл пижамата и халата, които държеше у Марго, и се бе отпуснал в големия стол в стил кралица Ана. Марго беше седнала на килима пред него, главата й бе опряна на коленете му, а той галеше нежно дългата й коса. От време на време пръстите му плъзваха по тялото й — Алекс знаеше, че тя обича тези възбуждащи ласки. Марго въздъхна със задоволство. Скоро щяха да си легнат. А докато взаимното им желание нарастваше, те изпитваха удоволствие от това умишлено забавяне.

Не се бяха виждали седмица и половина — най-различни ангажименти им бяха попречили да бъдат заедно.

— Трябва да наваксаме за пропуснатите дни — подхвърли Марго.

Алекс каза:

— Знаеш ли, цяла вечер чакам да започнеш да ме вариш на бавен огън заради Форум Ист. А ти не споменаваш и дума.

Марго притисна глава към коленете му. После учудено попита:

— Но защо да си го изкарвам на теб, скъпи? Съкращаването на банковите средства не е твоя идея. — Тя повдигна вежди и добави. — Или може би е твоя?

— Знаеш, че не е.

— Да, както знам, ти си се противопоставил.

— Да, противопоставих се. — После добави с гневен тон: — Но от това нямаше кой знае каква полза.

— Направил си всичко, каквото си могъл. Повече нищо не би могло да се иска от теб.

Той я погледна подозрително.

— Реакцията ти е твърде странна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си борец. И това е едно от нещата, заради които те обичам. Ти не се предаваш. Нито пък си склонна да приемаш спокойно пораженията.

— Може би някои поражения са тотални. В такива случаи нищо не може да се направи.

Алекс се поизправи в стола.

— Ти си намислила нещо, Бракън, познавам те. Казвай какво е то?

Марго помисли и заговори бавно:

— Не признавам нищо. Но дори това, което току-що каза, да е вярно, струва ми се, че е по-добре да не знаеш всичко. Това, което в никакъв случай не искам, Алекс, е да те поставя в затруднено положение.

— Е, все пак ми каза нещо — усмихна се нежно той. — Добре, щом не желаеш да ми кажеш повече, няма да настоявам. Но искам да съм сигурен в едно: всичко, което си намислила, трябва да бъде законно.

Марго веднага пламна:

— Ако не се лъжа, аз съм единственият адвокат тук. И аз ще решавам кое е законно и кое — не.

— Дори умните жени адвокати допускат грешки.

— Не и този път. — Тя сякаш се канеше да продължи с нови аргументи, но се отказа и добави със смекчен тон: — Ти знаеш, че аз винаги се простирам в рамките на закона. Знаеш също така и защо.

— Да — съгласи се Алекс и се отпусна назад, като продължаваше да гали косата й.

След като се бяха сближили, Марго му беше разказала за своите изградени преди години възгледи — резултат на разочарования и голяма лична трагедия.

Марго била отлична студентка в юридическия факултет. И тя, както много други нейни колеги, се присъединила към протестните акции. Това било по време на въвличането на Щатите във войната във Виетнам и на разделението на нацията по този въпрос. Било и времето на борба за промяна в професията на юриста, един вид въстание на младите срещу законите на по-възрастните, на онова ново поколение войнстващи адвокати, славен символ на които стана Ралф Нейдър.

В колежа, а по-късно и в юридическия факултет, Марго била много близка с един от своите колеги — двамата подкрепяли авангардистките схващания, заедно участвали в протестното движение, а и както било прието тогава, живеели заедно. Алекс бе чувал само първото му име — Грегъри.

Конфронтацията между студентите и администрацията се засилила особено много, когато започнала кампанията за набиране на доброволци за американската армия и флота. Голяма част от студентите, между които Марго и Грегъри, настоявали да се сложи край на тази акция. Ръководството на университета заело противоположната позиция.

В знак на протест студентите окупирали административната сграда и се барикадирали. Марго и Грегъри също били там.

Преговорите се провалили поради „нереалните искания на студентите“. След два дни администрацията повикала полицията, по-късно доста неразумно подсилена от Националната гвардия. Окупираната сграда била атакувана. Разнасяли се изстрели, имало и жесток ръкопашен бой. Като по чудо никой не бил застрелян. Но по трагично стечение на обстоятелствата, един от ранените получил мозъчен кръвоизлив и починал след няколко часа. Това бил Грегъри.

