Артър Хейли
Банкери (15)

15

През първата седмица на ноември състоянието на Бен Розели се влоши. От деня, в който президентът на банката съобщи за своята неизлечима болест, бяха изминали само четири седмици, но силите му бяха съвсем намалели, а тялото му се топеше, докато множащите се агресивни ракови клетки затягаха смъртоносната си хватка.

Тези, които посещаваха стария Бен вкъщи — Роскоу Хейуърд, Алекс Вандервурт, Едуина Д’Орси, Нолан Уейнрайт и някои от директорите на банката — бяха потресени от бързината, с която се развиваше болестта. Беше ясно, че на Розели не му остава много живот.

В средата на ноември, когато градът бе връхлетян от силна буря с яростни ветрове, Бен Розели бе закаран с линейка в частното крило на болницата Маунт Адамс и това беше последното кратко пътуване в живота му. Оттогава беше почти непрекъснато под въздействието на силни болкоуспокояващи лекарства и от ден на ден миговете, в които беше в пълно съзнание, ставаха все по-кратки.

Розели вече не упражняваше контрол върху Първа търговска американска банка. Висшите директори в банката се събраха и решиха, че трябва да бъде свикан управителният съвет в пълния му състав, за да изберат нов президент.

За тази важна среща бе определен денят четвърти декември.

 

 

Директорите започнаха да пристигат малко преди десет сутринта. Те се поздравяваха сърдечно и от тях се излъчваше увереност и самочувствие — както беше редно за всеки преуспяващ бизнесмен в компанията на колеги.

Сърдечността им бе по-сдържана от обикновено — в знак на уважение към умиращия Бен Розели, който все още се крепеше, макар и на края на сетните си сили, на около миля оттук. Директорите, които пристигаха, бяха истински адмирали и фелдмаршали в търговията, какъвто беше и самият Бен. Всички те знаеха, че каквото и да се случи, бизнесът, който гарантира развитието на цивилизацията, трябва да продължи. Настроението им подсказваше, че поводът, поради който са се събрали, е тъжен, но това не би ги спряло да изпълнят задълженията си. И така, те влизаха самоуверено в облицованата с орехово дърво заседателна зала, чиито стени бяха украсени с портрети и фотографии на изтъкнати предшественици, които бяха дали своя важен принос, но сега бе останал единствено споменът за тях.

Управителният съвет на всяка голяма американска корпорация прилича на изискан клуб. Освен трима-четирима висши ръководители, които са на щатна работа, в съвета влизат и двайсетина изтъкнати бизнесмени с различна сфера на дейност. Те често са президенти или членове и на други управителни съвети.

Външните директори се канят в състава на управителния съвет заради личните си постижения, заради престижа на институцията, която представляват, или заради стабилната си връзка — обикновено финансова — с компанията.

Сред бизнесмените се смята за голяма чест да си директор на компания и колкото по-престижна е компанията, толкова по-голяма е славата. Намираха се и такива хора, които колекционираха директорски постове, както индианците някога са колекционирали скалпове. Към директорите се отнасят с уважение, а това повишава самочувствието им, пък и с щедрост — големите компании им плащат от хиляда до две хиляди долара за посетено заседание на управителния съвет, десетина пъти в годината.

Особено висок престиж има директорският пост в големите банки. За американския бизнесмен поканването му в управителния съвет на някоя от големите банки е почти равностойно на удостояването му с почетна титла от кралицата. И, естествено, е негова заветна мечта. Управителният съвет на Първа търговска американска банка, която беше сред двайсетте най-големи национални банки, бе наистина внушителен.

Или поне всички смятаха така.

Алекс Вандервурт наблюдаваше директорите, докато заемаха местата си около голямата елипсовидна маса, и си мислеше, че сред тях има много мъртви души. Съществуваха също така противоречиви интереси, защото някои от директорите, или по-точно техните компании, дължаха големи заеми на банката. Изберат ли го за президент, една от дългосрочните му задачи щеше да бъде да промени състава на управителния съвет, за да не прилича повече на приятен клуб.

Но дали ще стане президент? Или ще изберат Хейуърд?

Двамата кандидати щяха да изложат в кратко експозе своите възгледи. Джеръм Патертън, заместник-председателят на управителния съвет, бе разговарял с Алекс преди два дни.

— Ти знаеш, както и всички останали, че нашето решение ще бъде между теб и Роскоу. И двамата сте подходящи, затова е трудно да се направи избор. Така че, ще трябва да ни помогнете. Разкажете ни как виждате бъдещето на банката. Сами решете какво ще съдържат експозетата ви.

