Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (8)

Осма глава

— Аз съм Гейб.

Първото, което забелязвам, са луничките му. Повече са дори от моите, а аз съм червенокоса, така че при мен са дори задължителни.

— Здрасти, аз съм Хедър. — Потривам лакът и го каня в апартамента. — Тъкмо ъъъ… тъкмо оправях малко… миех прозорците — смея се притеснена аз. — Чистата къща говори за чист ум… нали се сещаш… — Щом глупостите излизат от устата ми, започвам да се плаша. Млъквай, Хедър. Просто млъкни.

— Аз съм голямо прасе.

— Ами?

— Това беше ирония. — Той се усмихва. — Не е за вярване, нали? Особено след като съм американец.

— А, ясно — отвръщам аз и се чувствам като пълна глупачка. Тъй като опитът му да разчупи леда е провален, следва неловко мълчание. Усмихвам се притеснена.

— Може ли да видя стаята?

— Разбира се — отвръщам бързо аз и го повеждам по коридора. — Ето я. — Отварям вратата и отстъпвам крачка назад. — Май не е много голяма, но има всичко. И легло, и гардероб, и скрин, и малък телевизор…

Докато говоря, Гейб влиза в малката стая във формата на буквата Ь[???] и оглежда бледожълтите стени, лъскавия махагонов гардероб с фини гравюри и извити врати, за който продавачът на пазара „Брик Лейн“ ме увери, че бил от 1930 г. Лампионът е хартиен, купен от „Икеа“, дървеният под е отчасти покрит от губер, а на празните полици дори съм сложила няколко книги: хотелите в Англия, нещо на Салман Рушди и „Ега ти животът“^[1] на Ник Хорнби. Книгите издават много за човека, затова покрих купчината чиклити и „Хари Потър“ и сложих и по-хубави неща, за да направя добро впечатление. Потривам ударения лакът. Нали това е най-важното — доброто впечатление.

Одеве отворих прозореца, за да се вижда по-добре градината, и сега той се приближава към него. Застанал е с гръб към мен, навежда се, подпрян на перваза, и не казва нищо. Очевидно не е много разговорлив, решавам аз и оглеждам раменете му. Висок е — струва ми се над един и осемдесет и пет — и много по-широкоплещест, отколкото ми се стори в началото. Оглеждам гърба му, задържам поглед на провисналото дъно на военния панталон — какво толкова, и аз съм човек — чак до разръфания подгъв над чехлите. Не, определено не е мой тип. Прекалено гръндж го дава. Да не говорим, че е доста мълчалив. А когато видях тениската под якето му, бях готова да се закълна, че на нея имаше снимка на Мистър Ти^[2]. Потръпвам от ужас.

— Ще я взема.

Гласът му ме връща към действителността.

— Ами…

Не съм подготвена за подобна решителност, защото очаквах десетки въпроси, бях репетирала какви ли не отговори, а ето че сега, след като съм изправена пред fait accompli^[3], вече не съм сигурна какво да правя. Искам ли този непознат да се нанесе в апартамента ми? Че аз изобщо не го познавам, припява тъничък гласец в главата ми.

— Кажи какво искаш да знаеш за мен.

Гейб се обръща и аз чак сега се усещам, че съм заговорила на висок глас. Изчервявам се цялата.

— Нали трябва първо да се поопознаем, да поговорим за хобитата си, сещаш се… — Хобита ли? В мига, в който изричам думата, се изчервявам още повече. Говоря точно като дванайсетгодишно дете.

Гейб ми се струва доста развеселен и хитро се усмихва.

— Все едно, че сме на среща, така ли?

— Не, аз… — заеквам аз. Знам, че съм смешна, затова се опитвам да се отпусна. — Извинявай, просто не съм свикнала с подобни неща — признавам аз. — Никога досега не съм давала под наем стая и цялата работа ми се струва доста странна.

— Разбирам те напълно. — Той сяда на перваза, приглажда коса назад и ме наблюдава втренчено. — Казвай. Питай каквото искаш.

— Наистина ли?

— Наистина.

