Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Be Careful What You Wish For, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 143гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК Кръгозор, 2007
История
- —Добавяне
- —Корекция
Четирийсет и седма глава
Два часа по-късно съм седнала с кръстосани крака на леглото в хотелската стая, облечена в пухкав хавлиен халат, и съм увила главата си с кърпа също като тюрбан. В едната ръка държа панталоните, а в другата — сешоара на хотела. Прекарах двайсет минути надвесена над мивката с калъп сапун и четка, за да почистя петната от кафе и кал, а сега остава да ги изсуша и ще съм напълно готова.
Включвам сешоара и го пъхвам в единия крачол, за да изсъхне по-бързо, а след това посягам към плика, закачен на леглото. Накарах таксито да ме остави в „Маркс & Спенсър“, за да си купя бежови ниски лачени обувки (дължа извинение на Розмари — направо не е за вярване колко са модерни в момента, и практични), чифт чорапи, чадър и пакет от три чифта черни прашки. Вадя нещата и ги поставям на леглото. Май трябваше да купя бежови прашки заради цвета на костюма, но бежовите са толкова прости, а никога не се знае…
Какво не се знае, Хедър? — пита строго предателският глас.
Насочвам цялото си внимание към панталоните, които всеки момент ще пламнат. Нямам време за глупости. Не мога да седя и да си мечтая за Гейб и как двамата… Господи, пак започвам. Това е смешно. Зарязвам панталоните, свалям кърпата от косата и започвам ожесточено да я подсушавам. Независимо от чувствата ми, Гейб е просто приятел и ако случайно се засечем на фестивала, надявам се искрено да приеме извинението ми и отново да станем приятели. Нищо повече. Искам да сме просто приятели. Нали не си забравила, че той си има приятелка? А след онова, което ми причини Даниел, няма да припаря до мъж, готов да изневери на гаджето си. Дори въпросният мъж да е мил, да прибира мокрите кърпи в банята и да не оставя пълен хаос след себе си, казвам си строго аз.
Вече се чувствам праведна, изпълнена с решителност и приключвам с косата, която е станала къдрава като разплетена кошница. Добре. След като приключих и с това, мога да се заема с причината, поради която съм тук. Изпратена съм като фотограф на „Сънди херълд“. В гърдите ми напира гордост. Въпреки че съм с щръкнала във всички посоки коса, аз разбирам, че нямам нито четка, нито маша. Включвам отново сешоара, навеждам глава и започвам да се реша с вече познатото ви ожесточение.
Двайсет минути по-късно съм почти готова и след едно бързо телефонно обаждане до журналистката, който пише статията, затварям и посягам към фотоапарата на Брайън. Прехвърлям го на врата си и усещам, че съм истинско кълбо от нерви. Това е. Първата ми задача на новата работа. Изпъвам рамене и отварям вратата. Време е за шоу.
Нервността ми се стопява в мига, в който излизам на улицата. Все още ръми, но това не е развалило настроението на никого. Накъдето и да погледна, изпълнителите са се смесили с тълпата туристи и хора, които раздават листовки, така че през следващите няколко часа снимам ли снимам, докато към девет усещам, че новите ми обувки са ме прежулили, затова сядам на една пейка, за да реша какво да правя след това.
Дадоха ми купове листовки, затова решавам да ги разлистя. Вече съм наясно с ужасния факт, че ще се наложи да видя и изпълненията на някои комедианти, ала въпросът е кого да избера.
Гейб, мисля си аз, преди да успея да се спра.
Хедър Хамилтън, няма да мислиш за Гейб. Дошла си по работа. Отново се навеждам над листовките и се опитвам да избера нещо прилично — все едно да накараш вегетарианец да си избере от замразените меса в „Теско“, но аз упорито ги прехвърлям една след друга.
