Артър Хейли
Банкери (16)

16

Смъртта на Бен Розели бе отбелязана и в чуждестранния печат, а някои репортери, търсейки най-подходящото клише, я нарекоха „краят на една ера“.

Независимо дали беше така или не, с неговата смърт изчезна последната американска банка с еднолично ръководство, предавано по наследство. Банката се приобщаваше към типичната за средата на двайсети век схема на ръководство — съвет от наети специалисти, които осъществяваха управленчески контрол. След погребението на Розели управителният съвет щеше да се събере отново, за да реши кой да оглави ръководството.

Погребението се състоя в сряда, през втората седмица на декември. И то, и тържественото поклонение, което го предшестваше, бяха наситени с всички ритуали на католическата църква, достойни за папски рицар и благодетел, какъвто Бен Розели в действителност беше.

Двудневното поклонение беше в катедралата Свети Матей, съвсем подходящо място, тъй като Матей, бирникът, се смяташе за патрон и светия на банкерите. Около две хиляди души, включително личен пратеник на президента, губернаторът на щата, посланици, ръководители на обществени организации, банкови служители и обикновени граждани минаха покрай саркофага с тялото.

Както се полагаше, на сутринта в деня на погребението архиепископът, епископът и монсиньорът отслужиха литургия за възкресение. В нея участва и целият хор, който внушително пригласяше на молитвите. В претъпканата катедрала мястото до олтара беше запазено за роднините и приятелите на Розели. До тях седяха директорите и висшите служители на Първа търговска американска банка.

Роскоу Хейуърд, облечен в черно, беше в първата редица на опечалените. До него беше съпругата му Беатрис, внушителна, едра жена, и синът им Елмър. Хейуърд, който принадлежеше към епископалната църква, бе изучил предварително всички католически ритуали, и коленичи елегантно, както преди да седне, така и по-късно, преди да си тръгне — колениченето беше по-скоро въпрос на етикеция и много католици го пренебрегваха. Цялото семейство бе научило припевите на литургията и гласовете им ясно се открояваха.

Алекс Вандервурт беше облечен в тъмносиво, седеше два реда по-назад от семейство Хейуърд и беше от тези, които не припяваха. Агностицизмът на Алекс го караше да се чувства не на място в тази компания. Той се чудеше как ли Бен, който беше толкова непретенциозен човек, би се отнесъл към такава пищна церемония.

До Алекс седеше Марго Бракън и разглеждаше с любопитство всичко наоколо. Марго смяташе да посети погребението заедно с представители на Форум Ист, но снощи остана у Алекс и той я убеди да го придружи. Делегацията от Форум Ист, която беше доста голяма, седеше по-назад в катедралата.

На местата до Марго бяха Едуина и Луис Д’Орси — както винаги, той изглеждаше някак изтощен и явно отегчен. Според Алекс Луис вероятно обмисляше облика на новия брой на списанието си. Д’Орси пристигнаха в една кола с Марго и Алекс. Четиримата често бяха заедно, не само защото Едуина и Марго бяха братовчедки, но и защото много добре се разбираха. След литургията за възкресение щяха да отидат заедно в ритуалната зала на гробището.

Пред Алекс седяха Джеръм Патертън, заместник-председателят, и съпругата му.

Литургията не го развълнува особено, но когато ковчегът мина покрай тях на излизане от катедралата, Алекс усети, че от очите му потичат сълзи. През последните няколко дни се беше убедил, че изпитва към Бен дълбока привързаност, близка до обичта. Старецът му беше като баща и смъртта му остави в живота на Алекс една празнота, която не би могла да се запълни с нищо.

Марго потърси ръката му и нежно я притисна.

Присъстващите на литургията започнаха да излизат и Алекс забеляза, че Роскоу и Беатрис Хейуърд гледат към тях. Алекс кимна, кимнаха му и те. Изразът на лицето на Хейуърд бе смекчен от всеобщата болка — взаимната вражда, и двамата разбираха това, бе отстъпила пред тъгата от загубата на Бен.

Движението пред катедралата беше спряно. Ковчегът бе поставен в отрупаната с цветя катафалка. Роднините и висшите банкови служители се качваха в колите си — шофьорите ги докарваха една подир друга по знак, даван от полицай. Боботещите включени мотори на полицейския ескорт вдигаха невъобразим шум.

Денят беше сив и студен, вятърът вдигаше прах от улицата и го носеше на вихрени облаци. Величествените кули на катедралата се рееха високо над потъмнялата от годините внушителна фасада. Според вчерашните прогнози се очакваше да завали сняг.

