Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (42)

Четирийсет и втора глава

— Да отида ли да донеса кафе?

Розмари вдига поглед от линолеума, когато чува гласа ми. Очите й са зачервени от плач.

Оставаме загледани една в друга и сякаш няколко камъка от невидимата стена между нас се отронват. Не са много, колкото да можем да се погледнем за пръв път.

Тя се усмихва плахо.

— С удоволствие. Да ти дам ли пари? — Посяга към чантата си, но аз я спирам.

— Портфейлът ми е някъде тук. — Преравям чантата и го откривам, но се оказва, че нямам никакви стотинки. — Ще ми развалиш ли десет лири? — Вадя ги и й ги подавам плахо.

— Вземи моя — предлага Розмари и ми го подава. — В страничното джобче има монети.

— Сигурна ли си? Може би трябва да попитам…

— Може да съм пенсионерка, но все още мога да си позволя да те почерпя една чаша кафе — казва тя. — А и ако е толкова лошо, колкото твърди лекарят, няма да купуваме втори път.

Усмихвам се и се предавам, поемам нейния портфейл и тръгвам по коридора, за да намеря автомата. След няколко минути го откривам в чакалня, пълна с уморени, уплашени хора, някои скупчили се на групи, други ровят стари женски списания и стискат пластмасови чашки. Има и такива като стареца в ъгъла, който стои самотен и гледа с празен поглед пред себе си. Забелязвам пръстите му. Изкривени са от артрит и въртят безспир златна халка.

Извръщам поглед. Едва сега си давам сметка, че имам късмет, че не съм сама, че имам Розмари, че сме заедно. Поглеждам към часовника на стената. Очертава се дълга нощ.

Пъхвам по десет пенса в машината. Чува се бръмчене и излиза пластмасова чашка, в която се изсипва кафе на прах, а след това вода. Вадя чашката и я поставям върху машината, след това вадя още монети за втората чаша. Някои са се пъхнали в ъглите и аз обръщам портфейла, за да паднат на земята. Отвътре изпада нещо.

Навеждам се и вдигам малка снимка с бял кант по краищата, на която са Розмари и Лайънъл, но изглеждат доста по-млади. Лайънъл е облечен в яркозелен костюм, а Розмари е в кремава рокля с шапка, която прикрива кока й. Разсеяно обръщам снимката и виждам почерка на татко.

„За прекрасната ми съпруга от сватбения ни ден. Благодаря ти, че отново ме направи щастлив.

С много любов

Лайънъл“

Разбира се. Това е от сватбата им преди десет години. Оженили са се на круиз, само двамата. Ние с Ед не можахме да отидем. Не искахме да отидем, поправям се аз. Никога не поисках да видя сватбения им албум, въпреки че си спомням, че Розмари искаше да ни го покаже, когато се върнах вкъщи от университета. Бях прекалено заета. Спирам се за момент, за да осмисля думите. През последните десет години бях прекалено заета.

Чувствам се виновна. През всичкото време негодувах срещу Розмари, а сега от надписа на снимката разбирам, че съм й задължена. Кой знае как, през годините съм заличила спомена колко съсипан беше татко след смъртта на мама, колко дълго след това, когато се усмихнеше, очите му си оставаха празни, как тази празнота изчезна, след като се запозна с Розмари.

— Извинете, приключихте ли?

Млад мъж с шапка сочи машината. Приготвил е шепа монети.

— Извинете, веднага ще се дръпна. — Връщам снимката в портфейла, натъпквам го в джоба си, пъхвам още пари и пластмасовата чашка бързо е готова. Има нещо, което трябва да направя, нещо, което отдавна е трябвало да направя.

— Извинявай.

— Какво? — Розмари смръщва вежди, когато й подавам кафето. След това се усеща. — А, ясно. Чак толкова ли е зле? — Тя поглежда подозрително кафявата течност, която трябва да мине за кафе.

Заставам пред нея, изпълнена с неудобство.

— Не говоря за това. — Оказва се много по-трудно, отколкото предполагах.

— Седни, Хедър. — Розмари потупва стола до нейния. Сядам послушно и отпивам глътка кафе. Господи, то се оказва още по-гадно, отколкото изглежда. Поглеждам Розмари.

— Искам да ти се извиня — казвам аз. — Бях страшна мръсница. Всичко, което съм казвала…

— Всичко е наред — прекъсва ме тя и отпуска ръка върху моята. — Разбирам.

— Не, не разбираш. — Събирам смелост, за да срещна погледа й. — Искам да ти се извиня за начина, по който се държах през всичките минали години, че те мразех, задето си заела мястото на мама, че искаше да си част от живота ни…

Ето, най-сетне признах.

— Много се извинявам, Розмари. Бях голяма глупачка. — Преглъщам с усилие. Сега тя наистина ще ме намрази и аз не мога да я виня. Аз самата се мразя.

