Артър Хейли
Банкери (1)

1

Тези два дни от първата седмица на октомври оставиха у мнозина твърде ярък и болезнен спомен, към който се връщаха неведнъж по-късно.

Във вторник старият Бен Розели, президент на Първа търговска американска банка и внук на основателя на банката, направи едно потресаващо и тъжно съобщение, което отекна във всички кътчета на банката и далеч извън пределите й. На следващия ден, сряда, в главния градски клон на банката бе разкрита кражба — тя постави началото на серия от събития, които едва ли някой би могъл да предвиди и които приключиха с финансов крах, с истински трагедии и смърт.

Съобщението на президента се появи съвсем внезапно и удивителното бе, че не бе изтекла никаква предварителна информация. Рано сутринта Бен Розели се обади лично на някои от висшите си служители. Едни още закусваха в домовете си, други току-що бяха пристигнали на работа. Обади се и на няколко дългогодишни служители, които не бяха от ръководния състав, но които старият Бен смяташе за свои приятели.

На всеки от тях каза: „Моля, бъдете в заседателната зала на централната сграда на банката в единайсет сутринта“.

И така, всички с изключение на Бен се бяха събрали в заседателната зала, около двадесетина души, които разговаряха тихо на групи и чакаха. Стояха прави, никой не се осмеляваше да седне на столовете, подредени около блестящата директорска маса, по-дълга от корт за скуош и побираща четирийсет души.

— Кой позволи това? — Гласът се открои рязко на фона на тихите разговори.

Всички обърнаха глави. Роскоу Хейуърд, изпълнителен вицепрезидент, се бе обърнал с този въпрос към облечения в бяло сако сервитьор от трапезарията за висшите служители. Мъжът беше внесъл гарафи с шери и пълнеше чашите.

Строгият Хейуърд бе един от висшите служители на Първа търговска американска банка и заклет въздържател. Той демонстративно погледна часовника си с недвусмислен жест — не само, че ще се пие, но и толкова рано! Няколко души вече бяха посегнали към шерито, но тутакси отдръпнаха ръце.

— Указания на господин Розели, сър — каза сервитьорът. — Специално поръча от най-хубавото шери.

Един от присъстващите — широкоплещест мъж, модерно облечен в светлосиво, се обърна и подхвърли:

— Колкото и да е часът, защо трябва да се лишаваме от най-хубавото шери?

Това беше Алекс Вандервурт. Синеок, с руса, леко посребрена на слепоочията коса, той също бе изпълнителен вицепрезидент. Симпатичен и общителен, Алекс бе непреклонно упорит и непринуденият му нрав само заблуждаваше. Хейуърд и Вандервурт представляваха управленческия ешелон и макар че всеки от тях бе опитен и умееше да работи в сътрудничество с другия, в много отношения те бяха съперници. Съперничеството им и различните гледни точки даваха отражение и всеки имаше свои поддръжници на по-ниските нива в йерархията.

Алекс взе две чаши шери и подаде едната на Едуина Д’Орси, достолепна брюнетка и висша служителка в банката.

Едуина проследи неодобрителния поглед на Хейуърд, насочен към нея. Няма да му обърна внимание, помисли си тя. И без това Роскоу знаеше, че Едуина е сред верните привърженици на Вандервурт.

— Благодаря, Алекс — каза тя и пое чашата.

Напрежението поотмина и другите последваха примера им.

Лицето на Роскоу Хейуърд се изопна в недоволна гримаса. Той понечи да каже още нещо, но промени решението си.

Застанал на вратата на заседателната зала, вицепрезидентът по сигурността Нолан Уейнрайт — висок, с фигура на Отело и един от двамата цветнокожи присъстващи висши служители — каза високо:

— Госпожо Д’Орси, господа, господин Розели!

Шумът стихна.

Бен Розели стоеше на вратата и оглеждаше с лека усмивка присъстващите. Както винаги външният му вид внушаваше респект, а това се дължеше на покровителствената бащинска фигура и солидната осанка на човек, на когото хиляди обикновени граждани са поверили парите си. Той не само имаше внушителен вид, но и се обличаше в съответствие с положението си — строг черен костюм, разбира се с жилетка и тънка златна верижка на джобния часовник. Приликата му с първия Розели — Джовани Розели, който беше основал банката в приземния етаж на магазин за бакалски стоки преди един век — бе поразяваща. Бен Розели имаше аристократичното излъчване, олицетворяващо честност и неподкупност, гъста сребриста коса и широк мустак като на Джовани, чийто лик можеше да се види върху банковите книжки и пътническите чекове на банката. Бюстът на Джовани красеше и площада пред банката — площад Розели.

Бен Розели имаше почти същите разкошни мустаци и сребриста коса. За един век модата беше направила пълен кръг. Онова, което не бе изложено на показ, бе неимоверната работоспособност на фамилията Розели. Приложена с изобретателност и безгранична енергия, тя издигна Първа търговска американска банка до сегашната й значимост.

Днес, обаче, обичайната енергичност на Бен Розели сякаш се бе изпарила. Той се движеше с бастун. Никой от присъстващите не го беше виждал с бастун преди.

Бен протегна ръка, за да притегли един от тежките директорски столове пред себе си. Но Нолан Уейнрайт, който беше най-близо, го изпревари. Шефът по сигурността завъртя стола около високата облегалка. Президентът му благодари и се настани в него.

Розели махна с ръка и каза:

— Събранието е неофициално. И няма да продължи много. Седнете, ако обичате. Благодаря.