Алекс вдигна ръка, за да докарат колата му, а Луис Д’Орси, който наблюдаваше над очилата си телевизионните камери, снимащи участниците в литургията, каза:

— Смятам, че всичко това е доста потискащо. Но ми се струва, че утрешните репортажи във вестниците ще окажат още по-потискащо въздействие върху вложителите в Първа търговска американска банка.

Алекс промърмори нещо в знак на съгласие. Той естествено знаеше, че след съобщението за болестта на Бен курсът на акциите им на нюйоркската борса бе спаднал с пет пункта и половина. Смъртта на последния Розели — име, което поколения наред бе синоним на банката, засилваше несигурността около линията на бъдещото управление и щеше да предизвика нов спад в курса на акциите. На пръв поглед нелогично, но широкото отразяване на погребението от средствата за масова информация щеше да засили този спад.

— Курсът на нашите акции ще се покачи отново — каза Алекс. — Печалбите са добри и всъщност нищо не се е променило.

— Да, знам — съгласи се Луис. — Утре следобед ще внеса корекции в ниските оценки, които бях дал по-рано.

— Ти си дал ниски оценки за Първа търговска американска банка? — Едуина изглеждаше шокирана.

— Да. Посъветвах някои клиенти да продадат акциите си. Но честно казано, виждам, че нещата се стабилизират.

— Двамата с теб добре знаем — запротестира Едуина, — че никога не споделям служебни тайни. Но другите не знаят. И след като аз работя в банката, ти би могъл да бъдеш обвинен в нечестно използване на секретна информация.

— Не и в този случай, Едуина — поклати глава Алекс. — Болестта на Бен не беше тайна за обществеността.

— Ако някога успеем да се справим с капиталистическата система — каза Марго, — разпродажбите на акции и въобще играта на борсата ще бъде едно от първите неща, които ще забраним.

— Защо? — учудено вдигна вежди Луис.

— Защото са порочни, затова. Разпродажбата на акции е безобразна спекулация, от която едната страна задължително губи. Отвратителна и безсмислена спекулация, която не създава нищо.

— Борсата дава възможност да се завъртят капиталите — усмихна се Луис. Той често спореше с Марго. — А това съвсем не е толкова лесно, особено с американските инвестиции.

— Все пак никак не ми харесва, че си давал съвети да се разпродават акциите на банката — заяви Едуина. — Това ни засяга.

Луис Д’Орси изгледа жена си.

— При това положение, скъпа, след като „поправя“ стореното, повече никога няма да се занимавам с Първа търговска американска банка.

Марго го погледна сърдито.

— Той не се шегува — каза Алекс.

Алекс понякога се чудеше на брака на Едуина. Двамата изглеждаха съвсем неподходящи един за друг — Едуина елегантна, привлекателна, със самочувствие, Луис мършав, с незабележителна външност, доста затворен, дори стеснителен, с изключение на случаите, когато ставаше дума за нещо, което познаваше добре. Сдържаността му, обаче, ни най-малко не се проявяваше в гневния стил на списанието. И все пак по всичко личеше, че бракът им е щастлив, двамата проявяваха уважение и привързаност един към друг. Според Алекс те не само потвърждаваха факта, че противоположностите се привличат, но и че се свързват в траен брак.

Служебният кадилак на Алекс спря на определеното място и четиримата се запътиха към него.

— Щеше да бъде много по-добре, ако Луис обещаеше никога повече да не се занимава с борсови спекулации — каза Марго.

— Алекс, как по дяволите се разбираш с тази твърдоглава социалистка?

— Отлично — отвърна Марго. — Доволен ли си?

— Дори ще ти призная, че в най-скоро време бих искал да се оженя за нея — добави Алекс.

— Наистина се радвам, Алекс — сърдечно каза Едуина.

Едуина и Марго бяха много близки от детинство, независимо от някои сблъсъци на темперамента и възгледите им. До голяма степен ги свързваше това, че жените и в двата клона на фамилията бяха амбициозни, и по традиция се включваха активно в обществения живот.

Едуина тихо попита Алекс:

— Нещо ново за Силия?

Той поклати глава.

— Никаква промяна. Или ако има промяна, то не е към по-добро.

Алекс направи знак на шофьора да не слиза, отвори задната врата и се дръпна назад, за да влязат останалите. Накрая се качи и той. Стъклената преграда, която отделяше шофьора от пътниците, беше затворена. Те се настаниха, а кортежът се придвижи бавно напред.

