Артър Хейли
Банкери (14)

14

В отдела по сигурността имаше списък с адресите и телефоните на банковите служители. Нолан Уейнрайт преписа телефона и адреса на Майлс Истън.

Той познаваше района, в който живееше Истън. Квартал за хора със средни доходи, на около две мили от центъра. Апартаментът, който го интересуваше, беше „2Г“.

След като напусна централната сграда на банката, шефът по сигурността влезе в една телефонна кабина на площад Розели и набра телефонния номер. Никой не отговори. Майлс Истън беше ерген и Уейнрайт се надяваше, че живее сам. Ако беше вдигнал телефона, Уейнрайт щеше да се извини — уж е сгрешил номера. Но при това положение той се отправи към подземния гараж, където беше паркирана колата му. Преди да излезе от гаража, отвори жабката на колата, извади тънка кожена чантичка и я сложи във вътрешния си джоб. След това потегли към града.

Той се приближи към сградата, в която се намираше апартамент „2Г“, като мимоходом се стремеше да запомня всички подробности. Триетажната постройка, вероятно на около четирийсет години и не особено добре поддържана, беше с двайсетина апартамента. Портиер не се виждаше. В преддверието имаше кутии за писма и звънци с имена. Към тях водеше двойна стъклена врата. Следваше втора, по-солидна врата, несъмнено заключена.

Беше десет и половина вечерта. По улицата почти не минаваха коли. Не се виждаха и пешеходци. Той влезе в сградата.

До кутиите за писма имаше три реда звънци и домофон. Уейнрайт намери звънеца с табелка ИСТЪН и го натисна. Както очакваше, никой не отговори.

Като предполагаше, че „2Г“ е на втория етаж, той избра наслуки един звънец в третата редица и го натисна. По домофона се чу мъжки глас:

— Да, кой е?

Името срещу звънеца беше Апълбай.

— Поща — каза Уейнрайт. — Телеграма за Апълбай.

— Донесете я горе.

Зад тежката врата се чу тихо бръмчене и ключалката се отвори. Уейнрайт натисна вратата и бързо влезе. Насреща беше асансьорът, но той го отмина. Качи се по страничната стълба, като прескачаше по две стъпала наведнъж.

Докато бързаше към втория етаж, Уейнрайт си мислеше за изключителната наивност на някои хора. Той се надяваше, че Апълбай няма да чака дълго телеграмата и скоро ще забрави за нея. Щеше да се почуди къде ли е пощаджията и толкова. Би могло да му се случи нещо доста по-лошо. Въпреки многобройните предупреждения, обитателите на жилищни сгради продължаваха да проявяват небрежна наивност. Апълбай можеше и да се обади в полицията, но Уейнрайт почти изключваше подобна проява на бдителност. Така или иначе, след няколко минути това вече щеше да бъде без значение.

Апартамент „2Г“ се намираше към края на коридора. Ключалката се оказа доста елементарна. Уейнрайт извади тънките метални пластинки от кожената си чантичка. При четвъртия опит ключалката превъртя. Той влезе и затвори вратата.

Почака известно време, докато очите му свикнат с тъмнината, след това отиде до прозореца и пусна завесите. Намери ключа на лампата и го завъртя.

Апартаментът беше малък, за един човек. Част от голямата стая бе приспособена за всекидневна — в нея имаше канапе, фотьойл, портативен телевизор и малка маса. Леглото беше отделено с вътрешна стена. Кухненският бокс беше зад подвижна врата, а две врати водеха съответно към банята и вградения гардероб. Жилището беше чисто и подредено. Етажерките с книги и картините по стените даваха допълнителна представа за обитателя му.

Без да губи време, Уейнрайт се зае с бързо и внимателно претърсване на апартамента, като непрекъснато опитваше да потисне вътрешното си недоволство срещу тези нелегални действия. Това чувство го измъчваше. Нолан Уейнрайт си даваше сметка, че всичко, което беше направил досега, противоречи на разбиранията му за ред и закон. Но гневът го караше да продължи. Гневът и чувството за поражение, което бе претърпял преди четири дни.