Алекс знаеше, че същият разговор с бил проведен и с Роскоу Хейуърд.

Хейуърд, верен на себе си, се бе въоръжил с предварително подготвен текст. Седнал точно срещу Алекс, той преглеждаше написаното, орловото му лице беше сериозно, а сивите очи зад очилата без рамки неотклонно следяха напечатаните думи. Сред положителните качества на Хейуърд много важна бе способността му да се съсредоточава, особено върху цифри. Един от колегите им бе казал за него: „Роскоу може да прочете доклада за печалбите и загубите така, както диригентът на симфоничен оркестър чете партитурите — той усеща нюансите, силните ноти, незавършените пасажи, кресчендата и скритите възможности, които другите пропускат да забележат“. Без съмнение, цифрите щяха да бъдат в основата на експозето на Хейуърд.

Алекс се двоумеше дали да използва цифри в изказването си. Ако го стори, трябваше да се довери на паметта си, защото не се бе подготвял предварително. Алекс размишлява до късно през нощта и реши, че ще е най-добре да говори импулсивно, като даде възможност на мислите и думите сами да дойдат на мястото си.

Той си припомни, че неотдавна в същата тази зала Бен бе съобщил: „Аз умирам. Докторите ми казаха, че не ми остава много.“ Думите му бяха потвърждение на това, че в живота всичко има своя край. Те бяха един вид присмех към собствените му амбиции, към амбициите на Роскоу Хейуърд, към амбициите въобще.

Независимо дали амбициите се оказваха безсмислени или не, Алекс държеше да стане президент на банката. Мечтаеше да има възможността на Бен да определя посоките, да решава тактиката и да утвърждава приоритетите, така че приносът му да бъде наистина значим. И независимо дали след време щяха да го оценят, той вярваше в смисъла на вложените усилия — да имаш възможността да работиш, да ръководиш, да се бориш и да се състезаваш.

Достопочтеният Харолд Остин зае традиционното си място в десния ъгъл на масата. Той беше облечен в светъл кариран костюм, с елегантна риза и пепитена връзка — приличайте на манекен от страниците на „Плейбой“. В устата му имаше дебела пура, която се готвеше да запали. Алекс му кимна. Остин отвърна на кимването му, но с подчертана сдържаност.

Преди седмица достопочтеният Харолд се беше отбил, за да протестира срещу ветото, което Алекс наложи на подготвените от агенцията на Остин реклами за кредитните карти Кийчардж.

— На свое заседание управителният съвет одобри разширяването на търговията с кредитни карти — заяви достопочтеният Харолд. — Освен това, ръководителите на отдела за кредитни карти поддържат провеждането на такава рекламна кампания. И след всичко това — твоята намеса. Питам се дали да не поставя въпроса за своеволното ти вето на вниманието на управителния съвет.

Алекс беше безкомпромисен:

— Знам много добре за решението на управителния съвет, защото и аз участвах в него. Изобщо не сме решавали да разширяваме търговията с помощта на материали, които са евтини, подвеждащи, та дори лъжливи и компрометиращи банката. Твоите рекламни агенти биха могли да измислят нещо по-добро, Харолд. Всъщност вече са го направили — видях и одобрих новите варианти. Що се отнася до своеволието ми, мисля, че съм взел решение, което е напълно в моите компетенции, и ако се наложи, отново ще направя същото. Така че, ако решиш да поставиш въпроса пред управителния съвет, аз не възразявам. Но ако те интересува моето мнение, те няма да ти благодарят за това — по-вероятно е да изкажат благодарност на мен.

Харолд Остин се намръщи, но очевидно прецени, че ще е по-добре да си замълчи. Постъпи разумно, тъй като рекламната му агенция спечели доста от кампанията с новите реклами за кредитни карти Кийчардж. Но Алекс разбра, че си е създал един враг. Това надали имаше някакво значение за днешния избор, тъй като достопочтеният Харолд предпочиташе Роскоу Хейуърд и при всички случаи щеше да гласува за него.

Алекс знаеше, че един от силните му привърженици е Ленард Л. Кингзуд — уважаваният, енергичен ръководител на Нортам Стийл. Кингзуд седеше близо до председателското място и разговаряше оживено със съседа си. Лен Кингзуд бе телефонирал на Алекс преди няколко седмици, за да го предупреди, че Роскоу Хейуърд активно агитира директорите да подкрепят кандидатурата му за президент.