Споменаването на Силия натъжи още повече Алекс. Той отново изпита чувство на вина и си каза, че тия дни пак трябва да я посети. След посещението си в Оздравителния център в началото на октомври, което му подейства толкова потискащо, той беше ходил при Силия още веднъж, но тя не излезе от унеса си и не даде дори най-малък знак, че го е познала, като през цялото време тихо ридаеше. Тази среща го потисна много и той се страхуваше да отиде отново.

Мина му мисълта, че Бен Розели, там, отпред в ковчега, е много по-добре от Силия, защото си отиде от живота по достоен начин. Ако можеше и Силия да умре… Засрамен от себе си, Алекс тутакси прогони тази мисъл.

Марго продължаваше категорично да се противопоставя на развода, най-малкото поне дотогава, докато лекарите сметнат, че той няма да засегне Силия. Марго изглежда бе съгласна да продължат да живеят по начина, по който живееха сега. Но не и Алекс.

Луис се обърна към Едуина:

— Исках да те попитам, какво стана с онзи млад служител, когото пипнахте, че краде от банката? Как му беше името?

— Майлс Истън. Делото ще се гледа следващата седмица. И аз трябва да се явя като свидетел. Не го очаквам с нетърпение.

— Е, поне стигнахте до човека, който наистина е виновен — каза Алекс. Той беше прочел доклада на главния ревизор за фалшификациите и за кражбата на парите, а също и сведенията на Нолан Уейнрайт. — А какво стана с касиерката, която беше замесена — госпожа Нунес? Тя добре ли е?

— Да. Само дето й създадохме доста неприятности. И както се разбра, съвсем незаслужено.

Марго, която слушаше разсеяно, изведнъж заостри вниманието си към разговора.

— Аз познавам Хуанита Нунес, много приятна млада жена, която живее във Форум Ист. Доколкото си спомням, съпругът й я напусна. Има дете.

— Да, изглежда, че става дума за същата Нунес — каза Едуина. — Точно така, сега си спомням. Тя наистина живее във Форум Ист.

На Марго й се искаше да разбере какво по-точно се е случило, но усети, че моментът не е подходящ за повече въпроси.

Настъпи тишина и Едуина се замисли. Двете последни събития — смъртта на Бен Розели и глупавият начин, по който Майлс Истън разруши живота си — бяха станали едва ли не едно подир друго. И двете бяха свързани с хора, които харесваше, затова и двете я бяха разстроили. Все пак, тя би трябвало да страда повече за Бен, дължеше му толкова много. Не че бързото издигане в банката не се дължеше на способностите й. Но за разлика от мнозина ръководители Бен нито за миг не се беше поколебал да предостави на една жена равни възможности с мъжете. Едуина ненавиждаше твърде разпространените патетични крясъци за свободите на жените. Тя знаеше, че в бизнеса много често жените бяха предпочитани заради своя пол, а това им даваше известни предимства. Ала Едуина никога не се бе възползвала от това, че е жена. През всичките години, през които бе познавала Бен, неговото присъствие бе гаранция за равнопоставеност.

Както Алекс, така и Едуина бе развълнувана до сълзи, когато покрай нея премина тяло го на Бен, поело своя последен път.

Мислите й се върнаха към Майлс. Той бе достатъчно млад, за да изгради наново живота си, но това нямаше да бъде лесно. Никоя банка не би го наела, не би могъл да получи и друга, изискваща добра репутация работа. Тя се надяваше, че няма да го изпратят в затвора, независимо от това, което беше направил.

— Винаги се чувствам неудобно, когато по време на погребение се водят обикновени, всекидневни разговори — каза Едуина.

— А не би трябвало — обади се Луис. — Е, на моето бих желал да се говори и за някои по-сериозни неща, не само на всекидневни теми.

— За да си абсолютно сигурен, че това ще стане — предложи Марго, — би могъл да подготвиш едно прощално издание на списанието. Тези, които носят ковчега, биха могли да раздават и екземпляри от него.

— Точно така ще направя — усмихна се Луис.

Кортежът започна да се придвижва по-бързо. Ескортът беше надул моторите като по сигнал. Следващите го автомобили увеличиха скоростта си. Катедралата Свети Матей остана в далечината.

Както беше предвидено в прогнозата, започна да вали сняг.