Той си спомняше с поразителна яснота мълчаливата молба в очите на младата пуерториканка Хуанита Нунес. Погледът й миналата сряда бе очевиден апел: Ти и аз…, и двамата сме цветнокожи. Единствен ти от всички наоколо би могъл да разбереш моята безпомощност и да ми помогнеш. Той долови тази молба, но я пренебрегна. И тогава молбата в очите на Нунес премина в омраза.

Като капак на всичко, Майлс Истън бе успял да то измами. Това вбесяваше Уейнрайт. Той трябваше да постави Истън на мястото му, независимо дали нарушава закона или не.

С полицейска методичност Уейнрайт продължаваше да претърсва, твърдо убеден, че стига да има доказателства, той ще успее да ги открие. След половин час беше почти приключил. Беше прегледал гардеробите и шкафовете, мебелите и куфарите, бе проверил зад картините и в кутията на телевизора. Прелисти и книгите, като забеляза, че една от етажерките е запълнена с литература, посветена на хобито на Истън — история на парите през вековете. Освен книгите, имаше и албум със снимки и рисунки на древни монети и банкноти. Нямаше и следа от нещо, което би могло да послужи като доказателство за обвинение. Уейнрайт премести мебелите в единия ъгъл, нави килима и с помощта на лампа започна да преглежда всеки инч от дървения под.

Без лампата едва ли щеше да забележи двете плоскости с малко по-светъл цвят — те издайнически показваха, че там настилката е била рязана. Той внимателно ги повдигна и отдолу видя черна счетоводна книга и цял куп банкноти от двайсет долара.

С бързи движения нареди дъските, постла килима и върна мебелите на местата им.

После преброи парите. Бяха общо шест хиляди долара. След това прегледа малката черна книга и веднага разбра, че в нея се водеха сметки за залагания. Той подсвирна с уста, като се вгледа в размера на сумите. После остави парите и книгата — проучването й търпеше отлагане — на малката масичка пред канапето.

Уейнрайт беше учуден, че намери парите. Той не се съмняваше, че това бяха шестте хиляди долара, които изчезнаха в сряда от банката, но се чудеше защо Истън ги държи у дома си, защо не ги е разменил или вложил. От опита си в полицията знаеше, че понякога престъпниците постъпваха съвсем необмислено — случаят Истън беше пример за това. Оставаше да разбере как бе успял да вземе и да донесе парите.

Уейнрайт огледа апартамента и угаси лампите. Дръпна завесите и като се настани удобно в канапето, зачака.

Малкият апартамент се осветяваше само от отраженията на уличната светлина и в полумрака отново го налегнаха предишните мисли. Сети се за Хуанита Нунес — как ли би могъл да й се извини… Спомни си изчезналия й съпруг Карлос, който бе открит във Финикс, Аризона. Дойде му на ум, че тази информация би могла да се използва, за да й помогне.

Твърденията на Майлс Истън, че е видял Карлос Нунес в банката точно в деня, когато изчезнаха парите, бе чиста измислица. Целта му е била да насочи подозренията към Хуанита.

Жалко копеле такова! Та това беше нечовешко — първо да насочиш обвиненията срещу момичето, а след това да измисляш и още „факти“. Уейнрайт сви дланите си в юмруци, макар да си повтаряше, че не трябва да позволява на чувствата си да взимат връх.

Той трябваше да се владее. Заради оня вече заровен дълбоко в паметта му случай, за който дори не искаше да си спомня. Но ето, че случаят изплува пред него.

Нолан Уейнрайт приближаваше петдесетте. Той се бе появил на този свят в бедняшкия квартал на града и от дете бе разбрал, че животът е против него. Всеки ден водеше битка за оцеляване, а престъпленията — малки и големи — бяха просто начин на живот в неговото обкръжение. През юношеските си години участваше в една банда, чиито членове смятаха, че нарушаването на закона е доказателство за мъжественост.