— Не казвам, че трябва да направиш същото, Алекс, ти сам ще си решиш. Но те предупреждавам, че действията на Роскоу могат да донесат известен ефект. Не и върху мен, разбира се. За мен той не е лидер и аз му го казах. Но Роскоу действа по един доста убедителен начин, пуска въдици навсякъде и някои могат да се хванат.

Алекс благодари на Лен Кингзуд за информацията, но не направи опит да последва тактиката на Хейуърд. Агитацията би могла да помогне в някои случаи, но често имаше обратен ефект — не всички обичаха да им се оказва натиск. Освен това на Алекс му беше неудобно да води активна кампания за поста на Бен — та старецът беше все още жив.

Въпреки всичко, Алекс смяташе, че днешното заседание и решенията му са наистина наложителни.

Шумът от разговорите стихна. Последните двама закъснели се настаняваха на местата. Джеръм Патертън, седнал начело на масата, почука с малкото чукче и обяви:

— Господа, заседанието на управителния съвет започва.

Патертън, който днес изпълняваше толкова значителна роля, беше доста незабележителен служител и в ръководния ешелон на банката го смятаха за приспособленец. Той беше прехвърлил шейсетте и скоро щеше да се пенсионира. В банката дойде преди години след сливане с друга, по-малка банка. Оттогава задълженията му намаляваха постепенно, и то по взаимно съгласие. Напоследък разпределяше времето си между проблемите на кредитния отдел и играта на голф с клиенти. Голфът дори вземаше връх и Джеръм Патертън рядко биваше в кабинета си след два и половина следобед. Постът му като заместник-председател на управителния съвет бе по-скоро почетен.

Патертън приличаше на застаряващ фермер. Беше почти плешив, ивица побеляла коса опасваше заострената му като яйце розова глава. Веждите му, обаче, бяха много гъсти и стърчаха напред, а изпъкналите му сиви очи леко сълзяха. В тон с фермерския си вид, той обикновено се обличаше в костюм от туид. Алекс Вандервурт смяташе, че Патертън притежава остър, но напоследък позанемарен ум.

Джеръм Патертън започна с кратко слово за Бен Розели, след това прочете преценката на лекарите за здравословното му състояние, в която се споменаваше за „отпадналост и губене на съзнание“. Някои от директорите свиха устни, други поклатиха глави.

— Но животът на нашата общност продължава — каза Патертън и изброи причините за свикването на заседание, и по-специално необходимостта от избор на нов президент на Първа търговска американска банка. — Господа, повечето от вас са запознати с утвърдените в управителния съвет процедури — продължи той и съобщи, че предстоят очакваните от всички изказвания на Роскоу Хейуърд и Алекс Вандервурт. След това двамата щяха да напуснат заседанието и да изчакат, докато се обсъждат кандидатурите им.

— Що се отнася до реда, по който ще говорят, ще използваме древния, независещ от пристрастия метод на азбучната последователност. — Джеръм Патертън погледна Алекс. — Понякога съм страдал затова, че презимето ми започва с „П“. Надявам се, че твоето „В“ не ти е създавало прекалено много проблеми.^[1]

— Прав сте, господин председател — каза Алекс. — Дори понякога ми предоставя правото на последна дума.

Около масата се чу смях, за първи път през днешния ден. Роскоу Хейуърд също се усмихна, макар усмивката му да изглеждаше неискрена.

— Роскоу — подкани го Джеръм Патертън, — ако си готов, можеш да започваш.

— Благодаря, господин председател.

Хейуърд стана, отдръпна стола си назад и спокойно огледа деветнайсетте мъже около масата. Отпи глътка вода, покашля се и заговори с ясен, равен глас.

— Уважаеми колеги, тъй като това е закрито заседание, за което няма да се дава информация в пресата и на другите акционери, аз смятам, че трябва да се спра на основната цел на нашата банка, която определя както моите задължения, така и задълженията на управителния съвет. А това е печалбата на Първа търговска американска банка. — Той повтори, като специално наблягаше на думите: — Печалбата, господа, е нашият приоритет номер едно.