Най-сетне стигам до последната. Обърната е наопаки и когато я обръщам, не мога да се въздържа да не си пожелая да е на… Не, оказва се на някакъв комедиант на име Боб, който ще се представи заедно с партньора си Берил, които според „Скотсмън“ били невероятно смешни…
За бога, кого се опитвам да заблудя? Не ми се гледат двама комици, които се предполага, че са „невероятно смешни“. Искам да видя Гейб. Трябва да видя Гейб. Влюбена съм в Гейб. Няма смисъл да си затварям очите, нито пък да се преструвам, че не е вярно. Още от мига, в който го видях на прага на дома си, с луничките и огромните очи, знаех, че нещо става.
Смачквам листовките и тръгвам към един кош. Той е препълнен с шарени листчета и аз тъкмо се каня да подхвърля моите отгоре, когато едно от тях привлича погледа ми. Прогизнала листовка в розово и жълто със силуета на мъжки профил, който много прилича на…
АНГЕЛЪТ ГАБРИЕЛ ИЗПРАТЕН ОТ ХОЛИВУД, ЗА ДА РАЗВЕСЕЛИ ЖИВОТА ВИ. ТАЗИ ВЕЧЕР В „ТАВЪРН“, ТОЧНО В 9. БИЛЕТИТЕ СА ПО 7.50. ЕЛАТЕ, ТОЙ ЩЕ ВИ СПАСИ.
В същия момент чувам градския часовник да отмерва девет удара. Колебая се, неестествено нервна съм, когато си представям, че ще го видя отново — при това на сцената. Какво ще му кажа? Как ще реагира той? Може би ме мрази, може да откаже да разговаря с мен. Дали не е по-добре да не ходя… Ужас. Решителността ми започва да се топи със скоростта на светлината. Над замъка се извива красива блестяща дъга. Не съм религиозна, ала това ми прилича на знак.
— Извинете. — Врътвам се и спирам първия раздавач на листовки. — Кажете ми как да стигна до „Тавърн“. Искам да видя ангела Габриел…
Тичам през целия път дотам.
Добре че „Тавърн“ е на една малка уличка на пет минути път пеша. Когато пристигам, откривам, че шоуто на Гейб все още не е започнало. Имало някакъв технически проблем и всички представления закъсняват. Купувам си билет и влизам.
„Тавърн“ се оказва малък бар в „баварски стил“. Никога не съм ходила в Бавария, но ако мога да съдя по декора, това очевидно е страна, където си падат по препарирани глави на глигани и мебели от борово дърво. Навела съм глава и се промъквам през сумрачния опушен бар. Пред мен е издигнат подиум, за да служи като импровизирана сцена, а в самия край на сцената някакъв комедиант довършва представянето си.
Той е дребен кльощав тип, естествено в тениска с лого „Не обръщай внимание на простотии“, която е доста подходяща. Пуши цигара от цигара, лепнал се е за микрофона и макар да не съм добре запозната с подобни изпълнения, дори аз виждам, че е на път да сдаде багажа. Помещението е тихо, чува се единствено как хората си шушукат, без да крият отегчението си.
— И тогава гълъбът полетя от перваза и се настани на рамото ми… — Наблюдавам го как затъва все повече и повече, докато през пелената от дим зървам познатия постер в жълто и розово. Виждам силуета на Гейб и думите „Ангел Габриел“.
Този път усещам гордост. Той успя. Отпечатал е листовки, направил е постери, организирал е представление, дошъл е чак от Ел Ей в Единбург, за да изнесе това представление. Знам, че ми е разказвал много, но сега вече ми се струва напълно реално. Оглеждам се впечатлена. Има поне двайсетина човека, в никакъв случай не е препълнено, но за това малко заведение бройката е доста добра. Всички хора тук са платили, за да гледат Гейб, казвам си доволно аз, докато комикът с гълъба слиза от сцената, последван от анемични аплодисменти. Нито един от публиката не тръгва след него.
Това означава, че сега е ред на Гейб.
Оглеждам къде да застана. Когато влизах, реших да изчакам шоуто да мине и тогава да отида при него, но сега решавам, че ми трябва място, откъдето да го снимам, без той да ме види. Той може и да не е нервен, но аз цялата се треса.