Ами в такъв случай…

Излизам от стаята за няколко секунди и се връщам с тетрадка. Гейб е все още на прозореца. Само че сега му прави компания едър рижав котарак, който се е насукал върху коляното му като топъл кроасан, свил главата от едната страна, а опашката от другата, да не говорим, че мърка почти оглушително.

— Значи си се запознал с Били Смит — отбелязвам аз, учудена, че котаракът ми се настанил в скута му. Нима това е същата котка, която съска и дере всички, които не познава, въпреки че хората се опитват да го погалят? — По принцип не понася непознати. — Били Смит ме поглежда равнодушно, без да покаже с нищо, че ме познава, а след това затваря очи. Предател, съскам тихо аз. Кой ти купува вкусотии? Кой те пуска в леглото си през зимата?

— Животните обикновено ме харесват. — Гейб гъделичка Били Смит между ушите. Той го възнаграждава с още по-шумно мъркане.

Не мога да повярвам! Дори проклетата ми котка ми изневерява.

— Проблемите ми са с хората. — Лицето му е напълно сериозно, но този път усещам, че е шега, и се усмихвам. Макар че имам резерви, започвам да омеквам. Това няма да ти се размине, помиярче, казвам си аз и поглеждам вбесена Били Смит, който се прозява и разпръсква мирис на риба, а след това се увива с опашката си и ми обръща гръб.

Отпускам се на леглото и прелиствам първата страница на тетрадката, след това поглеждам Гейб като секретарка, която е готова да започне да стенографира.

— Надрасках някои неща, които исках да те попитам, за да не забравя — започвам аз. Това е чиста лъжа, защото аз не драскам. Когато кажеш „надраскам“, човек решава, че съм набелязала някои бележки, които да ме подсещат, а в действителност аз съм написала списък, от онези, които редовно правя. Списъкът е дълъг три страници и ми отне почти цяла седмица, в който поправях непрекъснато, късах листа и ги хвърлях в коша. Дори го написах на компютъра в службата и се канех да го принтирам и да го раздам на бъдещите наематели, все едно че е въпросник за някой изпит, но Джес каза, че щяло да бъде прекалено.

— Казвай — подканва ме той.

Прочиствам гърлото си.

— Ами… ти пушиш ли?

— Опитвам се да започна — ухилва се той.

Не съм сигурна дали ми се подиграва, но си записвам.

— Вътре не се пуши. Можеш, разбира се, да пушиш в градината, но да не използваш домакинските съдове, саксиите и лехите вместо пепелници.

— Разбира се.

— Наркотици?

— Само с рецепта — отвръща сериозно той.

Драсвам нещо в тетрадката и минавам на следващото правило.

— Да не оставяш пликчета чай в мивката.

— Пия кафе.

— А, добре… Супер — усмихвам се аз, макар и доста сковано. Тази работа не върви както я бях планирала. Истината е, че се надявах правилата ми да го откажат. Изпод вежди го наблюдавам как гали Били Смит. Струва ми се изключително приятен… и щеше да е приятен, ако се бях засякла с него в някой бар. Само че да го засичам пред банята си, при това в седем сутрин? И да ми се мотае по гащи!

Сграбчва ме паника. Тази работа няма да я бъде. Досега съм делила жилището си само с един мъж и това беше Даниел. Не мога да оставя един непознат да обикаля къщата ми по слипове. Трябва да намеря начин да го откажа.

— А сега кухнята. — Ставам бързо. — Няма да оставяш мръсни чинии. Нямам съдомиялна, така че се налага да миеш след всяко хранене. Няма да пълниш мръсния тиган с вода и да го оставяш да виси в мивката дни наред. Кисненето не е миене — излайвам свирепо аз.

Гейб шеговито козирува.

— В хладилника ще ти освободя най-горния рафт, а ако искаш да слагаш месо вътре, покривай го. Вегетарианка съм… всъщност, ям риба…

— Значи си риботарианка.

Поглеждам го смразяващо и връхлитам в банята.

— Банята е само една, така че се налага да я делим. — Той надниква вътре и аз започвам да изброявам навиците на Даниел, които направо ме побъркваха. Това би трябвало да го прогони. Американци или англичани, мъжете са си мъже и от опит знам, че могат да изтърпят всичко друго, освен една непрекъснато натякваща жена. Затова не спирам да дудна: — Няма да си оставяш чорапите и да ги разхвърляш на топки по пода; да не се бръснеш, а след това да оставиш косъмчета по мивката; няма да използваш моите шампоани и балсами… — Спирам, за да си поема дъх. Вече съм се развихрила и няма спиране. — А, да, и да не оставяш седалката на едното място вдигната.