Хейуърд погледна листа с бележките и продължи:

— Позволете ми да се спра малко по-подробно на този въпрос. Според мен, твърде много решения в областта на банковото дело, а и в бизнеса въобще, се взимат под силното влияние на различни социални мотиви или на други проблеми на нашето време. Като банкер аз смятам това за погрешно. Позволете ми да подчертая, че съвсем не подценявам значимостта на социалното съзнание на индивида — моето собствено, надявам се, е добре развито. Приемам също така, че от време на време всеки от нас трябва да подлага на проверка своите собствени ценности, да ги съпоставя с новите идеи и да дава личния си принос в тяхното развитие. Но политиката на една корпорация е нещо друго. Тя не би трябвало да се подлага на влиянието на променящия се социален вятър, на разни прищявки и капризи. Допуснем ли подобен начин на мислене да ни ръководи, ние ще подложим на риск развитието на частната стопанска инициатива, а за банката това би било гибелно: нашата мощ ще отслабне, ще се забави прогресът, ще се ограничат печалбите. Накратко казано, и този път ние трябва да стоим встрани от обществено-политическата сцена. Тя би трябвало да е обект на нашето внимание само дотолкова, доколкото оказва влияние върху финансовото състояние на клиентите ни.

Ораторът наруши сериозността си с лека усмивка.

— Разбирам, че ако тези думи бяха изречени на публично място, те биха звучали някак недипломатично. Истината е, че аз никога не бих ги казал на публично място. Но тук между нас се вземат големите, истинските решения, определя се и политиката на действие и такова откровение е съвсем допустимо.

Няколко от директорите кимнаха с глави. Един дори потропа одобрително с юмрук по масата. Други — стоманопроизводителят Ленард Кингзуд бе сред тях — останаха безмълвни.

Алекс Вандервурт размисляше върху речта. Роскоу Хейуърд явно се стремеше към директна конфронтация, към пълен сблъсък на възгледите. Хейуърд добре разбираше, че всичко, казано досега, бе в пълно противоречие с разбиранията на Алекс, а и със схващанията на Бен Розели, демонстрирани чрез нарастващото либерализиране на банката през последните години. Бен беше този, който ангажира Първа търговска американска банка в граждански проекти, свързани както с града, така и с щата — такъв проект например бе Форум Ист. Алекс не хранеше никакви илюзии. Значителна част от управителния съвет не подкрепяше, а често беше и против политиката на Бен. Тази част щеше да приветства твърдата и изгодна за бизнеса линия на Хейуърд. Въпросът беше — колко силни бяха привържениците на твърдата линия.

Алекс беше напълно съгласен с изявлението на Роскоу Хейуърд, че… „това е закрито заседание, където се вземат големи, истински решения и се чертае политиката на действие“.

Възловата дума беше „истински“.

На акционерите и на обществеността би могло да се представи една захаросана, приспиваща бдителността версия за политиката на банката чрез старателно напечатани годишни доклади и сведения. Но истинските, безкомпромисни решения се взимаха единствено зад затворените врати на заседателната зала. Затова сред задължителните изисквания към всеки директор бе дискретността по отношение на решенията, вземани на тези заседания.

— Може да се направи паралел — говореше Хейуърд, — между това, за което говорих току-що, и това, което се случи с църквата, която посещавам и чрез която осъществявам социалната си благотворителност. През шейсетте години нашата църква отделяше много пари, време и усилия за социалните цели, по-специално за подпомагане на цветнокожите. Това се дължеше на някои външни фактори, но и на някои членове на нашата общност, които смятаха, че сме длъжни да го сторим. Църквата ни едва ли не заприлича на социална агенция. Напоследък, обаче, някои от нас взеха нещата в свои ръце. Решихме, че е неправилно да се развива толкова активна социална дейност и че трябва да се върнем към същността на религиозното преклонение. Увеличихме броя на религиозните церемонии — та това е основната функция на нашата църква — и оставихме социалната дейност на правителството и на някои други институции, създадени за това.

Алекс се питаше дали и другите директори не се чудят като него, какво толкова „неправилно“ има в социалната активност на църквата…

— Аз споменах, че печалбата е наша главна цел — продължи Роскоу Хейуърд. — Тук има хора, които се противопоставят на тази идея. Те се опитват да докажат, че самоцелното преследване на печалбата е както грозно, така и глупаво, че е проява на егоизъм и недалновидност и че ни лишава от значителни социални придобивки. — Ораторът се усмихна пренебрежително и добави: — Вие, господа, знаете аргументите им. Като банкер аз категорично не съм съгласен с тях. Преследването на печалба не означава липса на далновидност. И независимо дали става дума за тази или за друга банка, наличието или липсата на печалба също е с висока социална значимост. Бих искал да доизясня мисълта си. Всички банки измерват своите печалби според приходите, които носи всяка една акция. Увеличението на тези приходи — с което обществеността е запозната — се следи от акционери, вложители, инвеститори и от деловите среди в национален и международен мащаб. Покачването или падането на приходите от акциите се възприема като знак за стабилност или нестабилност.

