Артър Хейли
Банкери (2)

2

Роскоу Хейуърд беше един от първите, които напуснаха заседателната зала. Изпълнителният вицепрезидент имаше две спешни задачи, свързани с вестта, която току-що бе научил.

Първата бе да се осигури по-лесното прехвърляне на ръководството на банката след смъртта на Бен Розели. А втората — да гарантира своето собствено назначение като президент и главен ръководител.

Хейуърд беше солиден кандидат. Но такъв беше и Алекс Вандервурт, който като че ли имаше повече привърженици сред банковите служители. В директорския съвет, обаче, — а това имаше най-важно значение — Хейуърд се надяваше да получи по-широка подкрепа.

Добре запознат с подходите в банковата политика, хладнокръвен и разумен, Хейуърд започна да планира своята кампания още преди края на сутрешното събрание. Щом свършиха, той се насочи право към своите служебни владения. Стаите му бяха облицовани с тъмнобежова ламперия и имаха приятен изглед към града. Веднага след като се настани на бюрото си, той извика по-възрастната от двете секретарки — госпожа Калахан, и й даде спешни инструкции.

Най-напред трябваше да се свърже по телефона с всички външни директори, членове на съвета. Списъкът на директорите беше на бюрото му. Освен за тези специални телефонни разговори, той забрани да бъде обезпокояван по какъвто и да било повод.

Другата инструкция беше да затвори вратата на кабинета му, когато излезе. Това беше доста необичайно, защото по традиция висшите служители на банката държаха вратите си отворени — тази традиция беше установена още преди сто години и упорито поддържана от Бен Розели. Но в сегашния момент усамотението бе особено важно.

Хейуърд бе забелязал, че на сутрешното събрание освен висшите ръководители, присъстваха само двама от директорите, членове на управителния съвет на Първа търговска американска банка. И двамата бяха лични приятели на Бен Розели. Очевидно по тази причина бяха и поканени. Но това означаваше, че останалите петнайсет члена на съвета все още не бяха информирани за предстоящата смърт. Хейуърд щеше да направи така, че всички до един да научат новината от него.

Той пресметна, че съществуват две възможности. Първата — фактите бяха толкова внезапни и разстройващи, че биха могли да породят инстинктивен съюз между този, който научава новината и онзи, който му я съобщава. А втората — някои директори вероятно щяха да негодуват, че не са били информирани предварително, преди служителите от банката с по-нисък ранг, чули съобщението в заседателната зала. Роскоу Хейуърд възнамеряваше да използва това негодувание.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и започна да говори. Последва втори разговор, после трети. Някои от директорите бяха извън града, но Дора Калахан, като опитна и предана секретарка, продължаваше да ги търси.

Половин час след като започна телефонните разговори Роскоу Хейуърд информираше със сериозен глас достопочтения Харолд Остин:

— В банката, разбира се, сме ужасно развълнувани и объркани. Това, което ни каза Бен, просто не изглежда възможно и реално.

— Боже господи — продължаваше да говори слисано Остин, — как ли се е чувствал, докато го е съобщавал!

Харолд Остин бе един от видните хора в града, представител трето поколение на стара фамилия. Преди години бил избран за един мандат в Конгреса — оттам и титлата „достопочтен“, която бе особено важна за него. Харолд Остин притежаваше най-голямата рекламна агенция в щата и беше един от ветераните сред банковите директори с много голямо влияние в съвета.

Хейуърд веднага се възползва от репликата му за съобщаването на вестта и рече:

— Разбирам отлично учудването ти от начина, по който бяхме известени. Честно казано, и на мен ми изглежда някак странно. Това, което ме засегна най-много, беше, че директорите не бяха уведомени. Смятам, че първи те трябваше да научат. Но при сегашното положение реших, че е мое задължение да се свържа незабавно с теб и останалите.

Орловият нос и строгите черти на Хейуърд подсилваха напрегнатото му изражение, а сивите му очи бяха студени зад стъклата без рамки.