Последната реплика бе насочена към сервитьора, който му поднесе чаша шери. Сервитьорът излезе, като затвори след себе си вратите на заседателната зала.

Някой подаде стол на Едуина Д’Орси, няколко души седнаха, но повечето останаха прави.

Пръв се обади Алекс Вандервурт:

— Очевидно сме тук, за да празнуваме — той поклати чашата шери в ръката си, — но въпросът е за какво?

По лицето на Бен Розели отново пробяга бърза усмивка.

— И аз бих искал това да е празненство, Алекс! Но това е просто случай, в който смятам, че едно питие би било от полза. — Той замълча и залата отново бе обзета от напрежение. Беше повече от ясно, че това не е обикновено събрание. Лицата на присъстващите придобиха озадачено и загрижено изражение. — Аз умирам — продължи Бен Розели. — Докторите ми казаха, че не ми остава още много. Сметнах, че всички вие трябва да го знаете.

Той вдигна чашата си, огледа я и отпи глътка шери.

Пълната тишина стана едва ли не потискаща. Никой не помръдваше и не говореше. Дочуваха се приглушени шумове — чукането на пишеща машина, бръмченето на климатичната инсталация, воят на реактивен самолет, прелитащ над града.

Старият Бен се облегна на бастуна си.

— Хайде сега, без притеснения. Ние сме стари приятели. Затова и ви извиках тук. И за да не ме питате допълнително, искам да ви кажа, че всичко, което ви съобщих, е съвсем сигурно. Ако се надявах, че има шанс да оздравея, бих изчакал. Предполагам, че ще отговоря и на друг ваш въпрос като ви кажа, че имам рак на белите дробове в много напреднала форма. Възможно е да не дочакам Коледа. — Той замълча и слабостта и умората му изведнъж проличаха. После добави тихо: — Така че сега вече знаете и сами ще решите дали и кога ще кажете на останалите.

Едуина Д’Орси си каза, че „когато“ всъщност щеше да е веднага. Миг след като напуснеха заседателната зала, новината щеше да се разпространи из банката, а и извън нея, с бързината на прериен огън. Тя щеше да засегне мнозина — кого емоционално, кого съвсем прозаично. Едуина беше изумена и чувстваше, че реакцията и на останалите беше същата.

— Господин Бен! — обади се с треперещ глас Поп Мънро, един от по-възрастните мъже. Той беше началник на кредитния отдел. — Господин Бен, така сме изненадани! Наистина не знаем какво бихме могли да ви кажем…

Чу се шепот, почти въздишка на съгласие и съчувствие.

Гласът на, Роскоу Хейуърд се извиси над шепота:

— Това, което можем и трябва да кажем — в тона му се чувстваше нотка на укор, сякаш другите би трябвало да почакат и да го оставят той да говори най-напред, — е, че докато тази ужасна новина ни шокира и натъжи, ние се молим да има някакъв изход от това положение и някаква надежда. Прогнозите на лекарите, както знаят мнозина от нас, не винаги са точни. А медицинската наука вече е постигнала значителен напредък в ограничаването, дори в лекуването на…

— Роскоу, аз казах, че съм напълно сигурен — каза Бен Розели, като за пръв път прояви леко раздразнение. — А що се отнася до лекарите, аз се консултирах с най-добрите. Нима се съмняваш в това?

— Не, разбира се — кимна Хейуърд. — Но да не забравяме, че има и по-висша сила от лекарите — той погледна убедително към присъстващите — и че наше задължение е да се молим на Бога за милост или поне за повече време, отколкото очакваш…

— Имам чувството, че Бог е взел решение — каза горчиво старият мъж.

— Бен, всички сме объркани. Съжалявам за това, което казах — обади се Алекс Вандервурт.

— За празнуването ли? Няма нищо. Как би могъл да знаеш? — Старецът се засмя. — Освен това, защо пък не? Имах добър живот, а не всеки може да се похвали с подобно нещо, така че със сигурност това е повод за празнуване. — Той потупа джобовете на сакото си, после се огледа и попита: — Някой да има цигара? Лекарите ми забраниха, но…

Няколко души му протегнаха кутиите си.

— Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш? — попита Роскоу Хейуърд.

Бен Розели го изгледа язвително, но не му отговори. Не беше тайна, че старецът ценеше възможностите на Хейуърд като банкер, ала двамата така и не успяха да се сближат.

Алекс Вандервурт запали цигарата му. Очите на Алекс бяха влажни, както и на другите в стаята.

— Моето положение си има и добрите страни — каза Бен. — Едната от тях е, че получих предварително предупреждение и имам време да се огледам и да свърша това-онова. — Димът от цигарата се изви около него. — От друга страна, разбира се, може да се съжалява за начина, по който се развиха някои неща. Те също не излизат от главата ми.

Всички знаеха за едно от нещата, за които Бен съжаляваше — той нямаше наследник. Единственият му син беше убит във Втората световна война, а голямата надежда — внукът му, бе една от безсмислените жертви във Виетнам.

Старецът се задави от кашлица. Нолан Уейнрайт, който беше най-близко, се протегна, пое цигарата от треперещите му пръсти и я загаси в пепелника. Стана съвсем ясно колко много е отпаднал Бен Розели и колко бързо се бе уморил.

Макар никой все още да не го знаеше, това бе последното му посещение в банката.

Всички стиснаха ръката му, търсейки подходящи за случая думи. Когато дойде ред на Едуина Д’Орси, тя го целуна леко по бузата, а той й намигна.