Тя мълчи, докато осъзнае казаното.

— Благодаря ти, Хедър, много ти благодаря — отвръща тихо тя след малко. — Нямаш представа колко много означава това за мен.

Милото й отношение ме изненадва.

— Аз също трябваше да ти се извиня.

Тя гледа кафето си, потънала в мисли.

— И аз съм виновна. Открай време ревнувах близостта ви с Лайънъл. Аз не съм толкова близка с моите деца. Двете с Анабел… — Тя прехапва долната си устна, по която все още има следи от червило. — Нека просто кажа, че двете не се разбираме като вас.

И двете се усмихваме.

— Освен това ревнувах от теб, защото ти му напомняше за Джулия…

— За мама ли? — прошепвам тихо аз.

— Знам, че е грозно — признава тя — да ревнувам от дъщерята на съпруга си, защото прилича на майка си, да се чувствам застрашена, защото тя му напомня първата жена… — Очите й се пълнят със сълзи и тя ме поглежда, лицето й е пребледняло и изопнато. — Аз съм лош човек.

Никога не съм я приемала по този начин, но ето че най-неочаквано разбирам колко трудно й е било. Посягам и стискам ръката й и разбирам, че за пръв път я докосвам с истинско чувство.

— Ти си добър човек, Розмари — уверявам я аз. Не го казвам просто така. Говоря напълно сериозно. Тя наистина е добър човек. Как не съм го разбрала през всичките тези години?

— Наистина ли? — По носа й се стича сълза и пада в кафето.

— Или е това, или и двете сме ужасни — свивам рамене аз и й се усмихвам през сълзи.

— Никога не съм се опитвала да заместя Джулия — казва тихо тя.

— Знам — кимам аз и се питам защо не сме провели този разговор преди време.

— Нито съм искала, нито бих могла. Също както Лайънъл не би могъл да замести Лорънс, първия ми съпруг. — Тя ме поглежда и за пръв път забелязвам страха й. — Не мога да загубя отново любим човек. Много обичам баща ти, Хедър. Не знам какво бих правила без него. — Гласът й потреперва, тя навежда глава и избухва в сълзи.

Сега е мой ред да съм силна, казвам си аз, защото макар да мога да кажа същото като нея, знам, че Лайънъл не би искал да плачем заради него. Ако беше тук сега, щеше да ни прегърне и двете и да ни помогне да се почувстваме по-добре. Само че той не е в състояние да го направи, така че е мой ред.

Прегръщам Розмари, защото той би искал така… и защото и аз искам.

Нощта е дълга. Най-сетне Розмари се унася, но аз не мога да заспя, седя и пия кафе и ровя стари списания. След няколко часа ми се иска да се поразтъпча, да изляза навън и да глътна малко чист въздух. Все още е топло и тихо, каквото не е никога в Лондон. Толкова е спокойно, че ти се струва, че всички спят и ти си единственият буден човек в целия свят. На паркинга има хора, някои са в колите си, други са излезли да пушат. Това са сестри от болницата и аз се поколебавам. При тези обстоятелства не би трябвало да мисля за това, но въпреки всичко се приближавам.

— Бихте ли ме почерпили една цигара?

Те млъкват и едната ме поглежда със съчувствие. Не съм се поглеждала в огледало, но сигурно изглеждам точно както се чувствам.

— Не би трябвало… — Тя ми подава кутия „Силк Кът“. — Просто не споменавайте пред никого.

— Няма, обещавам. — Усмихвам й се с много благодарност, паля и се отдалечавам към мястото, където свършва паркингът и започва полето. Дръпвам от цигарата и поглеждам към небето. Има пълнолуние и луната виси млечнобяла и кръгла в тъмното. Поглеждам я и се питам дали и Гейб в Единбург я вижда. Въздъхвам дълбоко. Иска ми се да му позвъня и да му разкажа какво се е случило с баща ми.

Само че не мога.

Тъгата ме притиска, аз пускам недопушената цигара на земята и я стъпквам. И без това имаше кофти вкус.

Нямам представа колко време съм стояла навън — просто съм загубила представа за времето — но когато се връщам, Розмари все още дреме. Настанила се е на три пластмасови стола и използва чантата си за възглавница. Отварям сакото й като импровизиран чаршаф. И аз съм уморена. Сядам на последния свободен стол, отпускам глава назад и се замислям за татко, който е на няколко метра от мен. Казвам си, че той ще се възстанови напълно и ще доживее до сто, но въпреки това ми е трудно да го повярвам. Както каза лекарят, той все още не е вън от опасност.

Розмари простенва тихо и аз я поглеждам. За пръв път усещам, че ни свързва обичта ни към Лайънъл. Това ми донася странно успокоение. Макар да е трудно и болезнено да мисля за това, ако се наложи да се сбогуваме, то поне ще бъдем заедно. Очите ми натежават, аз ги затварям и се предавам на съня.