Както всички момчета, израснали в бедняшките квартали, Нолан винаги бе изпитвал огромното желание да бъде някой, да бъде забелязван по какъвто и да било начин, да освобождава без задръжки вътрешния си гняв. Той нямаше нито опит, нито своя философия, за да обмисли и прецени алтернативите, и затова участието в уличните престъпления му изглеждаше единственият и неизбежен път. Той, обаче, не стигна като повечето от своите връстници до затвора. Дължеше го на късмета си, но и на Бъфалхед Кели.

Бъфалхед беше глуповатият и мързелив, но симпатичен позастарял местен полицай. Той знаеше, че съществуванието на полицая в гетото зависи от едно: никога да не е там, където възниква проблемът, и да се намесва само тогава, когато престъплението става пред очите му. Началниците му се оплакваха, че по брой на арестите той е на последно място в района, ала в замяна на това оттеглянето му в пенсия благополучно се приближаваше с всяка година.

Но ето че младият Нолан Уейнрайт се изпречи точно пред очите на Бъфалхед. Това стана през една нощ, когато бандата се опита да обере един склад, а пустото му ченге съвсем случайно се оказа там. Всички успяха да избягат, с изключение на Уейнрайт, който се спъна и падна в краката на Бъфалхед.

— Ах, ги, глупава, непохватна маймуно — замърмори Бъфалхед, — знаеш ли какви неприятности ми създаваш! Колко хартия трябва да изпиша сега, че да се влача и до съда!

Кели ненавиждаше писмените доклади и явяването в съда. Всичко това беше неприятно и отнемаше от свободното време на полицая.

В края на краищата той реши да направи компромис. Вместо да арестува и да праща Уейнрайт в съда, Бъфалхед го отведе още същата нощ в спортната зала на полицейския участък и там, на боксовия ринг му „изби всички дяволи от главата“, както самият той се изрази.

Макар да не получи заповед за арестуване, посинелият Нолан Уейнрайт се опита да отвърне с омраза. Заяви, че ще направи Бъфалхед Кели на кайма и поради тази закана отново се озова в полицейската тренировъчна зала, където получи още няколко „урока“ от Бъфалхед. След време и Уейнрайт си даде сметка, че всичко се е дължало на нуждата да излее гнева си. Той схващаше бързо. Но когато му падна случай да превърне глупавото, мързеливо ченге в пихтиеста маса, той усети, че няма никакво желание за това. А какво беше учудването му, когато забеляза, че всъщност се е привързал към старчето.

Измина една година. Уейнрайт тренираше бокс, ходеше на училище, и внимаваше да не се забърка в някоя каша. Една нощ Бъфалхед се натъкна на грабеж в бакалски магазин. Както се оказа, изненадата му явно била по-голяма и от изненадата на двамата новоизлюпени гангстери и той със сигурност не би се намесил, тъй като крадците били въоръжени. Според разследването Бъфалхед дори не се опитал да извади револвера си.

В уплахата си единият от крадците бе изстрелял цял пълнител в корема на Бъфалхед.

Новината се разпространи бързо и събра цяла тълпа. И младият Нолан Уейнрайт беше там.

Никога нямаше да забрави тази гледка, тя и сега беше пред очите му: безобидният, добродушен Бъфалхед беше все още в съзнание, стенеше и се гърчеше от болка във влудяваща агония, а кръвта и вътрешностите му бликаха от огромната, смъртоносна рана.

Линейката се забави твърде дълго. Минути преди да пристигне Бъфалхед умря, като до последния си миг крещеше от болка.

Този случай остави завинаги отпечатък върху Нолан Уейнрайт. Но не смъртта на Бъфалхед му подейства така силно. Нито пък залавянето и екзекутирането на крадеца, който бе стрелял, и на неговия съучастник.

Това, което го потресе, бе ужасяващата, безсмислена загуба. Самото престъпление беше долно, глупаво, предварително обречено на провал. Но провалът му предизвика ужасни последици. Това заключение сякаш се загнезди в главата на младия Уейнрайт. То беше като катарзис, през който Нолан премина, за да може да прозре, че всички престъпления са еднакво осъдителни и еднакво разрушителни, а и за да осъзнае по-късно, че всички те са пагубно зло, срещу което трябва да се води борба. Може би дълбоко в него винаги бе дремела склонността към пуританство. И ето, че тя се пробуди.

