Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moneychangers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 46гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2008)
Корекции
Вася(2010)

Издание:

Артър Хейли. Банкери

Издателство „Свят“, 1992

c/o Jusautor, Sofia

ISBN 954-415-023-4

 

Arthur Hailey. The Moneychangers

Pan Books London and Sydney, 1975

ISBN 0-330-24603-8

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекции от Вася

10

— Това е една отвратителна колекция от измами и долнопробни лъжи — заяви Марго Бракън.

Вирнала малката си, но решителна главица, тя гледаше надолу, с ръце на тънкия кръст и предизвикателно щръкнали лакти. Привлекателно момиче, мислеше си Алекс Вандервурт, както се казва — „момиче — един път“, с приятни, изразителни черти, остра, агресивна брадичка и тънки устни, но подчертано чувствена уста. Очите бяха най-забележителното нещо в нея — големи, зелени, със златисти точки, а миглите й бяха дълги и гъсти. В този миг очите й блестяха. Нейният гняв и напоритост го възбуждаха.

Причина за възмущението й бяха текстовете на рекламите за кредитните карти Кийчардж, които Алекс беше донесъл вкъщи и двамата ги разглеждаха върху застлания с килим хол в апартамента му. Присъствието и жизнеността на Марго създаваха така необходимия за Алекс контраст след преживяното преди няколко часа.

— Знаех си, Бракън, че няма да харесаш рекламите — каза той.

— Какво ти харесване? Те са отвратителни!

— Защо?

Тя отметна с машинален жест дългата си кестенява коса. Изритала още с влизането обувките си, Марго стоеше право по чорапи — беше висока около метър и шейсет.

— Ето, погледни това! — Тя посочи съобщението, което започваше със: „Защо да чакате? Още днес можете да осъществите утрешната си мечта!“ — Какво е това? Това е една нечестна лъжа! Високопарна, агресивна измама, предназначена да вкара в капан наивните! Утрешната мечта за всеки със сигурност е нещо доста скъпо. Затова е и мечта. И никой не може да си я позволи, освен ако не разполага с парите сега или ако не е сигурен, че ще ги получи скоро.

— Не биха ли могли хората сами да преценят това?

— Не! Не и хората, които ще се поддадат на тази заблуждаваща реклама. Точно тези, към които всъщност е насочена. Това са по-наивните хора, които се убеждават лесно и които вярват, че всичко написано е истина. Знам го много добре. Имала съм много такива клиенти в адвокатската си практика. Тази моя практика, която не ми носи кой знае какви доходи.

— Може би хората с нашите кредитни карти не са такива?

— Глупости, Алекс, ти отлично знаеш, че това не е истина! Кредитна карта притежава кой ли не! И е така, защото вие непрекъснато и упорито ни подтиквате към това. Единственото нещо, което още не сте започнали да правите, е да ни ги пробутвате по ъглите на улиците. Не бих се изненадала, ако се случи и това.

Алекс се усмихна. Той изпитваше удоволствие от споровете с Марго и обичаше да поддържа огъня.

— Ще кажа на нашите хора да помислят върху текста.

— Аз пък бих искала всички тези хора да помислят за „скромната“ лихва от осемнайсет процента, която банките прибират от кредитните карти.

— И преди сме говорили за това.

— Да, говорили сме. Но досега не съм чула задоволително обяснение.

— Може би не си слушала добре — рязко каза той.

Независимо дали беше приятно да се спори с нея или не, но Марго понякога му действаше на нервите. Имаше случаи, когато споровете им прерастваха в истински битки.

— Казвал съм ти, че кредитната карта е едно голямо улеснение — удобство, което предлага множество услуги — не отстъпваше Алекс. — Имайки предвид всички тези услуги, лихвата, която вземаме, съвсем не е висока.

— Тя е безбожно висока за тези, които са задължени да я плащат.

— Никой не е задължен да плаща. Защото никой не е задължен да взима пари назаем.

— Чувам те отлично. Няма нужда да крещиш.

— Добре.