— Много ми харесва идеята на Марго — продължи Луис. — Броят ще се казва „Последно пътуване“. А на титула ще пише. „Погребете американския долар заедно с мен! Можете да го направите — той и без това е загинал, свършено е с него!“ В списанието ще настоявам да се създаде нова парична единица, която да замести долара и да се нарича „US Д’Орси“. Тя, естествено, ще се базира на златото. Всичко това ще стане реалност и останалата част от света ще последва нашия пример.

— В такъв случай — каза Марго, — ти ще се превърнеш в паметник на регреса и ще бъдеш изобразен с лице, обърнато назад. Защото с утвърждаването на стандартите на златото много по-малко хора, отколкото сега, ще притежават цялото богатство на света. А останалата част от човечеството ще трябва да живее в пълна бедност.

— Наистина отвратителна перспектива — Луис се намръщи. — Особено това с бедността. Но за създаването на стабилна парична система си заслужава да се плати дори такава висока цена.

— Защо?

— Защото когато паричните системи се разпадат, най-много страдат бедните. В момента става точно това.

Алекс, който седеше на допълнителната седалка отпред, се обърна, за да се включи в разговора.

— Луис, мъча се да бъда обективен и признавам, че понякога твоята тъга по доларите и паричната система има известно основание. Но не бих могъл да се присъединя към тоталния ти песимизъм. Вярвам, че стабилността на долара може да се възстанови. Не ми се струва особено вероятно паричната система изцяло да се разпадне.

— Да, защото не ти се иска да повярваш в това — заяви Луис. — Ти си банкер. Ако паричната система се разпадне, ти и твоята банка ще загинете. Единственото, което бихте могли да направите, е да продадете изгубилата вече своята стойност хартия за банкноти, та да направят от нея тапети или тоалетна хартия.

— Е, стига де! — възкликна Марго.

— Знаете, че нещата винаги стигат до тук, когато провокирате Луис — въздъхна Едуина. — По-добре да говорим за друго.

— Не, не — протестираше Луис. — Въпреки цялото ми уважение към теб, скъпа, искам да заявя, че аз говоря съвсем сериозно. И не се нуждая, нито пък искам да се отнасят към мен със специално внимание.

— А какво искаш? — попита Марго.

— Искам да бъде разбрана следната истина: Америка унищожи своята собствена парична система, а и тази на света, и причината за това е в политиката, алчността и дълговете. Искам съвсем ясно да се разбере, че не само отделни личности и корпорации, а и цели нации могат да банкрутират. Съединените щати са близко до банкрута — и за това има несъмнени доказателства и в миналото, и в настоящето. Погледнете Ню Йорк. Това е един западащ, завладян от престъпност град, в който анархията дебне от всеки ъгъл. Това, което става в Ню Йорк, скоро ще сполети цялата нация. Кризите с паричните единици не са нещо ново — продължи Луис. — Нашият век е изпъстрен с подобни примери, и всички те сочат една единствена причина — правителството предизвиква тази смъртоносна болест, инфлацията, като печата огромно количество пари, които нямат златно покритие и не са защитени от други реални стойности. През последните петнайсет години в Съединените щати се прави точно това.

— Вярно е, че в обръщение има повече долари, отколкото би трябвало — призна Алекс. — Никой разумен човек не се съмнява в това.

— Но има и повече дългове, отколкото биха могли да се върнат — поклати глава Луис. — Дълговете нарастват като огромен сапунен мехур. Американските правителства са разпилявали безотговорно милиарди, след това са правили неразумни заеми, потъвали са в невъобразими дългове и са използвали печатните преси, за да създадат повече пари и инфлация. Хората следват този пример. — Луис кимна към катафалката отпред и продължи: — Ето банкери като Бен Розели извършиха най-прокълнатото си дело, като натрупаха огромни дългове. Ти правиш същото, Алекс, с твоите кредитни карти, които ускоряват инфлацията, и с тази лесна процедура за вземане на заеми. Кога ли хората ще усвоят отново урока, който учи, че не съществува лесен дълг? И като нация, и като индивиди, американците вече са изгубили онова, което някога притежаваха — разумна финансова политика.

— Ако случайно се чудиш, Марго — обади се Едуина, — ще ти кажа, че ние с Луис не си говорим често за проблемите около банката. Така нещата вкъщи вървят много по-добре.

— Луис — усмихна се Марго, — всичко, което каза, звучеше точно като в списанието ти.

— Или като биене на барабан в празна стая, където никой не го чува, а? — не се предаваше Луис.

— Ще бъде едно бяло погребение — внезапно каза Едуина.