— Съгласен съм с теб, Роскоу — отвърна Харолд Остин. — Смятам, че трябваше да ни бъде съобщено и оценявам това, което направи.

— Благодаря ти, Харолд. В такива случаи човек никога не е напълно сигурен кое е най-правилното решение. Единственото сигурно нещо е, че някой трябва да поеме ръководството.

Обръщението на първо име не затрудняваше Хейуърд. Той самият произхождаше от стар род, имаше много познати сред влиятелните среди в щата и беше сред видните членове на така наречената от англичаните „Old boys network“. Неговите лични контакти се простираха далеч извън границите на щата, стигаха до Вашингтон и до много други места. Хейуърд се гордееше със социалното си положение и с приятелските си връзки по върховете. Не забравяше да изтъква и факта, че един от предците му бе сред онези, подписали Декларацията за независимост.

— Друга причина, поради която членовете на управителния съвет трябва да са уведомени, е, че тъжната новина за Бен ще има големи последствия и ще се разпространи много бързо — продължи Роскоу.

— Несъмнено — съгласи се достопочтеният Харолд. — Още утре пресата ще започне да задава въпроси.

— Точно така. И ако не съумеем да обясним нещата както трябва, нашите вложители ще бъдат обзети от несигурност, има вероятност да спаднат и цените на акциите ни…

— Да…

Роскоу Хейуърд почувства, че е успял да насочи мислите на своя колега в нужната посока. Тръстът на фамилията Остин, която достопочтеният Харолд представляваше, притежаваше голямо количество акции на Първа търговска американска банка.

— Ако съветът предприеме енергични мерки — намекна Хейуърд, — и успокои вложителите и притежателите на акции, а и обществеността изобщо, — ефектът от тъжната новина може да бъде незначителен.

— Освен за приятелите на Бен Розели — сдържано заяви Харолд Остин.

— Аз говоря извън рамките на личната загуба. Моята болка, уверявам те, е толкова дълбока, колкото и на останалите.

— Какво по-точно имаш предвид, Роскоу?

— Накратко, Харолд, — продължаването на ръководството. И по-точно — банката не бива да остава без ръководител нито ден. Въпреки голямото ми уважение към Бен и без да пренебрегвам дълбоката ни привързаност към него, аз смятам, че банката прекалено дълго бе смятана за институция, ръководена от един човек. Разбира се, това съвсем не е така, и то от години. Никоя банка, получила място сред двайсетте най-крупни в страната, не би могла да се управлява от един човек. Но все още има хора — предимно външни — които мислят, че е така. Затова, макар че преживяваме тъжни дни, днес директорите би трябвало да използват предоставената възможност и да разрушат тази легенда.

Хейуърд усети, че мъжът отсреща обмисля внимателно отговора. Той дори си го представяше — красив, макар и позастаряващ плейбой, винаги издокаран, с модно подстригана стоманеносива коса. Както обикновено, вероятно и в момента той пушеше голяма пура. Ала достопочтеният Харолд съвсем не беше глупак, той имаше репутация на проницателен, преуспяващ бизнесмен. Най-сетне той каза:

— Смятам, че си напълно прав по отношение на перспективите. Съгласен съм с теб, че въпросът за заместника трябва да бъде решен, а вероятно и името му да бъде оповестено още преди смъртта на Бен.

Хейуърд внимателно слушаше какво ще каже събеседникът му по-нататък.

— Аз смятам, че този човек трябва да бъдеш ти, Роскоу. Отдавна съм го решил. Ти притежаваш качества, опит, а и твърдост също. Така че бих искал да ти предложа моята подкрепа. Бих могъл да убедя и други членове на съвета да последват примера ми. Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, много съм ти благодарен…

— Е, в замяна може би ще искам някоя и друга услуга от време на време.

— Това е съвсем естествено.

— Чудесно. Значи се разбрахме.

Роскоу Хейуърд затвори телефона с чувство на задоволство. Харолд Остин бе стабилен човек, който държеше на думата си.

И следващите телефонни разговори бяха доста успешни.