Той премина от младостта към зрелия период в живота си като личност, която не е склонна да прави никакви компромиси. Постепенно се превърна в самотник сред приятелите си, а и по-късно сред колегите си полицаи. Стана добър полицай — старателен и възприемчив — и бързо се издигна. Освен това беше неподкупен. В това се убедиха и Бен Розели, и помощниците му.

Тези качества не го напуснаха и след време, когато премина на работа в Първа търговска американска банка.

Шефът по сигурността като че ли беше задрямал, защото изщракването на ключа в бравата го сепна. Той се поизправи внимателно на канапето. Осветеният циферблат на часовника му показваше, че е малко след полунощ.

По силуета на влизащата, осветена от външната лампа фигура, той разпозна Истън. Вратата се затвори и Истън посегна към ключа. Лампата светна.

Истън веднага забеляза Уейнрайт и замръзна в изненада. Устната му увисна, кръвта се смъкна от лицето му. Той се опита да каже нещо, но само преглътна и не можа да продума.

Уейнрайт се изправи, без да сваля поглед от него. Гласът му режеше като нож:

— Колко открадна днес?

Без да дава възможност на Истън да отговори или да дойде на себе си, Уейнрайт го сграбчи за реверите на палтото и го блъсна. Истън се строполи на канапето. Учудването му премина във възмущение и младият човек каза бързо и смутено:

— Кой ви пусна вътре? Какво по дяволите правите?… — В този момент погледът му се насочи към парите и черната счетоводна книга и той млъкна.

— Да — отсече Уейнрайт, — дойдох за парите на банката, или малкото, което е останало от тях. — Той пристъпи към подредените върху масата банкноти. — Ние знаем къде са парите, които открадна в сряда. И за да не се чудиш, ще ти кажа, че знаем и за присвоените сметки, и за всичко останало.

Майлс Истън зяпна от изумление и лицето му придоби глупаво изражение. Спазъм премина по тялото му. Той наведе глава и покри лице с дланите си.

— Без превземки! — Уейнрайт се доближи до него, махна ръцете му и бутна главата му нагоре, макар и не много грубо, защото си спомни за обещанието, което бе дал на хората от ФБР. Никакъв бой.

— Имаш да разказваш някои неща, така че да започваме — добави той.

— Не можете ли малко да почакате — помоли Истън, — дайте ми една минута да помисля.

— Не се и надявай! — Последното нещо, което Уейнрайт би му разрешил, е време за мислене. Истън бе умен млад мъж и нямаше да му е много трудно да вземе правилното решение, а именно — да мълчи. Шефът по сигурността разбираше, че в този момент имаше две преимущества. Първото бе, че изненада Майлс Истън неподготвен, и второто — че законът не ограничаваше действията му.

Ако тук бяха агентите на ФБР, те трябваше да информират Истън за правата му — той имаше право да не отговаря на въпросите им, а и да поиска да бъде извикан адвокатът му. Уейнрайт, обаче, не беше полицай и нямаше подобни задължения.

Това, към което се стремеше шефът по сигурността, бе да получи несъмнени доказателства, че шестте хиляди долара са били откраднати от Майлс Истън. Едно подписано самопризнание би свършило работа.

Той седна с лице срещу Истън, като не откъсваше очи от него.

— Всичко може да продължи много, много дълго, а можем да го свършим и бързо.

Тъй като не последва никакъв отговор, Уейнрайт взе черната счетоводна книга и я разтвори.

— Хайде да започнем с това. — Той постави пръста си върху списъка със суми, дати и цифри, които приличаха на някакъв код. — Това са залагания. Нали?

Напълно объркан, Истън поклати утвърдително глава.

— Обясни ми ги.

— Това е залагане на стойност двеста и петдесет долара — промърмори Истън. — Облогът е за резултата от футболния мач между Тексас и Нотр Дам.

Истън разясни и странните цифри. Той бе заложил за Нотр Дам. Спечелил бе Тексас.

— Ами това? — продължаваше да пита Уейнрайт.