Когато приходите от акциите са високи и доверието към банката е високо. Но ако в няколко големи банки те започнат да падат, какво ще се случи тогава? Настава паническо, всеобщо безпокойство. Вложителите теглят парите си, акционерите — дяловете си, паричният фонд на банката рязко спада и съществуването й е застрашено. С една дума — стига се до дълбока обществена криза.

Роскоу Хейуърд свали очилата си и ги избърса с бяла ленена кърпа.

— Не казвайте, че това не може да се случи. Случвало се е по време на депресията през 1929 година, а днес, когато банките са значително по-големи, ефектът би бил наистина катастрофален. Ето защо банка като нашата трябва преди всичко да се стреми да прави пари както за себе си, така и за своите акционери.

Около масата отново се разнесе шепот на одобрение. Хейуърд мина на нова страница.

— Въпросът е как бихме могли да получим максимална печалба. Ще ви кажа най-напред как не бихме могли да я получим. Няма да я получим, ако се оставим да бъдем въвлечени в проекти, които, макар и благородни по своя замисъл, са или финансово нестабилни, или замразяват с години банкови капитали при ниска печалба. Досещате се, че имам предвид финансирането на неефективно жилищно строителство. В никакъв случай не бива да влагаме значителни средства в строителството на такива жилища — то е известно с това, че носи твърде ниски печалби. Друг начин да не постигнем добри печалби ни осигурява предоставянето на заеми при по-ниски лихви от установените стандарти. Като например — така наречените бизнес заеми за представители на малцинствата. Що се отнася до тези заеми, напоследък банките са подложени на огромен натиск. Ние трябва да му се противопоставим, но не с расистки мотиви, а с делова упоритост: ще предоставяме на представителите на малцинствата заеми винаги, когато е възможно, ала условията на тези заеми трябва да бъдат същите като условията на останалите заемопросители.

Не бива да потъваме и в неясните проблеми, свързани с опазването на околната среда. Не е наша работа да съдим как клиентите ни въртят бизнеса си и какво отношение има той към екологията. Нас ни интересува единствено тяхното добро финансово състояние.

Накратко, ние няма да получим добри печалби, ако се превърнем в пазители на ближния си, нито пък в негови съдници и обвинители. Понякога бихме могли да изразим подкрепата си към евтиното жилищно строителство, градските реконструкции, опазването на околната среда и другите обществени проблеми. Все пак нашата банка има влияние и престиж — защо да не го използваме, след като това не ни носи финансови загуби. Бихме могли да отпуснем и символични суми, специалният ни отдел за връзки с обществеността ще даде гласност на тези благородни прояви. А понякога може и да ги попреувеличи — усмихна се Хейуърд. — Но главните ни усилия трябва да са насочени другаде.

Алекс Вандервурт си мислеше: за каквото и да критикуват Хейуърд, никой не би могъл да го обвини в неяснота на позициите. В речта му всичко бе декларирано съвсем открито. Това не бе случайно. То бе част от хитрите му, дори цинични сметки.

Много от лидерите в областта на бизнеса и финансите — включително и значителна част от директорите в залата — бяха недоволни от ограниченията върху свободата им да правят пари. Те ненавиждаха и необходимостта да проявяват предпазливост при публичните си изявления — в противен случай ставаха обект на яростни атаки от страна на консуматорските кръгове и разни други критикари. За тях бе голямо облекчение да чуят собствените си убеждения, изречени недвусмислено и на висок глас.

Ето защо Роскоу Хейуърд бе повдигнал този въпрос. Алекс беше сигурен, че преди да каже всичко това, Хейуърд бе преброил главите около масата в заседателната зала, преценявайки кой как ще гласува.

Алекс също беше направил своята преценка. Той вярваше, че голяма част от директорите са по-толерантно настроени и ще обърнат съветите на Хейуърд срещу него самия. Само че се нуждаеха от насърчение.

— Тази банка би трябвало да разчита на традиционните си връзки с американската индустрия — говореше Хейуърд. — И по-специално с онези клонове на индустрията, които са доказали своята висока рентабилност — само така бихме увеличили и своята печалба. С други думи, аз съм убеден, че Първа търговска американска банка не отделя достатъчно от свободните си фондове за предоставяне на големи заеми на индустрията. Смятам, че би трябвало веднага да заложим на програма за увеличаване на тези заеми…

Това бе една стара идея, по която Роскоу Хейуърд, Алекс Вандервурт и Бен Розели бяха спорили в миналото. Аргументите на Хейуърд не бяха нови, макар че той ги представи убедително, като използва цифри и графики. Алекс забеляза, че директорите го слушаха заинтересовано.