Тъмна ниша от другата страна на бара ми се струва съвършеното място и аз пристъпвам натам и минавам покрай група момичета, които пушат и си говорят на висок глас.
— Ти гледа ли „Изпълненията на пениса“?
— Не, билетите бяха свършили. Затова дойдохме тук.
— Този, следващият става ли за нещо?
— Откъде да знам?
Наострям уши. Говорят за Гейб. Заставам близо до тях, за да продължа да подслушвам.
— На кого му пука. Билетите са безплатни.
— Не си ли плащала за тях?
— Не, одеве някакъв тип, американец, ги раздаваше.
Казва го толкова пренебрежително, толкова презрително, но щом чувам „някакъв тип, американец“, сърцето ми се свива. Тя говори за Гейб. А той е раздавал билети, защото шоуто му не върви добре. Най-лошите ми страхове се потвърждават. Сграбчва ме страх и аз се дръпвам. По дяволите.
Водещият се качва на сцената, понесъл халба „Гинес“, и поема микрофона.
— Да бъдем реалисти. Животът е доста скучен…
Насядалите мърморят в знак на съгласие и подхвърлят забележки за последния комедиант, от които косата ми настръхва.
— Затова ви трябва комедиант като следващия, за да ви спаси. Да чуем нашия ангел Габриел…
Трябваше да го спра. Трябваше да направя нещо. Трябваше да…
Гейб излиза на сцената и аз забравям да дишам. Той е още по-сладък от преди. Очаквах да е в онзи ужасен костюм, в който му се струва, че изглежда интересен и готин, но сега си е сложил дънки и сив пуловер. Както обикновено, косата му е щръкнала навсякъде, но поне се е обръснал, а когато си побутва очилата, прилича на дванайсетгодишен. Иска ми се да му помогна, да го защитя.
Как само съм лапнала по него.
— Здрасти, много се радвам, че съм тук. За пръв път съм в Единбург. Някой от вас да е от Единбург?
Всички мълчат отегчени.
Най-ужасните ми страхове се оказват истина.
— Аз съм от Калифорния, но през изминалите няколко седмици живях в Лондон. Лондон е страхотен. Биг Бен, Лестър скуеър, но трябва да призная, че останах малко разочарован от Пикадили. Очаквах да видя цирка, ама нямаше нито клоуни, нито пък дресирани моржове… — Той се усмихва. Трябва да призная, че с бавния американски говор и кривенето има наченки на нещо смешно. Само че подобни наченки няма да събудят интереса на публиката, които са отегчени до смърт от господина с гълъба. Оглеждам заведението. Още малко и ще заспят.
Сърцето ми блъска отчаяно. Направо ще го размажат. Ще го направят пред собствените ми очи в баварска кръчма.
— Това наистина е първото ми идване в Англия и забелязах някои неща, които са съвсем различни от къщи.
Докато го наблюдавам на сцената, осветен от прожектора, ме се иска да се втурна напред и да го спася. Само че не мога. Безсилна съм и няма какво да направя. Оглеждам се. Абсолютно никой не се смее. Очевидно са доста озадачени от липсата на горчивина и обичайните злобни стрелички за това или онова, както правят повечето комици, затова се споглеждат в недоумение. Вижда се, че им се иска да приключи час по-скоро. Изобщо нямат намерение да му подадат ръка. Някои започват да разговарят помежду си. По дяволите! Може би Гейб ще се окаже прав. Може би публиката очаква комедиантът, изправил се пред тях, да е изпълнен с горчивина и нетърпимост към целия свят.
— Като например…
Отново поглеждам Гейб. Вече му личи, че е нервен. Потрива носа си, както прави винаги, когато се чувства неловко, а първоначалната му самоувереност е изчезнала. Следва потискаща пауза и той преглъща с усилие. Господи, не мога да гледам повече.
Привеждам се, промъквам се покрай разни типове, подпрели се на бара, и се скривам в дамската тоалетна. Вратата се затваря след мен и заглушава гласа му. Въздишам облекчено, подпирам се на мивката и впивам поглед в сифона. Знам, че навън, в заведението мечтите на Гейб се сгромолясват и потъват завинаги.
