Артър Хейли
Банкери (13)

13

В петък следобед всички клонове на Първа търговска американска банка работиха три часа повече.

Външните врати на главния градски клон бяха заключени от дежурния по охраната в шест следобед. Последните няколко клиенти излязоха един по един през страничната стъклена врата, съпроводени от дежурния.

Точно в шест и пет някой почука делово по стъклената врата. Пазачът обърна глава и видя млад мъж, облечен с костюм и тъмен шлифер. Той носеше куфарче. Мъжът беше почукал с монета от петдесет цента, увита в носна кърпичка.

Дежурният се приближи и човекът с куфарчето залепи документа си за самоличност на стъклото. Пазачът го погледна, отключи вратата и мъжът влезе вътре.

Преди пазачът да затвори вратата, отнякъде изникнаха още хора. Сякаш със замах на вълшебна пръчица зад мъжа с куфарчето се появиха още пет-шест души, а зад тях — още толкова, и още толкова. Появата им беше бърза и неочаквана.

Най-възрастният, който очевидно им бе началник, заяви:

— Състав за финансова ревизия от централното управление.

— Да, сър — кимна дежурният, който беше ветеран в банката и това не беше първата му ревизия. Той продължи да проверява картите на служителите — общо двайсет души, повечето мъже, жените бяха само четири. Ревизорите веднага се отправиха в различни посоки на банката.

Възрастният мъж се насочи към бюрото на Едуина. Тя стана да го поздрави и с нескрито учудване се загледа в сновящите ревизори.

— Цялостна ревизия ли ще правите, господин Бърнсайд?

— Да, госпожо Д’Орси.

Ръководителят на отдела за финансови ревизии съблече палтото си и го закачи до бюрото на Едуина.

Банковите служители бяха смутени, някои мърмореха, а други коментираха на висок глас:

— Ох, да му се не види! От всички дни избраха точно петък!

— По дяволите, канен съм на вечеря…

— Кой казва, че ревизорите са хора?…

На тях им беше ясно с какво е свързана неочакваната визита Налагаше се отново да преброят парите в касите, а съдържанието на трезора също щеше да бъде проверено. Трябваше да останат, докато данните се подредят в списък и се проверят. Шефовете надали щяха да имат късмета да си тръгнат преди полунощ.

Тихо и любезно, ревизорите вече бяха взели всички главни счетоводни книги. Повече не можеха да се правят никакви допълнения или промени.

— Аз поисках проверка на сметките на хората от персонала и съвсем не съм очаквала това — каза Едуина.

В банковите клонове се правеше ревизия веднъж на осемнайсет месеца до две години. Предишната пълна финансова ревизия в главния градски клон бе само преди осем месеца и тази беше съвсем неочаквана.

— Ние решаваме как, къде и кога да правим ревизиите, госпожо Д’Орси.

Както винаги, Хал Бърнсайд бе сдържан и хладен — типичен банков ревизор. Във всяка голяма банка отделът за финансови ревизии бе независимо контролно звено с авторитет и права, подобни на инспектората в армията. Този отдел не правеше компромиси и със служителите с висок ранг, дори висшите ръководители бяха уличавани в допуснати пропуски — а такива винаги се намираха при една цялостна ревизия.

— Знам това — съгласи се Едуина. — Но съм учудена, че успяхте да се организирате толкова бързо.

— Ние си имаме собствени методи и възможности — усмихна се шефът на отдела.

Това, което не й каза, беше, че тази вечер бяха предвидили внезапна ревизия в друг клон на банката. След като Едуина им се обади преди три часа, те се отказаха от предишния план и бързо се подготвиха, като извикаха още хора, за да осъществят сегашната операция.

Тази маневрена тактика беше нещо съвсем обичайно. Най-важната задача на отдела за ревизии беше да се появява внезапно и без предупреждение. Вземаха се всички необходими мерки, за да се запази решението в тайна. Ако някой служител си позволеше да издаде тайната, можеше сериозно да пострада. Малцина го правеха, дори поради невнимание.

Всички участници в днешната ревизия се събраха преди един час в салона на близкия хотел. Дори мястото на срещата бе оповестено в последния възможен момент. Задачата им бе разяснена накратко и всеки получи конкретни поръчения. Съвсем незабележимо, по двама, по трима, те се приближиха към главния градски клон на банката. До последния миг се мотаха из преддверията на съседните сгради, разхождаха се или разглеждаха витрините на магазините. След това, както си беше традицията, най-младият служител се приближи към вратата на банката и почука по стъклото. Пазачът отключи и всички влязоха, строени един подир друг.