Той си пое дъх, твърдо решен да не се оставя да бъде победен в този спор. И все пак, докато търсеше доводи срещу аргументите на Марго, чиито разбирания и в икономиката, и в политиката бяха наляво от центъра, той се наслаждаваше на последователността и логиката на адвокатския й ум. Практиката на Марго й даваше възможност да осъществява контакти, каквито на него му липсваха — сред бедните и непривилегировани хора, с които бе свързана по-голяма част от работата й като адвокат.

— Още един коняк? — попита Алекс.

— Да, благодаря.

Наближаваше полунощ. Дънерът, който доскоро осветяваше с пламъците си стаята, догаряше в камината на уютния хол в малкия, но луксозен ергенски апартамент.

Бяха вечеряли преди час и половина — храната бяха поръчали в ресторанта на приземния етаж. Пиха и великолепно „Бордо“ — избрано от Алекс, „Шато Грюо-Лароз’66“.

Осветлението беше силно само в хола, където бяха разпръснати рекламите на кредитните карти Кийчардж.

След като напълни чашите с коняк, Алекс се върна отново към спора.

— Ако хората си платят цялата сметка за ползването на кредитната карта, ние не взимаме никаква лихва.

— Имаш предвид наведнъж?

— Точно така.

— Но колцина го правят? Нали повечето от хората, които използват кредитни карти, плащат именно изгодния „минимален баланс“?

— Повечето плащат минимума, това е вярно.

— А останалата част се прехвърля на сметката им като дълг — ето какво целите вие, банкерите. Така ли е?

— Да, така е — съгласи се Алекс. — Но нали и банките трябва да печелят?

— По цели нощи не мога да спя от грижа за горкичките банки.

Той се засмя, но тя продължи съвсем сериозно.

— Виж, Алекс, хиляди хора си навличат на главата неприятности с тези дългосрочни дългове. А не би трябвало да е така. Защото те купуват разни боклуци — най-обикновени неща от магазина, кухненски пособия, плочи, книги, храна. Правят го, защото не могат да си представят какви ще са последиците, а и защото съвсем лесно получават кредит. Но кредитът преминава в страхотни дългове, които са непоносимо бреме за тези неразумни хора в продължение на години.

Стиснал чашата с коняк с две ръце, за да я стопли, Алекс я разклати, отпи една глътка и стана, за да сложи в камината още дърва.

— Прекалено много се тревожиш — възрази той. — Проблемът съвсем не е толкова голям.

Въпреки това, каза си той, част от аргументите на Марго са съвсем сериозни. Докато някога — както се казваше в една стара песен — „душите на миньорите принадлежаха на компанията“, сега се бяха появили вечни длъжници от нов тип, които наивно бяха ипотекирали бъдещия си живот и доходи в полза на „милата квартална банка“. Една от причините за това беше, че кредитните карти до голяма степен заместиха малките заеми. Преди години хората бяха разубеждавани да взимат ненужни заеми, но сега сами решаваха този въпрос — и често не особено разумно. Алекс знаеше, че според някои политически наблюдатели тази система бе довела до моралната деградация на американското общество.

Заемът чрез кредитна карта бе много по-изгоден за банката, а, от друга страна, клиентът, който ползваше малкия заем, плащаше значително по-висока лихва, отколкото за един традиционен заем. Цялата лихва, която получаваше банката, възлизаше на около двайсет и четири процента, тъй като и търговците, които приемаха плащания с кредитни карти, й даваха една допълнителна сума в рамките между два и шест процента.

Ето защо всички банки, включително и Първа търговска американска банка, залагаха изключително много на бизнеса с кредитни карти. Тази тенденция тепърва щеше да се развива. Истината, обаче, беше, че първоначалните загуби от въвеждането на кредитни карти от всякакъв вид бяха значителни — на банкерски жаргон това се наричаше „студена баня“. Но същите тези банкери бяха убедени, че успехът е близък и че той ще им донесе повече пари, отколкото всички други видове банков бизнес.