Тя се наведе напред и се загледа през замъгления прозорец в сипещия се сняг. Вече бяха в покрайнините на града и улиците бяха побелели от снега. Кортежът намали скорост по сигнал на моторизирания ескорт, който се движеше по-бавно, за да осигури безопасност на колоната.

Алекс се огледа — гробището беше само на около половин миля.

Луис Д’Орси каза в заключение на разговора им:

— С други думи, за по-голяма част от хората вече не е останала никаква надежда, играта на пари свърши. Спестявания, пенсии, вложения с фиксирани лихви — всичко това губи своята стойност. Стрелките на часовника показват дванайсет и пет. Всеки трябва да реши сам за себе си, дошъл е часът на борба за оцеляване и всеки човек трябва да търси свой спасителен пояс. Не забравяйте, че има начини да се извлече полза от общото нещастие. В случай, че това те интересува, Марго, би трябвало да прочетеш моята последна книга: „Депресии и бедствия — как да спечелим от тях“. Там всичко е описано. Може да ти се стори чудно, но тя се продава много добре.

— Ако нямаш нищо против, няма да се възползвам от тази възможност — заяви Марго. — Все едно да пазя за себе си ваксината, точно когато започва чума!

Алекс гледаше напред през прозореца. Мислеше за склонността на Луис да театралничи и да надценява нещата. И все пак всичко, което казваше, бе подплатено със здрав разум и солидни аргументи. Така беше и днес. Може би Луис бе прав в предвижданията си за предстоящ финансов крах. Този крах щеше да бъде най-унищожителният в историята.

Луис Д’Орси не беше единственият, който вярваше в тези прогнози. Някои финансови капацитети споделяха същите възгледи, но мнението им бе пренебрегвано, често с присмех, може би защото никой, и най-малко банкерите, не искаха да повярват, че са обречени на апокалипсис.

Алекс мислеше като Луис по два основни проблема. Единият беше свързан с необходимостта от по-големи икономии и пестене — това накара Алекс да постави специално ударение върху спестовните влогове в изявлението си пред управителния съвет преди седмица. А вторият беше свързан с тревогата, която самият той изпитваше по повод нарастващите дългове в резултат на улесненията при предоставяне на кредит и особено при използването на кредитни карти.

Той се обърна назад и попита Луис:

— Да речем, че катастрофата приближава и да предположим, че ти си един обикновен вложител, който притежава известно количество долари, тогава коя банка би предпочел, за да вложиш парите си?

— Някоя голяма банка — без колебание отговори Луис. — Защото най-напред ще пропаднат малките банки. Това вече се случи през двайсетте години на века, когато малките банки бяха срутени с един замах като картонени основи при игра на кубчета. Същото ще стане и сега, защото малките банки не разполагат с достатъчно капитали, за да преживеят паниката и масовото теглене на пари. В такива случаи не може да се разчита и на федералните депозитни осигуровки. Защото те представляват по-малко от един процент от всички депозити на банките, а това съвсем не е достатъчно в случай, че настъпи серия от банкрути в цялата страна.

Луис се замисли и продължи:

— Но този път няма да пострадат единствено малките банки. Под ударите ще попаднат и някои от големите — особено тези, които са вложили прекалено много милиони за заеми в индустрията, а също и тези с голям процент на международните депозити — горещи пари, които биха могли да изчезнат буквално за една нощ. Няма да е никак лесно и за банките, разполагащи с малко налични средства, те едва ли ще успеят да се справят с паникьосаните вложители, които ще се втурнат да теглят парите си. Да допуснем, Алекс, че аз съм вложител. Първо ще проуча балансите на големите банки и ще избера тази, която е предоставила най-малко заеми в съотношение с вложенията си, и която разполага с широк кръг вложители вътре в страната.

— Чудесно — каза Едуина. — Искам да ти кажа, че Първа търговска американска банка напълно отговаря на тези условия.

— В момента — поклати глава Алекс. Нещата биха могли да се променят, ако управителният съвет приемеше плановете на Роскоу Хейуърд за нови големи заеми за индустрията.

Тази мисъл му напомни, че банковите директори щяха да се съберат след два дни, за да продължат прекъснатото преди седмица заседание.

Колата намали скорост, спря, придвижи се малко напред и отново спря. Бяха навлезли в алеите на гробището.

Вратите на колите се отваряха, отвътре излизаха хора с чадъри или с вдигнати и загърнати срещу студа и снега яки. Извадиха ковчега от катафалката и той бързо побеля от снега.

Марго хвана Алекс за ръка и заедно с Едуина и Луис се присъединиха към тихата процесия, която изпращаше Бен Розели до гроба му.