За минути банката бе окупирана от ревизорите.

Един осъден през седемдесетте години банков служител, злоупотребил с голяма сума пари и успял да прикрива фалшификациите си близо двайсет години, бе казал пред съда:

— Ревизорите влизаха, но около четирийсетина минути се размотаваха, а само за половината от това време аз успявах да прикрия всичко.

Отделът за финансови ревизии в Първа търговска американска банка, а и в другите големи североамерикански банки, не предоставяха подобна възможност. Не бяха минали пет минути от внезапното пристигане на ревизорите и всичко вече беше под тяхно наблюдение.

Служителите в клона примирено продължаваха да си вършат работата и помагаха на ревизорите, ако се наложеше.

Веднъж започнала, ревизията можеше да продължи и през следващата седмица, а може би и по-дълго. Основната проверка обаче се правеше през първите няколко часа.

— Хайде да се залавяме за работа, госпожо Д’Орси — каза Бърнсайд. — Ще започнем с депозитните сметки, като проверката ще обхване и времето, и условията.

Той постави куфарчето си на бюрото на Едуина и го разтвори.

Учудването от внезапното появяване на ревизорите постепенно премина и към осем часа бе свършена доста работа, като повечето служители бяха освободени да си тръгват. Всички касиери си бяха отишли, а също и някои от счетоводителите. Наличните пари бяха преброени, доста бе напреднала проверката и по другите документи. Ревизорите бяха любезни и в някои случаи посочваха дребни грешки, което беше част от работата им.

Едуина, Тотънхоу и Майлс Истън бяха от ръководния състав на клона и все още не си бяха тръгнали. Двамата мъже отговаряха на въпросите на ревизорите и им помагаха с необходимата информация. Тотънхоу изглеждаше доста изморен. За разлика от него младият Истън отговаряше услужливо и усмихнато на всички въпроси и беше все така свеж и енергичен. Той поръча кафе и сандвичи за ревизорите и за персонала.

Част от ревизорите се занимаваше със спестяванията и с текущите сметки, като един от тях непрекъснато донасяше писмени сведения на шефа на ревизионния отдел, който седеше на бюрото на Едуина. Шефът поглеждаше бележката, поклащаше глава и прибавяше листчето към останалите в куфарчето си.

Бележката, която получи в девет без десет, бе по-дълга и придружена с няколко документа. Бърнсайд я разгледа много внимателно и каза:

— Госпожо Д’Орси, хайде да починем малко. Да излезем да хапнем и да пием по едно кафе.

След няколко минути двамата се отправиха към същата врата, през която ревизорите бяха влезли преди близо три часа. Щом излязоха от сградата, шефът на ревизорите бе извини:

— Съжалявам, но се наложи да разиграя този малък театър. С други думи, вечерята ни, ако има такава, ще трябва да почака.

Едуина го погледна изумено, а той добави:

— Предстои ни важна среща, но трябваше да я пазя в тайна.

Двамата тръгнаха надясно край все още ярко осветената банка, след това минаха по улицата за пешеходци и се върнаха обратно на площад Розели в централната сграда на банката. Нощта беше студена и Едуина се загърна плътно с палтото си, като се питаше защо не минаха през тунела — щеше да бъде хем по-бързо, хем по-топло. Защо наистина бе необходим този театър?

В централната сграда на банката Хал Бърнсайд се разписа в книгата за нощни посетители, а дежурният по охраната ги придружи с асансьора до единайсетия етаж. Табела, заострена в единия край като стрелка, сочеше към отдела по сигурността. Там ги чакаха Нолан Уейнрайт и двамата агенти от ФБР. Скоро дойде и един от ревизорите, който очевидно бе последвал Едуина и Бърнсайд.

Запознаха се набързо. Ревизорът беше млад мъж на име Гейн, със студени, зорки очи зад очила с дебели рамки, които му придаваха строг вид.

Именно Гейн носеше сведенията на Бърнсайд, докато работеха в клона.