Пускам чешмата и наплисквам лицето си с вода. Много ми е мъчно за него. Колко много усилия, за да дойде тук, и защо? За да не му обръщат внимание? За да го посрещат с прозявки? Щом се сещам за реакцията на публиката, ме обзема възмущение. Въпреки всичко аз съм сигурна, че Гейб е талантлив. Освен това е забавен. Никак не ми се иска да мисля за него в този момент, докато е на сцената и никой не се смее…
В същия момент до мен достига вълна от смях.
Какво? Не може да бъде. Възможно ли е? Предпазливо отварям вратата и надничам през дима. Не мога да повярвам на очите си. Няма грешка. Хората се усмихват, доста от тях се заливат от смях. Дори момичетата се ръчкат с лакти и се кискат.
— Наскоро се качих на един от двуетажните автобуси…
Измъквам се от дамската тоалетна и се сливам с публиката.
Докато той говори, всички са приковали погледи в него. Хората са престанали да си бъбрят и го слушат с интерес. Гейб се усмихва и продължава с нова самоувереност.
— … и момиченцето не спираше да плаче. Казах си: „Какво да направя?“. Почувствах се ужасно… — Точно в този момент той разкривява лице и публиката се сгърчва от смях. — След това си спомних, че в раницата ми е останал бонбон. — Мълчание. — Извадих го и го лапнах. Невероятно. Почувствах се много по-добре.
Публиката се киска.
Обхождам ги с поглед. Някои са зейнали, лицата им са сбръчкани, очите им блестят. Гейб е успял да привлече вниманието им, моето също.
Гледам го с ново уважение, докато се прехвърля от един лаф на друг без преструвки и преиграване. Натъпкал е ръце в джобовете си, килнал е глава на една страна и им поднася смешките си с ангелска усмивка, която достига чак до сърцето ти. Много по-добър е, отколкото очаквах. Няма ги злостните хапливи забележки. Той е самият себе си. Гордея се с него. Може би се е вслушал в съвета ми.
И тогава, преди да се усетя, шоуто тръгва към върха си, също като лавина, която набира скорост. Смеховете стават все по-мощни, а по лицата на някои започват да се стичат сълзи. Поглеждам часовника си. Остават няколко минути.
— Не мога да си тръгна, преди да ви разкажа за едно рижавелче, което опознах доста отблизо през последните седмици…
Това пък какво трябва да означава? След като изслушах цялото му шоу, което за мен е огромен тормоз, въпреки че на сцената е Гейб, аз съм като зашеметена и сега изведнъж идвам на себе си. Господи, той ще говори за мен! Как е възможно! Сърцето ми отново започва да пърха и аз чакам нетърпеливо.
— За една рижава котка на име Били Смит…
Разочарованието ми е огромно и аз се чувствам смешна, задето си бях помислила, че ще говори за мен. Защо да говори за мен?
„Защото идиотът е влюбен в теб.“
Отново чувам гласа на Виктор Максфийлд. Веднага го отблъсквам. Мъжете имат навика да ти поднасят информация като китайски мъдреци.
— Открай време съм се питал откъде идва лафът „ти, мръсна котко разгонена“, но сега вече съм наясно.
Съвземам се бързо.
— Всяка вечер със съквартирантката ми си седяхме по пижами, пиехме ментов чай и гледахме „Сексът и градът“ на дивиди — съквартирантката ми има целия сериал, пази го и го къта като енциклопедия за мъжете…
Изчервявам се и оглеждам бара. Мнозина кимат усмихнати, някои мъже побутват приятелките си, които се кискат и кимат смутени, защото това е самата истина.
— Знам, че ние, комиците живеем доста шантаво. Понякога дори ни замерят със соеви сладки! — Следва нова вълна от смях. — А Били Смит? — Гейб извива вежди. — Мислех си, че ще се свие в някоя кошница, ще мърка доволно, ама, не. — Клати глава и се преструва на силно впечатлен. — Тази котка се оказа истинско разгонено животно. Направо няма да повярвате каква върволица се извървя през отвора за котки. Уверявам ви, че среднощните посещения не бяха едно и две.