Хейуърд посвети още трийсетина минути на предимствата от предоставянето на заеми на индустрията пред вложенията в разни обществени проекти. Той завърши с „апел към разума“:

— Това, от което банковото дело се нуждае най-много в момента, е прагматично ръководство. Ръководство, което няма да се поддаде на емоции, нито пък ще отстъпи пред обществения натиск, като вложи неефективно парите си. Ние сме банкери и трябва настойчиво да казваме „не“ на всяка идея, която противоречи на финансовата ни политика. Прогнозираме ли печалба, отговорът ни винаги трябва да бъде „да“. Не трябва да си купуваме евтина популярност за сметка на акционерите ни, а да предоставяме в заем нашите пари и парите на нашите вложители единствено тогава, когато ще получим добра печалба. Може да ни нарекат „твърдолинейни банкери“, но нека бъде така. Аз лично бих се радвал да бъда такъв.

Хейуърд седна сред аплодисменти.

— Господин председател — стоманопроизводителят Ленард Кингзуд се наведе напред и вдигна ръка, — имам няколко въпроса и искам да изразя известни несъгласия.

От другия ъгъл на масата се обади достопочтеният Харолд Остин:

— А аз, господин председател, нямам никакви въпроси по изказването и съм напълно съгласен с всичко.

Избухна смях, сред който се открои един нов глас — този на Филип Йохансън, президента на Мидконтинънт Ръбър.

— Аз съм с теб, Харолд — обади се Йохансън. — Съгласен съм, че е време да възприемем една по-твърда линия.

— Аз също — дочу се и друг глас.

— Господа, моля ви — Джеръм Патертън потропа с чукчето си. — Още не сме свършили. Ще имате време и за въпроси, и за възражения. Предлагам да ги оставим за нашата дискусия, след като Роскоу и Алекс се оттеглят. Нека преди това чуем и Алекс.

— Повечето от вас добре ме познават и като човек, и като банкер — започна Алекс. Той стоеше непринудено до масата в обичайната си поприведена поза и само от време на време се облягаше напред, за да види по-добре директорите, които седяха от двете му страни и срещу него. Тонът му беше равен и спокоен.

— Вие знаете, или би трябвало да знаете, че аз съвсем не съм от отстъпчивите банкери — дори смятам, че съм непреклонен. Доказателство за това, са финансовите ми дела в банката, всички те са печеливши и нито едно не е донесло загуба. Очевидно и в банкерството, както и във всеки друг бизнес, трябва да се проявява твърдост, за да се постигнат добри печалби. Същото се отнася и за хората, които се занимават с банкерство. Доволен съм, че Роскоу повдигна този въпрос, защото това ми дава възможност да изразя собственото си разбиране за печалбата. А също и за свободата, демокрацията, любовта и майчинството.

Някой се изхили. В отговор Алекс се усмихна. Той избута стола си назад, за да си освободи пространство за движение.

— Що се отнася до печалбите в Първа търговска американска банка, аз определено смятам, че те би трябвало значително да нараснат. Но за това ще говоря по-късно. Първо ще се спра на някои основни възгледи. Мое лично мнение е, че през последното десетилетие цивилизацията търпи много по-бързи и значими промени в сравнение с който и да е друг период след индустриалната революция. Това, което става около нас и в което участваме, е социална революция на съзнанието и поведението.

Някои не харесват тази революция. Лично аз я харесвам. Но независимо дали я харесваме или не, тя е тук, тя съществува, няма да се видоизмени или да изчезне. Защото движещата сила на това, което става, е решимостта на мнозинството от хората да подобрят качеството на живота, да спрат замърсяването на околната среда, да запазят поне това, което е останало от природните ресурси. Пред индустрията и бизнеса се поставят изисквания за нови стандарти и името на играта днес е „всеобща социална отговорност“. Твърде съществено е, че тези по-високи стандарти на отговорност бяха постигнат без значителни загуби на печалби.

Алекс направи няколко крачки в ограниченото пространство зад масата. Преодоля колебанието си дали да отговори и на останалите предизвикателства на Хейуърд и отново заговори:

— Във връзка с отговорността и съпричастността, Роскоу използва примера с неговата църква. Той каза, че са „взели нещата в свои ръце“ и следват политиката на ненамеса. По мое мнение Роскоу и хората от неговата църковна общност се мъчат да върнат нещата назад. Подобно отношение не е полезно нито за християнството, нито за банкерството.

