Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (7)

Седма глава

Пътят до Лондон ми се струва безкраен. Необяснимо защо, по М4 винаги има някакъв ремонт, което означава да висиш часове наред в задръстване и да пълзиш с трийсет километра в час покрай оранжеви конуси, които незнайно как се появяват на пътя. А в същото време няма и следа от ремонтни работи. Това е поредната житейска мистерия.

Също като тайнствените кръгове в полята, казвам си аз и давам газ с надеждата проблемната отсечка да свърши час по-скоро. Представяте ли си колко бързо щях да се прибера, ако пътят беше чист.

Давам още газ и увеличавам музиката, за да не се чува вятърът. Тъй като очаквах подобно нещо, съм си записала нови касетки. Освен това съм се запасила и с бисквитки. След като ще вися на М4, поне да слушам най-доброто от „Дюран Дюран“ и да похапвам нещо вкусно. Лапвам една и усещам мекия кокосов вкус.

Двайсет минути по-късно усещам, че съм разсеяна. Има нещо странно, въпреки че не разбирам какво точно. Престроявам се в бързата лента, спускам покрива и усещам как вятърът успява да извади немирни кичури коса изпод шала. Какво не е наред? Музиката ли? Не е това. Симон ле Бон^[1] пее „Рио“ с пълно гърло. Храната? И това не е. Вадя с език парче вафла от кътника си и пъхвам ръка в плика. Фаровете на насрещните коли? Все още не е тъмно, така че те не ми пречат. Не е и това.

След това се усещам.

Оранжевите конуси. Няма ги.

Няма и задръстване. Усмихвам се доволно, макар и недоверчиво, и натискам газта. С тази скорост ще се прибера до два часа.

Още по-точно, след точно час и четирийсет и две минути. Знам, защото погледнах часовника си, когато завих по моята улица. Това си е истински световен рекорд. Намалявам и подкарвам бавно покрай дърветата. Подпряла съм се на волана, прехапала съм долната си устна и въртя очи наляво и надясно, за да открия свободно място. Няма голяма надежда. През всичките години, откакто живея тук, нито веднъж не е имало място пред нас.

— Как ми се иска да имаше свободно място — мърморя аз. — Едно-единствено местенце…

Само че колите са паркирали броня до броня и аз давам малко газ. Налага се да обиколя из съседните улици. Сигурно ще се въртя в кръг поне десет пъти. Накрая ще паркирам поне на един километър от нас. А тъмните улици са пълни с крадци и изнасилвачи и… Боже!

Докато си представям сравнително тихия и спокоен квартал като свърталище на гангстери, достойно за някой филм на Ал Пачино, за малко да се сблъскам с един „Рейндж Роувър“. Паркирал е срещу движението и изскача пред мен изневиделица, затова скачам върху спирачките.

Спирам рязко и главата ми се отмята назад като на някоя парцалена кукла. Вдигам поглед към шофьора.

— Много се извинявам — казвам само с устни към шофьора. Това е той. Съседът.

В първия момент не знам какво да направя, защото той кима и профучава покрай мен. А аз оставам като изцеден лимон.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане и виждам само пушека от ауспуха му, докато четирилитровият автомобил бръмчи по улицата. Това е то! Ето пак! Представих се пред него като пълна глупачка. Отчаяна и потисната се привеждам отново над волана и подкарвам емджито със затворени очи, защото си представям отново унизителната сцена. В следващия момент набивам спирачки. Я чакай. След като той излезе отнякъде, значи…

Точно така, мястото, на което бе паркиран „Рейндж Роувър“-ът от неправилната страна на улицата, е свободно. Точно срещу апартамента ми. Всеки жител на Лондон ще ви каже, че това е истинско чудо. Свободно място, на което да си паркирам колата.

* * *

Не бях мислила какво да кажа на бъдещия си наемател и съквартирант. Откакто приключихме разговора вчера, не се бях сещала за американеца със странното име. Прекалено заета бях да си побъбря с Лайънъл и да избягвам, доколкото е възможно, Розмари — което не е никак лесна задача — а след това не можах да повярвам колко бързо минах магистралата и колко лесно намерих място да паркирам.

Вече е шест. Той ще пристигне след час. Сега вече мисля за него. Питам се какво, по дяволите, да му кажа, какво да го попитам, какви правила да въведа. Най-важното е, че докато стоя пред гардероба, облечена в стария халат, нямам понятие какво да облека.