Освен това банкерите добре разбираха, че тези кредитни карти са една необходима основа по пътя към СЕТС — системата за електронен трансфер на средства, която най-много след десет-петнайсет години щеше да замести сегашната лавина от банкноти, като превърне в задължително използването на чекове и банкови сметки.

— Хайде стига — каза Марго, — започваме да приличаме на участници в годишната среща на акционерите.

Тя се приближи към него и страстно го целуна по устните.

Разгорещеният им спор му бе подействал възбуждащо, както често се бе случвало досега. Всъщност благодарение на един спор се бяха и запознали. Като че ли колкото по-ядосани бяха, толкова по-силно ставаше желанието им един към друг. След миг той промърмори:

— Обявявам годишната среща на акционерите за закрита.

— Да, но — Марго се изплъзна от ръцете му и го погледна закачливо, — все още има нещо, за което не сме се разбрали — рекламите, скъпи. Надявам се, че няма да се съгласиш те да се появят в този вид, нали?

— Добре — каза той, — ще измисля нещо.

Рекламите за кредитните карти Кийчардж бяха много важни за успеха на бизнеса, твърде важни, и той трябваше да използва целия си авторитет, за да ги спре утре сутринта. А Алекс и без това имаше намерение да го направи. Марго просто го убеди, че следобедното му решение е съвсем правилно.

Дървата се бяха подпалили и пращяха, а огънят пламтеше ярко.

Марго опря главата си на рамото на Алекс и промълви:

— За един скучен стар банков чиновник не си чак толкова лош…

— Обичам те, Бракън. — Той нежно я прегърна.

— Наистина ли? Честна банкерска?

— Кълна ти се!

— Тогава люби ме сега! — И тя започна да се съблича.

— Тук ли? — пошепна с учудване той.

— А защо не?

— Защо не, наистина… — въздъхна с усмивка Алекс.

Скоро след това той се почувства успокоен и радостен, сякаш изминалият кошмарен ден бе сън.

Двамата останаха дълго притиснати един до друг, сгрети от любовта си и от огъня. Марго се раздвижи и каза:

— Казвала съм го и преди, казвам го и сега: ти си прелъстен любовник.

— И тебе си те бива, Бракън — каза той. — Ще останеш ли да спиш тук?

Тя често оставаше, а и Алекс от време на време прекарваше нощта в апартамента й. Беше глупаво да поддържат две жилища, но той съзнателно държеше на това, защото първо искаше да се ожени за Марго — стига да беше възможно.

— Ще остана още малко — каза тя. — После ще се прибера, защото трябва рано да бъда в съда.

Марго често ходеше в съда. Двамата се бяха срещнали преди година и половина след един от нейните процеси. Малко преди запознанството им, тя беше защитавала неколцина демонстранти, които се бяха сбили с полицията по време на протестна акция за даване на пълна амнистия на дезертьорите от Виетнам. Пламенната й защита не само на демонстрантите, но и на каузата им, предизвика широк интерес. Много бе коментирана и победата й в този процес — всички обвинения срещу подсъдимите бяха оттеглени.

Няколко дни по-късно, на коктейла, организиран от Едуина Д’Орси и съпруга й Луис, Марго беше заобиколена от обожатели и критици. Тя бе дошла сама. Алекс също беше сам, той бе чувал за Марго и преди, но едва по-късно разбра, че е братовчедка на Едуина. Посръбвайки от чудесния „Шрамсберг“ на семейство Д’Орси, той се заслуша в споровете, а след това се присъедини на страната на критиците. След известно време другите се оттеглиха и спорът продължи само между Марго и Алекс. Голяма част от гостите ги заобиколиха и двамата приличаха на словесни гладиатори.

По едно време Марго попита:

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Обикновен американец, който смята, че в армията трябва да има дисциплина.

— Дори в една неморална война като виетнамската?

— Войникът не решава проблемите на морала. Той действа според заповедите. Алтернативата е хаос.

— Който и да сте вие, вашите разсъждения се родеят с нацистките. След Втората световна война ние осъдихме на смърт немците, които използваха подобни аргументи в своя защита.