Хейуърд скочи на крака, протестирайки:

— Това е недопустима лична нападка, а и погрешна интерпретация.

— Не смятам, че е така — отвърна спокойно Алекс.

Харолд Остин почука с кокалчетата на свитата си в юмрук ръка.

— Господин председател, възразявам, Алекс си служи с лични обиди.

— Роскоу намеси своята църква, а аз само коментирам — защити се Алекс.

— По-добре да не беше го правил. — Гласът на Филип Йохансън прозвуча остро и грубо. — Защото има какво да кажем и за компанията, в която се движиш. Роскоу с неговата църква е нищо в сравнение с…

Алекс пламна, но попита:

— Мога ли да знам какво искаш да кажеш?

— Доколкото ми е известно, твоята най-близка приятелка, в отсъствието на съпругата ти, е левичарски активист. Може би затова подкрепяш съпричастността…

Този път Джеръм Патертън удари силно с чукчето.

— Достатъчно, господа. Забранявам да се правят подмятания от този род.

Йохансън се усмихна. Въпреки правилата, той все пак бе успял да каже това, което искаше.

Алекс Вандервурт се вбеси и замалко да заяви, че личният му живот си е негова работа, но после се отказа. Може би щеше да му се наложи някой друг път. Не и сега. Той разбра, че е направил голяма грешка с коментара за църквата и смени темата:

— Бих искал да се върна към въпроса дали ние, банкерите, можем да си позволим да пренебрегваме промените в света? Ако се опитваме да го правим, ще заприличаме на щраусите, които крият главите си в пясъка.

Ние не можем да се опираме единствено на прагматичните финансови основи. Всички вие добре знаете, че бизнес не се прави, като се пренебрегват промените, а като се действа гъвкаво и в тон с тях. Ние сме един вид опекуни на парите и всеки ще спечели, ако следим посоките на вятъра в областта на инвестирането, ако внимаваме, ако се ослушваме и адаптираме към новата обстановка.

Той усещаше, че с изключение на грешката, която допусна преди малко, практическата насоченост на неговия гамбит привлече вниманието на директорите. Почти всеки от външните директори в управителния съвет се бе сблъсквал със законодателството по въпросите на замърсяването на околната среда, защитата на потребителските интереси, шарлатанството в рекламата, наемането на работа на хората от малцинствата и равноправието на жените. Понякога законите се приемаха въпреки яростната съпротива на компаниите, ръководени от тези банкови директори. Но след като законите се превърнеха в реалност, същите тези компании се научаваха да живеят според новите стандарти и с гордост изтъкваха приноса си за обществения напредък. Някои — Ленард Кингзуд например — смятаха, че общата отговорност се отразява добре на бизнеса и горещо я подкрепяха.

— В Съединените щати има четиринайсет хиляди банки-напомни Алекс. — Те разполагат с огромна финансова сила за предоставяне на заеми. Но когато тези заеми се дават на индустрията и бизнеса, това означава и отговорност от наша страна. Към критериите за предоставяне на заеми би трябвало да включим и някои утвърдени в обществото показатели, като отчитаме доколко заемопросителите отговарят на тях. Фабриката, която финансираме, ще замърсява ли въздуха? Безопасно ли е производството на финансираните от нас нови продукти? Не заблуждават ли рекламите на компанията, която ползва наш заем? И коя компания е по-толерантна към малцинствата, за да помогнем на нея.

Алекс се наведе и огледа директорите, като се опитваше да срещне погледите им.

— Вярно е, че тези въпроси не винаги се задават, че може би в момента те не са най-важните. Но големите банки се съобразяват с тези проблеми и когато става дума за стабилен бизнес, би било разумно Първа търговска американска банка да последва примера им. Водещата роля в индустрията носи стабилни дивиденти, но и водещата роля в банковото дело не бива да се подценява.

Да не забравяме, че ще бъде по-добре да променим доброволно политиката си. Инак след време ще бъдем принудени да го сторим от съответните разпоредби.

Алекс направи кратка пауза, пристъпи встрани от масата, после се върна на мястото си и попита.

— В кои други области нашата банка би трябвало да поеме обща отговорност? Аз поддържам становището на Бен Розели, че ние би трябвало да имаме свой дял в подобряването на живота в този град и в този щат. Това би могло да се постигне чрез финансиране на нискорентабилното жилищно строителство. Управителният съвет вече го прие чрез проекта за Форум Ист. Надявам се, че с течение на времето нашият принос ще става все по-голям.