По време на разговора с друг директор — Филип Йохансън, президент на Мидконтинънт Ръбър — се появи още една възможност. Йохансън сам повдигна въпроса, като спомена, че не би могъл да подкрепи Алекс Вандервурт, тъй като мисленето му е често в разрез с общоприетото.

— Алекс наистина е неортодоксален — каза Хейуърд. — Разбира се, той има някои лични проблеми, но не знам дали между двете неща има някаква връзка.

— Какви проблеми?

— Всъщност става дума за жени. Не знам дали е удобно…

— Това е важно, Роскоу. Можеш да разчиташ на дискретността ми. Казвай какво има.

— Алекс има трудности с брака си. Освен това поддържа връзка с друга жена. И трето, тя е активист в движение с лява ориентация, често я споменават в новините и то в контекст, който не би бил полезен за банката. Не знам доколко му влияе… Но както вече ти казах, не бих искал да…

— Добре направи, че ме уведоми, Роскоу — прекъсна го Йохансън. — Това е нещо, за което директорите би трябвало да знаят. Значи лява ориентация, а?

— Да, казва се Марго Бракън.

— Мисля, че съм чувал за нея. И това, което съм чувал, съвсем не ми харесва.

Хейуърд се усмихна.

Ала по-късно, когато успя да се свърже по телефона с един от директорите, който се намираше извън града, той изпита известно разочарование Ленард Кингзуд, председател на управителния съвет на Нортам Стийл, беше започнал трудовия си път като механик на пещ в стоманодобивен завод. Когато Роскоу Хейуърд започна да го убеждава, че банковите директори би трябвало да бъдат предварително предупредени за съобщението на Бен Розели, той го сряза:

— Не ми ги пробутвай тия на мен! Аз бих постъпил точно като Бен. Бих казал първо на най-близките си хора, а след това на директорите и на останалите служители.

Колкото до възможността цените на акциите на Първа търговска американска банка да спаднат, Лен Кингзуд само каза:

— Какво от това? — И добави: — Вероятно курсът ще спадне с един-два пункта, когато новината се разчуе. Така е то, след като повечето от сделките с акции се осъществяват от невротици, които не могат да преценят разумно разликата между опасността и реалния факт. Но само след седмица акциите ще достигнат отново предишната си стойност, банката ни е стабилна и всички добре го знаем.

По-нататък разговорът продължи така:

— Роскоу, твоята агитация е прозрачна като току-що измити прозорци. Затова ще ти кажа мнението си направо, така и двамата ще спестим време. Ти си превъзходен банкер, когато става дума за сметки и пари — нямаш равен. И ако един ден решиш да дойдеш при мен в Нортам, ще получиш повече пари и процент от сделките в акции. Бих разчистил собствените си хора и бих те сложил на върха, за да управляваш нашите финанси. Това е предложение и обещание. Можеш да разчиташ на мен.

Без да обръща внимание на думите на благодарност, които Хейуърд промърмори, председателят на стоманодобивната компания продължи:

— Но колкото и да си добър, Роскоу, искам веднага да ти кажа, че ти не си безспорният лидер. Това е мнението ми и аз ще го споделя, когато се събере управителният съвет, за да решава кой ще замести Бен. Другото нещо, което бих искал да ти съобщя, е, че моят избор е за Вандервурт. Смятам, че трябва да го знаеш.

— Благодаря ти за откровеността, Ленард — отговори спокойно Хейуърд.

— И така, обади се, ако си склонен да обмислиш сериозно предложението ми.

Роскоу Хейуърд нямаше никакво намерение да работи за Нортам Стийл. Макар че парите бяха важни, гордостта му не би го позволила след хапливите думи на Ленард Кингзуд. Освен това той все още бе напълно убеден, че ще получи висшето ръководство на Първа търговска американска банка.

Отново звънна телефонът. Когато вдигна слушалката, Дора Калахан му съобщи, че е успяла да се свърже с още един директор.

— Господин Флойд Льобер.

— Флойд — започна Хейуърд с приглушен и сериозен глас, — много съжалявам, че ще трябва точно аз да ти съобщя една тъжна и трагична новина…