Под натиска на общественото негодувание, младият, неопитен и уплашен полицай, който нанесъл смъртоносния удар, бил подведен под съдебна отговорност. Но обвиненията срещу него били отхвърлени.

Макар силно разстроена и шокирана, Марго вече знаела законите и си давала сметка за справедливостта на съдебното решение. Юридическото образование й помогнало по-късно, в по-спокойна обстановка, да обмисли внимателно и да направи преоценка на собствените си убеждения. Бързо развиващите се събития и свързаните с тях емоции й попречили да го стори по-рано.

В крайна сметка Марго не се беше отказала от своите политически и социални възгледи. Но преценявайки онези събития, тя бе имала доблестта да признае пред себе си, че с агресивните си действия студентите бяха лишили останалите от същите тези свободи, за чиито защитници се обявяваха. В своя устрем те бяха нарушили закона, онази система, на която бе посветено професионалното им обучение, а и най-вероятно целия живот.

Марго беше стигнала до извода, че може би борбата щеше да бъде много по-успешна, ако се бяха ограничили в законните рамки.

Тя беше доверила на Алекс по време на единствения им разговор за студентското й минало, че именно онези години са я убедили никога вече да не отстъпва от легалните средства на борба и до ден днешен те бяха ръководен принцип в работата й.

Марго седна по-близко до Алекс и го попита:

— Как вървят работите в банката?

— Понякога се чувствам като Сизиф.

— Онзи грък, който бутал скалата нагоре по хълма? И всеки път, когато почти достигал върха, скалата се търкулвала и се озовавала отново в подножието…

— Точно така. Със същия успех той би могъл да бъде банков изпълнителен директор, който се опитва да осъществи някакви промени. Ще ти издам една тайна за нас, банкерите, Бракън.

— Да?

— Ние успяваме, въпреки че ни липсва перспективно мислене и въображение.

— Може ли да те цитирам?

— Ако го направиш, ще се закълна, че никога не съм го казвал — усмихна се той. — Между нас казано, банките реагират на социалните промени, но никога не ги предвиждат. Всички проблеми, с които сме принудени да се занимаваме сега — околна среда, екология, енергия, малцинства — всички те са били просто пред очите ни от години. Всичко това ни засяга и би могло да се предвиди. Ние, банкерите, бихме могли да застанем в авангарда. А вместо това сме на опашката и се придвижваме напред само когато се налага или когато ни тикат.

— Защо тогава продължаваш да стоиш в банката?

— Защото за мен това е много важно. Заслужава си усилията — стига да станеш добър банкер. Независимо дали се придвижваме доброволно или не, ние сме професионалисти, от които има нужда. Паричната система придоби такива мащаби, стана толкова сложна и объркана, че единствено банкерите могат да я овладеят.

— Така че главното, от което се нуждаете, е да получавате аплодисменти. Права ли съм?

Той се загледа в нея, а на лицето му се изписа нарастващо любопитство:

— Тази твоя палава главица май замисля нещо…

— Нищо не признавам.

Каквото и да е то, надявам се, че този път няма да окупирате тоалетните.

— О, господи, не.

Двамата се засмяха, защото си спомниха за една акция на Марго от преди година — блестяща победа, привлякла широкото обществено внимание.

Битката й бе с ръководството на градското летище, което плащаше на неколкостотин портиери и чистачи значително по-ниски надници от приетото. Работническият профсъюз бе корумпиран, поддържаше „сърдечни отношения“ с ръководството и не правеше нищо, за да защити своите членове.

В отчаянието си група от чистачите потърси помощта на Марго, която започваше да си създава име на майстор по разрешаване на подобни заплетени ситуации.

Опитите на Марго да установи пряк контакт с ръководството не доведоха до нищо. Тя реши, че трябва да привлече общественото внимание и един от начините бе да направи за смях летището и ръководството му. За да се ориентира в обстановката, Марго и няколко симпатизанти, които й бяха помагали и преди, направиха внимателно проучване на голямото летище по време на нощта, когато графикът бе най-интензивен.

Проучването показа, че пристигащите пътници, които бяха хапнали и пийнали в самолета, се насочваха право към тоалетните на летището, така че в продължение на няколко часа там се тълпяха най-много хора.