Той погледна към Роскоу Хейуърд.

— Естествено, аз разбирам, че тези вложения няма да ни донесат висока печалба. Но бихме могли да компенсираме с други, по-доходоносни операции.

Алекс обясни, че значителни печалби могат да постъпят от решителното и мащабно разширяване на сектора по спестяванията.

— Сумите от вноските по погасяване на жилищни заеми следва да се насочат към спестовните влогове, те също са дългосрочни вложения. По такъв начин нашите печалби ще дойдат от обема — защото, заедно със заемните вноски, спестовните вложения ще придобият значителен обем в сравнение с това, което имаме в момента. Така постигаме и печалба, и финансова стабилност, и значителен социален принос.

Само преди няколко години големите търговски банки като нашата отблъснаха клиентите с неголеми спестявания и бизнес, защото ги смятаха за маловажни. И тогава, докато ние дремехме, спестовни и заемни асоциации се възползваха от тази пропусната възможност и развиха такава дейност, че сега са главният ни конкурент. Ала все още съществуват огромни възможности, особено в сферата на личните спестявания. Твърде възможно е след десетина години дребният бизнес да изпревари търговските депозити и по този начин да се превърне в най-важната съществуваща парична сила.

Спестяванията, продължи Алекс, са само една от няколкото сфери, в които Първа търговска американска банка може да развие ефективна дейност.

Като продължаваше да се движи и да говори, той се спря на всеки отдел и предложи някои промени. Всичко това бе подробно изложено в един доклад, който Алекс Вандервурт беше подготвил по молба на Бен Розели, няколко седмици преди съобщението за приближаващата му смърт. В резултат на последвалите неочаквани събития, този доклад бе останал непрочетен — поне такава бе информацията на Алекс.

Една от препоръките му беше да се открият още девет нови клона в по-отдалечените райони на щата. Другата засягаше някои съществени промени в организацията на банката. Алекс предлагаше да се обърнат към услугите на специализираните консултантски фирми, които биха им помогнали в преструктурирането. По този повод Алекс се обърна към управителния съвет с думите:

— Нашата ефективност е по-ниска, отколкото би трябвало да бъде. Машината буксува.

Накрая той се върна към своята основна тема.

— Нашите връзки с индустрията, разбира се, ще продължат. Заемите за индустрията и търговския бизнес ще останат в основата на нашата дейност. Но не и само те. Тези заеми не би трябвало да представляват преобладаващата част от нашата дейност. Не бива да пренебрегваме и малките сметки, включително и личните. Основателят на банката посвети усилията си да служи на хората със скромни доходи, на които достъпът до други банки бе отказан. За изминалото столетие и целта, и сферите на дейност придобиха по-голяма широта. Но и синът на основателя, и внукът му никога не забравиха за неговата главна цел, никога не пренебрегнаха правилото, че малкото, умножено много пъти, би могло да се превърне в голяма сила.

Бързото и многократно увеличаване на малките спестявания, което управителният съвет трябва да утвърди като своя цел, ще бъде достойно продължение на идеите на основателя на банката, ще увеличи нашата финансова сила и — в съответствие с изискванията на времето — ще спомогне за общото добро — то е и наше, собствено добро.

Членовете на управителния съвет ръкопляскаха и на Алекс. Той знаеше, че някои от ръкоплясканията са просто от учтивост. Но около половината от директорите изглеждаха наистина въодушевени. Шансовете им с Хейуърд бяха като че ли еднакви.

— Благодаря ти, Алекс. — Джеръм Патертън се огледа и попита: — Имате ли въпроси, господа?

Въпросите отнеха още около половин час, след което Роскоу Хейуърд и Алекс Вандервурт напуснаха заседателната зала. Всеки се върна в кабинета си, за да изчака решението на управителния съвет.

Директорите дискутираха до обяд, но не успяха да стигнат до никакво решение. Споровете продължиха и по време на обяда в директорската трапезария. Изходът от заседанието все още не можеше да се предвиди.

Сервитьорът тихо се приближи до Джеръм Патертън с малък сребърен поднос в ръка. Върху него имаше сгънат лист хартия. Заместник-председателят взе листа, разгъна го и го прочете. След кратка пауза той се изправи на крака и изчака, докато разговорите около масата утихнаха.

— Господа — гласът на Патертън леко потрепери, — с болка трябва да ви съобщя, че нашият уважаван президент, Бен Розели, е починал преди няколко минути.

Скоро след това, по взаимно съгласие и без дискусии, заседанието на управителния съвет бе закрито.