— Едното място ли?

— Нали се сещаш… онова място.

Той не разбира.

— Вецето.

Пак не загрява.

— Тоалетната — опитвам за последно аз.

— А… ясно, разбира се. — Той кима сериозно и потрива носа си. Доста големичък нос с буца по средата. Май е бил чупен навремето. Как ли е станало, питам се аз и го поглеждам. Застанал е по средата на банята ми, държи котката ми в ръце и ме наблюдава с големите си сини очи.

— Правило десет?

— Десет ли?

— Броя ги.

— А, да. — Плъзвам поглед към тетрадката и се опивам да овладея мислите си, да измисля ново правило, за да не се разсее отново. — Телевизорът. — Минавам покрай него и хлътвам в хола. — Имам сателит, но да не се лепнеш за спортните програми и всяка вечер да гледаш само футбол.

— В Америка му казваме сокър.

— Аз пък му казвам голяма досада — отвръщам троснато аз.

— Май не си голям фен на спортовете — извива вежди Гейб.

— Не съм — клатя категорично глава аз.

Точно така. Това вече ще свърши работа. Нарекох футбола „голяма досада“. Сега ще изхвърчи и няма дори да погледне назад.

— Не се притеснявай. И аз не си падам по гледането на разни спортове. — Той прокарва пръсти по гърба на Били Смит. — Предпочитам да ги практикувам.

Чакай малко. Че той няма никакво намерение да се откаже.

— Вкъщи много обичам да ходя на сърф — продължава той. — Май в Англия няма да имам такава възможност.

— В Корнуол, където съм отраснала, има страхотни възможности за сърф — обяснявам разпалено аз. — Всяка година в Нюкей се провежда шампионат и се събират сърфисти от цял свят. — Присядам на облегалката на канапето.

— Страхотно. Много ми се иска някой път да отскоча дотам.

— Много е красиво, ще ти хареса — отвръщам ентусиазирано аз. В същия момент ме залива познатата носталгия. Откога само не съм ходила там. Трябва да отида някой път, да посетя старите си любими места. Сигурно ще ми се отрази добре. — На всяка цена да отидеш. — Говоря по-скоро на себе си, отколкото на него. Може би някой път ще отидем заедно и ще си разделим парите за бензина. Наблюдавам го как чеше ушите на Били Смит също като професионалист. Може би няма да е толкова зле като съквартирант. Въпреки че ще използва тенджерите и тиганите ми. Което ме подсеща…

— Тенджерите и тиганите ми да не се пипат.

— Тенджерите и тиганите ли?

— Тенджерите и тиганите „Льо Крьозе“. Те са ми подарък за новото жилище. Ако ги използваш за супи и яхнии…

По озадаченото му изражение личи, че ме смята за луда, въпреки че не казва нищо. Вместо това избухва в смях.

— Не се притеснявай. Аз предпочитам печено месо. Освен това съм отдаден на работата си и няма кога да готвя.

Отново мълчим, докато Гейб най-сетне се обажда:

— Кажи сега, минах ли изпита?

Поглеждам тетрадката. В интерес на истината съм сложила отметки в повечето квадратчета. Въпреки това се колебая. Не съм сигурна. Струва ми се приятен, но дали да не изчакам малко. Дали да не се срещна и с други желаещи? Не че има други желаещи, но мога да изчакам още някоя и друга седмица.

Ще изчакам някой, който не пуши, за предпочитане жена, някоя чистичка японска студентка, която няма да забравя да връща капака на тоалетната на мястото му.

— Изпуснала си нещо. — Гейб го вдига от мокета и ми го подава. — Май е цвете за бутониера.

Поглеждам вързаното с панделка цвете в пръстите му. Това е пиренът, който носи късмет. В този момент ме обзема странно чувство. Откъде се взе? Може пък наистина да носи късмет.

Посягам към цветето.

— Кога ще се нанесеш?