Седмица след това, в петък вечерта, когато броят на излитащите и кацащите самолети бе най-голям, неколкостотин доброволци, предимно портиери и чистачи, които не бяха на смяна, пристигнаха на летището, водени от Марго. През цялото време те се държаха тихо и кротко, поведението им бе напълно законосъобразно.

Целта им бе да се настанят, и то за продължително време, а някои дори за цялата нощ, във всички обществени тоалетни на летището. И те го направиха. Марго и помощниците й бяха разработили подробен план и доброволците отидоха на точно определените места, платиха таксата за вход и се настаниха вътре, като убиваха времето с четене на книги, слушане на портативни транзистори, а някои си бяха донесли и храна. Сред жените имаше и такива, които бяха дошли с плетките или с гоблените си. Така те поставиха своя ултиматум чрез една съвсем законна окупация.

Пред писоарите в мъжките тоалетни се оформиха огромни опашки и придвижването ставаше изключително бавно. Трябваше да се чака поне час, за да ти дойде редът. Почти никой не оставаше толкова дълго.

Участниците в акцията обясняваха на всеки, който бе готов да ги изслуша, какво всъщност става и защо.

На летището настана пълна бъркотия, стотици ядосани и изнервени хора се оплакваха на земните стюардеси и на другите служители, които веднага сигнализираха на ръководството. То пък се чувстваше объркано и безпомощно, защото не бе в състояние да направи нищо. Част от пътниците, на които не се налагаше да посетят тоалетната, намираха ситуацията за твърде забавна. Така че всъщност никой не остана безразличен.

Скоро се появиха и представители на средствата за масова информация — това също бе работа на Марго, тя ги беше предупредила. Репортерите се надпреварваха кой по-напред да разкаже тази необичайна история и новината се разпространи не само из цялата страна, но чрез телефони и телекси достигна и до други краища на света и се появи на страниците на съветския вестник „Известия“, на южноафриканския „Йоханесбург Стар“ и на лондонския „Таймс“. На другия ден целият свят се смееше.

В повечето репортажи се отделяше значително място на Марго Бракън. Освен това се заявяваше, че акцията ще продължи.

Марго знаеше, че присмехът е едно от най-силните оръжия във всеки арсенал. В края на уикенда ръководството на летището се съгласи да започне преговори по заплатите на портиерите и чистачите, които скоро доведоха до благоприятен резултат. Освен това корумпираното ръководство на профсъюза бе отстранено чрез гласуване и бе заменено с честни хора.

Марго се притисна в Алекс. След това попита тихо:

— Та каква точно глава каза, че съм имала?

— Палава.

— Това хубаво ли е? Или лошо?

— За мен е хубаво. Ободрително. Пък и в повечето случаи аз харесвам каузите, за които работиш.

— Но не и всяка от тях?

— Не, не всяка.

— Е, да, моите акции предизвикват неодобрение. При това доста често. Ами ако това неодобрение е свързано с нещо, което ти също не одобряваш или в което не вярваш? Ако имената ни бъдат свързани точно в такъв случай, в който ти не би искал да имаш нищо общо с мен?

— Ще се науча да живея така. Освен това, аз имам право на личен живот. Така, както и ти.

— Да, всяка жена има това право — каза Марго, — но все пак се питам дали би могъл да живееш така. Имам предвид, ако непрекъснато сме заедно. Мили, аз не бих могла да се променя, ти го знаеш и трябва добре да ме разбереш. Не бих могла да се откажа от моята независимост и активност, не мога да престана да бъда това, което съм.

Той си помисли за Силия, която никога не беше поемала никаква инициатива, и за това, колко много му се бе искало да го направи — поне веднъж. С болка се замисли за нея. Онова, което беше научил от съвместния им живот, бе, че един мъж не може да бъде щастлив, ако жената, която обича, не е свободна или не разбира смисъла на свободата в осъществяването на собствените желания и стремежи.

Алекс сложи ръце на раменете на Марго. През тънката копринена нощница той усети уханната топлина на тялото й, почувства мекотата на кожата й.

— Обичам те и те желая такава, каквато си — каза нежно той. — Ако се промениш, ще си намеря някоя друга адвокатка и така ще те накажа за злоупотребата с любовта ми.

Ръцете му бавно се спуснаха надолу. Той долови учестеното й дишане. Само след миг тя се обърна към него нетърпелива и изпълнена с желание:

— Но какво чакаме още?

— Един господ знае — каза той. — Хайде да си лягаме.