— Друг футболен мач. Отново загуба.

— Продължавай — упорстваше Уейнрайт, като местеше пръста си по страниците и го подканяше настойчиво.

Отговорите идваха бавно, един след друг. Някои от залаганията бяха за баскетболни мачове. Имаше и печеливши залагания, но загубите значително ги превишаваха. Най-ниският залог бе сто долара, най-високият — триста.

— Сам ли залагаш или групово?

— Групово.

— Кои са другите?

— Още четирима души.

— В банката ли работят?

Истън поклати глава.

— Не, на други места.

— И те ли губеха?

— Понякога. Но общият им резултат бе по-добър от моя.

— Как се казват?

Отговор не последва. Уейнрайт се отказа да настоява.

— Не сте залагали на коне. Защо?

— Така решихме. Всеки знае, че при конните състезания се разиграват нечестни игри, нещата са нагласени предварително. Футболът и баскетболът са друго нещо. Изработихме си система. Когато играта е честна, изненадите могат да се предвидят.

Ала големите загуби говореха точно обратното.

— При един букмейкър ли залагахте?

— При един.

— Как се казва?

Истън остана безмълвен.

— Къде са другите откраднати пари?

Лицето на Истън бе унило. Той промълви:

— Проиграх ги.

— А може би си проиграл още по-голяма сума?

Последва кимване с глава.

— Ще се върнем на това по-късно. А сега да поговорим за тези пари. — Уейнрайт докосна шестте хиляди долара на масата. — Ти ги взе в сряда. Как?

Истън се поколеба, след това сви рамене и каза:

— Предполагам, че знаете как.

— Правилно предполагаш, но по-добре не ми губи времето — сряза го Уейнрайт.

— В сряда отсъстваха много хора поради грипната епидемия. Наложи се да помогна и работих като касиер.

— Знам това. Кажи какво се случи по-нататък.

— Преди да отворим банката, отидох в трезора да си взема количка с чекмедже. Хуанита Нунес беше също там. Тя отключи своята каса. Бях съвсем наблизо. Видях комбинацията й, без Хуанита да забележи.

— И?

— Запомних я. А веднага щом се откри възможност, я записах.

Под настойчивите въпроси на Уейнрайт изникнаха още факт.

Трезорът на главния градски клон се намираше в обширно помещение. Главният касиер работеше като затворен в клетка в близост до тежката врата, чиято ключалка беше с часовников механизъм. Главният касиер не вдигаше глава от работа, броеше пари, предаваше или получаваше пакети с чекове, проверяваше касиерите и чекмеджетата при влизане и излизане. Никой не можеше да мине покрай главния касиер, без да бъде забелязан. От своя страна той не обръщаше никакво внимание на хората около себе си.

В сряда сутринта Майлс Истън изглеждаше безгрижен и весел, ала всъщност ужасно се нуждаеше от пари. Беше загубил от залаганията предишната седмица, а освен това го притискаха да плати старите си дългове.

— Но ти вече си ползвал заем като банков служител — прекъсна го Уейнрайт. — Дължиш пари и на няколко финансови компании. А също и на букмейкъра.

— Точно така.

— Има ли още някой, на когото да дължиш пари?

Истън поклати утвърдително глава.

— На някой съмнителен лихвар от подземния свят?

— Да — призна младият мъж след известно колебание.

— И той те заплашва, така ли?

Майлс Истън облиза устните си.

— Да, но не само той. Заплашва ме и букмейкърът. Те са комбина — рече Истън и погледна към шестте хиляди долара.

Нещата се изясняваха. Уейнрайт посочи парите:

— Значи ти си обещал тези пари на лихваря и на букмейкъра?

— Да.

— И по колко на всеки?

— По три хиляди.

— Кога?

— Утре — Истън погледна смутено часовника на стената и се поправи: — Днес.

— Да се върнем към срядата — настоя Уейнрайт. — Какво направи, след като видя комбинацията на ключалката?

Майлс Истън изложи подробностите. Всичко изглеждаше изумително просто. Взел си обедната почивка по същото време, когато обядвала Хуанита Нунес. Преди да излязат, те закарали количките с чекмеджетата в трезора. Оставили количките една до друга, заключени.