— Но положението тогава бе съвършено различно.

— Няма никаква разлика. По време на Нюрнбергския процес съюзниците настояваха, че немците трябвало да проявят разум и да откажат да изпълняват заповедите. Точно това направиха американците, които отказаха да отидат в армията или дезертираха от нея, за да не участват във войната във Виетнам.

— Но американската армия не унищожаваше евреите.

— Не, само виетнамските селяни. В Сонг Ми и на други места.

— Няма война без жертви.

— Но виетнамската беше една мръсна война. Като се започне от главнокомандващия и се стигне до последния войник. Затова толкова млади американци — тези, които бяха достатъчно смели, се подчиниха на своята съвест и отказаха да участват в нея.

— Те няма да получат безусловна амнистия.

— Би трябвало да я получат. И ще я получат, може би след време, когато справедливостта победи.

Двамата продължаваха разгорещения си спор, когато Едуина ги прекъсна и ги представи един на друг. Миг след това те възобновиха спора, като всеки търсеше нови аргументи в своя защита. Това продължи и в колата, когато Алекс закара Марго до дома й. Там те едва не се сбиха, но изведнъж усетиха силно физическо желание един към друг и се любиха пламенно, горещо и страстно до пълно изтощение. И двамата разбраха, че нещо ново и много важно се беше случило в живота им.

И така, Алекс постепенно започна да променя твърдите си възгледи, осъзнавайки, както и много други загубили илюзиите си средни американци, фалша и безсмислеността на лозунга на Никсън за „мир с чест“. След време, когато бе разкрита аферата Уотъргейт, а и други подобни позорни действия, стана ясно, че тези от висшите кръгове, които най-силно крещяха: „Никаква амнистия!“, всъщност са извършили много по-големи престъпления от дезертьорите по време на виетнамската война.

Последваха много други случаи, когато аргументите на Марго му помагаха да промени или да разшири своите възгледи.

Марго си избра нощница от шкафа в спалнята, който Алекс й бе освободил, облече я и загаси лампата.

Те лежаха тихо в тъмната стая и им беше приятно, че са един до друг. Марго попита неочаквано:

— Ходил си при Силия, нали?

Той се обърна учуден към нея.

— Как разбра?

— Винаги ти личи. Изписано е на лицето ти. Искаш ли да ми разкажеш?

— Да — каза той.

— Обвиняваш себе си, нали?

— Да.

И той й разказа за срещата със Силия, за разговора с доктор Макартни и за мнението на психиатъра за последствията върху Силия при евентуален развод и повторна женитба.

— Щом е така, няма да се развеждаш с нея — заяви Марго.

— Ако не го направя — каза Алекс, — между теб и мен никога няма да има постоянна връзка.

— Разбира се, че ще има. Казвала съм ти неведнъж, че всичко ще бъде постоянно, докато и двамата го желаем. Бракът отдавна вече не е нещо постоянно. Кой ли всъщност в наше време вярва в брака? Може би само неколцина стари епископи.

— Аз вярвам — каза Алекс. — И то дотолкова, че да желая да бъдем свързани в брак.

— Нека бъдем тогава. По наш начин. Това, от което нямам нужда, скъпи, е да притежавам къс хартия, който официално да удостоверява, че съм омъжена. Защото прекалено много съм свикнала с официалните документи и те не ми правят особено впечатление. Вече ти казах, че ще живея с теб — с голямо удоволствие и любов. Но не мога да обременя съвестта си, нито да натоваря твоята с вина за окончателното загубване на разсъдъка на Силия.

— Знам, знам. Всичко, което казваш, е разумно — съгласи се Алекс, но в гласа му липсваше убеденост.

Тя продължи с нови аргументи:

— Аз съм по-щастлива от всякога с това, което имаме. Ти си, който иска повече.

Алекс въздъхна и скоро след това заспа.

Когато се убеди, че спи дълбоко, Марго се облече, целуна го и си тръгна.