По предложение на Нолан Уейнрайт те се преместиха в залата за съвещания. Седнаха около кръглата маса и Хал Бърнсайд се обърна към агентите от ФБР:

— Господа, надявам се, че нашето разкритие е достатъчно основание да ви извикаме тук по това време.

Едуина си даваше сметка, че срещата е била планирана преди няколко часа.

— Значи сте разкрили нещо? — попита тя.

— Да, госпожо Д’Орси, но за съжаление разкритото надминава всичките ни очаквания.

Бърнсайд кимна на помощника си Гейн и той започна да подрежда документите.

— В резултат на вашето предложение — започна Бърнсайд с равен глас, сякаш се готвеше да изнесе цяла лекция, — ние направихме проверка на личните банкови сметки — спестовни и чекови — на всички хора от персонала в главния градски клон на банката. Търсехме доказателства за лични финансови затруднения. И най-общо казано, ги намерихме.

Едуина установи, че изказването му прилича на помпозна лекция, но продължи да слуша внимателно.

— Може би трябваше да поясня — обърна се шефът на ревизорите към агентите от ФБР, че повечето от банковите служители държат личните си сметки в клона, в който работят. Една от причините за това е, че техните сметки са „свободни“ — или не се облагат с данък за услугата. Другата, по-важна причина е, че служителите получават заеми със специална, по-ниска с около един процент лихва.

— Знаем това — кимна с глава Инес, по-старшият от двамата агенти на ФБР.

— Тогава разбирате, че когато един служител се е възползвал от предоставената му възможност за специален банков кредит — или е взел заем в максималния възможен размер, а след това е взимал и допълнителни суми от външни източници, като например някои финансови компании, където лихвите са изключително високи, това означава, че той или тя се намира в трудно финансово положение.

— Разбира се — каза Инес с нотка на нетърпение в гласа.

— Оказа се, че в банката имаше такъв служител.

Той направи знак на своя помощник и Гейн обърна няколко осребрени чека, които бяха поставени наопаки.

— Тези чекове са взети от три различни финансови компании. Ние се свързахме по телефона с две от тях и въпреки че, както виждате, парите са взети, вноските за връщането им са отдавна просрочени. Имаме всички основания да смятаме, че утре сутринта и третата компания ще ни разкаже същата история.

— Тези чекове — намеси се Гейн, — са само от текущия месец. Утре ще разгледаме микрофилмите с документите от предишните месеци.

— Стана известен още един факт — добави шефът на отдела. — Човекът, за когото става дума, не би могъл да изплати тези суми той посочи към чековете, с помощта на заплатата си от банката, която ни е известна. Ето защо през последните няколко часа търсихме доказателства за кражби от банката и вече успяхме да ги открием.

И Гейн отново започна да нарежда на масата разни документи.

… доказателства за кражби от банката, успяхме вече да ги открием…

Едуина почти не слушаше разясненията. Тя бе насочила погледа си към подписа, който стоеше под всеки от осребрените чекове, ясен, делови подпис, който й беше добре познат. Това, че виждаше този подпис именно при тези обстоятелства, я ужаси и натъжи.

Това беше подписът на Истън — младия Майлс, когото толкова харесваше, който така добре се справяше като помощник оперативен администратор и който беше така сърдечен и неуморим (дори тази вечер), че само преди седмица тя бе решила да го повиши, след като Тотънхоу се пенсионира.

Ръководителят на отдела за финансови ревизии продължи разясненията си:

— Нашият коварен крадец е сложил ръка на неизползваните сметки. След като открихме един случай на измама, вече не беше трудно да открием и други.

Все така в лекторски стил заради хората от ФБР, той разясни какво означава неизползвана сметка — спестовна или чекова сметка, която се използва рядко или почти никога. Всички банки имаха клиенти, които поради различни причини разполагаха с такива сметки. Те не ги използваха дълго време, понякога години наред, дори когато сумите бяха учудващо големи. Спестовните сметки натрупваха макар и неголеми лихви и за някои хора това без съмнение имаше значение. Ала колкото и да е невероятно, имаше и такива, които напълно изоставяха сметките си.

На притежателите на чекови сметки, в които не се внасят и от които не се теглят никакви суми, се изпращаше не ежемесечно, а ежегодишно извлечение за състоянието на сметката. Но понякога дори и тези съобщения се връщаха обратно с бележка: „Лицето се е преместило на неизвестен адрес“.