Истън се върнал рано от обяд и отишъл в трезора. Главният касиер го проверил на влизане, след това продължил работата си. Били само двамата.

Майлс Истън застанал до количката на Хуанита Нунес и отворил чекмеджето й, като използвал записаната комбинация. Нужни били само няколко секунди, за да извади три пачки с банкноти, или общо шест хиляди долара. След това затворил и заключил чекмеджето. Пачките бутнал във вътрешните си джобове. Не се забелязвала почти никаква издутина. Взел своята количка, минал през проверката на излизане от трезора и се върнал на работното си място.

Последва тишина. След това Уейнрайт каза:

— Значи докато провеждахме разпитите в сряда следобед, в които участваше и ти, и докато двамата разговаряхме по-късно същия ден — през цялото това време парите са били у тебе?

— Да — каза Майлс Истън. И като си спомни колко лесно се бе справил, лека усмивка озари лицето му.

Уейнрайт забеляза усмивката. Без да се колебае и като направи само едно-единствено движение напред, той се наведе и удари силно Истън по двете страни на лицето. При първия удар използва разтворената си длан, а при втория — опакото на дланта. Ударите бяха толкова силни, че го заболя ръката. На лицето на Майлс Истън се появиха две червени петна. Той залитна към канапето и от очите му потекоха сълзи.

— Това ти е, за да разбереш, че не виждам нищо смешно в постъпката ти спрямо банката и спрямо госпожа Нунес! Абсолютно нищо смешно! — заяви гневно Уейнрайт.

Той току-що бе научил още нещо: Майлс Истън се страхуваше от физическо насилие. Забеляза, че е вече един часът и каза:

— Следващото нещо, което трябва да направим, са писмените показания. С твоя собствен почерк ще напишеш всичко, което ми разказа.

— Не, няма да го направя! — вяло рече Истън.

— При това положение няма никакъв смисъл да оставам повече тук — сви рамене Уейнрайт. Той посегна към шестте хиляди долара и започна да ги прибира в джобовете си.

— Вие не можете да направите това!

— Така ли? Опитай се да ме спреш. Ще ги върна обратно в банката — в нощния депозитор.

— Но вие не можете да докажете… — Младият мъж замълча, защото се сети — твърде късно — че серийните номера на банкнотите не бяха записани.

— Може би ще успея да докажа, че това са същите пари, които изчезнаха в сряда, а може и да не успея. Във втория случай винаги би могъл да дадеш под съд банката и да си ги вземеш обратно.

— Но те ми трябват днес — замоли се Истън.

— О, разбира се, за да дадеш част от тях на букмейкъра и част на лихваря. Или на момчетата с яки мускули, които ще изпратят. Е, ти би могъл да им разкажеш кой е взел парите, но се съмнявам, че ще те изслушат.

За първи път шефът по сигурността изгледа Истън с язвителна усмивка.

— Ти наистина си в беда — продължи той. — Може би „приятелите“ ти ще дойдат заедно и всеки ще ти счупи по една ръка и един крак. Те са известни с подобни постъпки. Или може би не го знаеш, а?

Панически страх изпълни очите на Истън.

— Знам го. Вие трябва да ми помогнете. Моля ви!

Уейнрайт му отвърна с равен тон:

— Ще си помисля. След като напишеш показанията.

Шефът по сигурността диктуваше, а Истън записваше дума по дума.

Аз, Майлс Бродърик Истън, правя това признание доброволно. Върху мен не е упражняван никакъв натиск. Не е използвано никакво насилие или заплаха с насилие.

Признавам, че откраднах от Първа търговска американска банка сумата от шест хиляди долара в банкноти. Това стана приблизително към 1,30 следобед в сряда.

Взех и скрих парите по следния начин…

Преди около четвърт час, след като Уейнрайт заплаши, че ще си тръгне, Майлс Истън бе напълно сразен и се съгласи да направи писмени признания.

Докато Истън продължаваше да пише самопризнанията си, Уейнрайт се обади на Инес.