Трийсет минути по-късно така и не съм открила отговора, а подът на стаята ми е покрит с дрехи. Дънкова минипола? Прекалено мини е. Плажна рокля от миналогодишната ваканция на остров Ибиса. Прекалено хипарско. Топ с презрамка само през едното рамо на „Карън Милър“, който не съм обличала нито веднъж ли? Не, прекалено наконтена ще изглеждам.

Напълно изтощена, присядам на леглото и зяпвам празните закачалки, който се поклащат самотни в гардероба. В подобни кризисни моменти звъня на Джес за съвет, но тя е в Индия. Захапвам кожичка до един от ноктите си и обзета от отчаяние, набирам телефона й. Включва се гласова поща. По дяволите. Поглеждам дигиталния часовник. 18:50.

По дяволите, и пак, по дяволите. Трябва да измисля нещо. Добре. Както обикновено, няма какво да облека. Добре де, мразя всичките си дрехи. Само че нямам нито кредитна карта, нито пари, нито време, така че или ще посрещна бъдещия наемател в раздърпан халат и хавлия с тропически риби, омотана на главата, или…

Чувствам се като готвачка в телевизионно предаване, на която й остават пет минути, за да сътвори чудо от разни увехнали зеленчуци и парче сирене, затова грабвам някакви дрехи и започвам да се обличам.

19.05. Той закъснява. Пуша нервно и се лутам из хола, като се опитвам да надзъртам през прозореца, без да ме види никой. Започвам да прокарвам пръсти през косата си и навивам още мокрите къдри, за да не се превърнат в ситни масурчета като на негърка, духам дима към стъклото и тогава се усещам. Господи! Ами списъкът с правила, който измислих, когато пуснах обявата?

Първо: никакво пушене вътре.

Отварям широко прозореца, след това размахвам ръце и се опитвам да прогоня дима. Чак тогава забелязвам, че все още държа цигарата, което едва ли ще ми помогне много. По дяволите, гася я в празна чаша от кафе, оставена на полицата над камината. По дяволите.

Второ: да не се използват чиниите и чашите вместо пепелници.

19.12. Да не би да се е загубил? Заставам до задната врата към малката полянка, осеяна с орлови нокти, която наричам градина (а Розмари твърди, че била двор), и отпивам от напитката си. Вече съм на джин и тоник. Не мирише толкова. Освен това съм се отказала от цигарите, нали не сте забравили?

Докато разклащам кубчетата лед в чашата, се опитвам да си представя какво ли ще каже американецът за градината ми. Сигурно ще реши, че е странна. Едва ли е идвал досега в Англия. Вероятно си мисли, че Лондон е като във филмите на Ричард Къртис^[2] и че Хю Грант живее на съседната пряка. Сигурно ще ме пита за кралското семейство и за Дейвид Бекъм. Много е важно да се представя като добра домакиня: любезна, забавна и гостоприемна.

19.18. Къде, по дяволите, е тоя? След като изпих два джина с тоник, започвам да ставам заядлива. „Само това остава, да ми върже тенекия.“ Сумтя и обикалям къщата, все едно че гаджето ме е зарязал. Пикочният ми мехур ме изпраща в банята, за да се изпишкам.

— Само да не излезе, че си дадох толкова зор… добре де, може би трябваше да си изгладя полата и не трябваше да си слагам блуза, купена от пазара, а защо не си сложих малко гланц за устни… Какво толкова, че съм положила усилия. Той пък няма дори жилище — сумтя аз и дръпвам ролката тоалетна хартия. — Той дори не благоволи да дойде.

Пускам водата, ставам и напръсквам банята с освежител за въздух, след това прибирам спрея. И в този момент забелязвам пирена, все още в импровизираната ваза на перваза. Бях го забравила, но сега, след като си припомних при какви обстоятелства го купих, започвам да се дразня от него. Изплаквам капачката и я връщам върху дезодоранта. Пиренът, който носи късмет, заминава в коша за боклук.

Изпразвам кошчето, за да е чисто заради американеца, и се отправям към кухнята. По средата на коридора решавам да мина пред хола. Искам да надникна през прозореца и ако го няма, да забравя цялата тази работа и да размразя една пица. Облягам се на канапето. Нямам намерение да лепвам лице за стъклото, но се стряскам, когато някой почуква на вратата.

Отдръпвам се притеснена.

Рус непознат е застанал на стълбите, облечен в моторджийско яке, стиснал под ръка каска. Оглежда се в чукчето на вратата. Опитва се да приглади немирния бретон, сваля очилата си по-ниско на носа, вирва брадичка и потрива наболата брада, след това завърта глава от едната на другата страна.

В този момент погледът му попада на мен и сините му очи проблясват любопитно. Смутена ахвам приглушено, а след това се строполявам на канапето.