Шефът на ревизионния отдел поясни и стандартните мерки, които се вземаха за предотвратяване на измамите, свързани с неизползваните сметки. Сметките се отделяха в специална партида и при всеки превод случаят се проверяваше от оперативния администратор, който преценяваше дали всичко е законно. Предохранителните мерки бяха наистина ефективни. Като помощник оперативен администратор Майлс Истън е имал право да наблюдава и одобрява преводите по неизползваните сметки. Ала той е използвал пълномощията си, за да прикрие собствените си недостойни дела или факта, че е вземал пари от тези сметки!

— Истън е действал много хитро, избирал е сметките, при които вероятността да възникне някакъв проблем е била най-малка — продължи шефът на отдела. — Ние разполагаме с фалшифицирани документи за прехвърляне на суми от тези сметки. Фалшификациите не са правени много умело, защото доста лесно може да се открие неговият почерк в тях. След това сумите са били прехвърляни във фиктивни сметки, които са били негови, но са се водели на друго име. Съвсем очевидно е, че почеркът е един и същ, но естествено, ще имаме нужда от експерти, които да го потвърдят.

Те разгледаха внимателно документите за прехвърляне на сумите, като сравниха почерка с този на чековете. Приликата не пораждаше никакво съмнение.

Вторият агент от ФБР, Далримпъл, си водеше бележки. Той вдигна глава и попита:

— Ясно ли е за колко точно пари става дума?

— Досега със сигурност сме установили около осем хиляди долара — отвърна Гейн. — Утре ще прегледаме още документи, които са на микрофилм и в компютъра. Така че парите могат да се окажат и повече.

— Ако притиснем Истън с това, което вече знаем — добави Бърнсайд, — той може би ще реши да опрости нещата, като си признае и за останалите суми. Този метод се използва при заловени престъпници.

Този човек изпитва задоволство от всичко това, помисли си Едуина, той наистина е доволен. Това я подразни и тя изпита желание да защити Майлс Истън.

— Имате ли представа колко време е продължило всичко това? — попита Едуина.

— Най-малко година, а може би и повече — информира Гейн.

Едуина се обърна към Хал Бърнсайд:

— Това значи, че нищо не сте забелязали при последната си ревизия! Проверката на неизползваните сметки не влиза ли във вашите задължения?

Сякаш се спука огромен балон. Шефът на ревизионния отдел пламна и промълви:

— Да, влиза, но и ние пропускаме някои неща, особено когато престъпникът се е прикрил така добре.

— Очевидно! Макар сам да казахте, че почеркът тутакси разкривал измамата…

— Е, да, но сега го забелязахме — каза нацупено Бърнсайд.

— След като ви извиках — не се предаваше Едуина.

Последвалата тягостна тишина бе нарушена от агента на ФБР Инес:

— Но всичко това съвсем не ни доближава до въпроса къде са изчезналите в сряда пари.

— Освен, че превръща Истън в главния заподозрян — каза Бърнсайд, който бе доволен от възможността да прехвърли разговора на друга тема. — Той може би ще признае и за това.

— Няма да признае — заяви Нолан Уейнрайт. — Прекалено умен е. И освен това, как бихме могли да го принудим? Ние все още не знаем как го е направил.

До този момент шефът по сигурността бе доста мълчалив, макар че в началото не скри учудването си, а лицето му се изопна, докато гледаше представените от ревизорите документи и доказателства за вина. Едуина се питаше дали и Уейнрайт не си мисли за натиска, който двамата оказаха върху Хуанита Нунес, изключвайки възможността да е невинна. Може би момичето беше действало заедно с Истън, но това изглеждаше твърде неправдоподобно.

Хал Бърнсайд стана, затвори куфарчето си и каза:

— Ето тук ревизорите се оттеглят и оставят всичко на закона.

— Бихме искали да получим тези документи, както и писмено заключение — каза Инес.

— Господин Гейн ще остане и ще бъде на ваше разположение.

— Още един въпрос. Дали Истън подозира, че е разкрит?

— Съмнявам се. — Бърнсайд погледна помощника си, който поклати глава.

— Сигурен съм, че не подозира. Ние съзнателно се стремяхме да не разкриваме какво търсим, питахме и за други неща, които не ни интересуваха.

— И аз мисля така — каза Едуина. Тя си спомни с тъга колко непринудено весел беше Майлс Истън точно когато излязоха с Бърнсайд. Защо го е направил? Защо, защо?

Инес кимна с одобрение.

— Тогава ще постъпим така: ще извикаме Истън на разпит, веднага след като изясним всичко, но той не бива да бъде предупреждаван. Дали все още е в банката?

— Да — каза Едуина. — Със сигурност ще ни изчака да се върнем Обикновено е сред последните, които си тръгват.

— Много добре — необичайно рязко каза Нолан Уейнрайт. — Задръжте го колкото може повече. А след това нека си тръгне, без да допуска, че е разкрит.

Всички погледнаха сепнато към шефа по сигурността. Двамата мъже от ФБР и Уейнрайт си размениха продължителни погледи и между тях сякаш се установи безмълвно съгласие.

Инес помисли и каза:

— Добре, ще направим така.

След няколко минути Едуина и Бърнсайд се качиха в асансьора.

Инес се обърна към ревизора и каза учтиво:

— Преди да ви изслушаме, бихте ли ни оставили за малко сами?

— Разбира се — отвърна Гейн и излезе от съвещателната зала.

Далримпъл затвори бележника си и остави молива върху него.

— Имате нещо предвид ли? — обърна се Инес към Нолан Уейнрайт.

— Да. — Уейнрайт все още се колебаеше между желанието да действа и гласа на съвестта си. Опитът му подсказваше, че в доказателствата срещу Истън има празноти, които трябва да бъдат запълнени. Но за да го направи, той трябваше да наруши закона, а това напълно противоречеше на схващанията му. Той се обърна към Инес:

— Сигурен ли сте, че искате да знаете какво имам предвид?

Двамата си размениха погледи. Познаваха се от години и се уважаваха.

— Събирането на доказателства в днешно време е деликатен въпрос — каза Инес. — Не можем да си позволяваме някои волности, както преди, защото може да пострадаме…

Последва мълчание.

— Кажете ни толкова, колкото смятате, че е необходимо — обади се колегата на Инес.

Уейнрайт преплете пръстите на ръцете си и вторачи поглед в тях. И в тялото, и в гласа му се долавяше напрежение.

— Да предположим, че имаме достатъчно доказателства, за да предадем Истън на съд за кражба. Да приемем, че откраднатите пари са около осем хиляди. На колко години смятате, че ще го осъдят?

— Тъй като му е за първи път, най-вероятно ще получи условна присъда — каза Инес. — В съда не се безпокоят кой знае колко за парите. Те смятат, че в банките има достатъчно пари, пък нали са и застраховани…

— Точно така! — Уейнрайт силно стисна пръсти и добави: — Но ако успеем да докажем, че той е откраднал и другите пари — шестте хиляди, че се е опитал да хвърли вината върху момичето и че почти беше успял, то, по дяволите…

— Е, ако можете да го докажете, всеки разумен съдия ще го прати право в затвора — съгласи се Инес. — Но можете ли?

— Ще опитам! Защото държа да видя този мошеник зад решетките.

— Разбирам ви — каза замислено Инес. — Да не мислите, че аз не го искам…

— Тогава постъпете, както ви предлагам. Не арестувайте Истън тази вечер. Дайте ми възможност до утре.

— Не знам — размишляваше Инес. — Не съм сигурен, че имам право да постъпя така.

Тримата мълчаха, потънали в мисли за дълга и отговорността, разкъсвани между аргументите за и против. Агентите разбираха намеренията на Уейнрайт. Но дали подобни действия бяха оправдани и какъв щеше да е резултатът от тях? Главният проблем се свеждаше до свободата на действие на служителите на закона.

Случаят бе ясен за агентите на ФБР и те напълно споделяха аргументите на Уейнрайт.

— Да изчакаме до сутринта — подзе Далримпъл, — но дали Истън няма да избяга? Това ще причини неприятности на всички ни.

— Не бих искал да се появи и посинен от бой — обади се Инес.

— Няма да избяга. Нито пък ще бъде посинен. Гарантирам ви го.

Инес погледна колегата си, а той сви рамене.

— О’кей! — рече Инес. — До утре сутринта. Но запомнете едно, Нолан, — този разговор никога не се е състоял.

Той отиде до вратата и я отвори.

— Можете да влезете, господин Гейн. Господин Уейнрайт си тръгва, а ние сме готови да ви изслушаме.