В този момент си спомням разговора ни в кухнята. Гейб е истински гений.
— Нали знаете какво е среднощно посещение?
Гейб поглежда конспираторски към публиката. Някои се кикотят, други го наблюдават озадачени, мнозина обясняват шепнешком. Когато хората най-сетне разбират, се чуват сподавени смехове.
Той се ухилва.
— И аз си мислех, че знаете.
Сега вече хората се заливат от смях, бършат сълзите си, а Гейб продължава най-невинно:
— Улични превъзходни, неуверени боязливи скромници, две надути персийки… цяла нощ беше влез-излез… — Той замълчава и поглежда публиката. Сигурно изчаква, за да стигне до гвоздея на шоуто, но отстрани изглежда така, сякаш търси какво точно да каже. Или може би оглежда публиката, за да зърне някого.
В този момент ме забелязва. Очите ни се срещат и той задържа погледа ми. Дъхът ми спира и аз го наблюдавам в нетърпеливо очакване. В този момент сякаш всичко около мен изчезва — и светлината на прожектора, и хорските гласове, и мирисът на цигари и бира и оставаме само двамата с Гейб. Отново сме в кухнята ми в Лондон с Били Смит и прословутите среднощни посещения.
Той е безкрайно учуден.
— Ти се смееш? — изрича с устни той.
Тълпата решава, че това се отнася за тях и избухва нов залп от смях. Само че той гледа мен.
— Знам — отвръщам аз, усмихвам се и усещам как в мен се надига кикот. Преди да се усетя, се заливам от смях. Можете ли да повярвате? За пръв път в живота си аз се смея на комедиант. В клуб. Когато Гейб минава към най-смешната си реплика, аз вадя фотоапарата и запечатвам мига завинаги.
На следващата сутрин читателите на „Сънди херълд“ в цялата страна виждат черно-бялата снимка на Гейб в „Тавърн“, поместена на страниците, посветени на изкуството. Под снимката има заглавие: „Комедиант завладява фестивала с един замах“ и статия за десетте най-добри новаци, сред които е и Гейб. Оказва се, че журналистката също е била сред публиката и останала толкова впечатлена, че написала статия за него и я пуснала преди отпечатването на вестника.
Аз се оказах доста заета. След като Гейб слезе от сцената, и двамата започнахме с извинения и обяснения, говорихме часове наред за какво ли не. Имаше и някои разкрития. Той призна, че е скъсал с Миа, и това ми направи особено голямо впечатление. Имаше и други неща. На сутринта, когато се изнесъл от апартамента ми, той обиколил квартала три пъти, защото нямал сили да си тръгне. След много колебания решил да последва съвета ми и да промени шоуто. Така нещата си дошли на мястото.
След това дойде моят ред. Разказах му за инфаркта на Лайънъл, как двете с Розмари сме оправили отношенията си, за съобщението на гласовата ми поща, оставено от Виктор Максфийлд. Не му казах всичко, разбира се. Не споменах, че чичо му го е нарекъл влюбен идиот.
Нямаше нужда да му го казвам, защото той ми го призна сам.
Точно преди да се целунем.
— Какво ще кажеш?
Сгушена под топлата завивка, преплела голи крака с краката на Гейб, аз го поглеждам. Вече е утро и двамата сме в хотелската ми стая, закусваме и четем неделните вестници.
Шавам с пръстите на краката, закачам неговите и оглеждам рошавата му коса, подпухналите от съня очи, скрити зад очилата, и не мога да не се запитам къде ми е бил умът и защо съм обичала толкова да чета вестниците сама. Много даже ми е приятно някой да ме прекъсва. Умът ми се стрелка назад към изминалите няколко минути…
— Чакай да видя… „свеж нов талант“… „глуповат, но завладяващ хумор“… „един от най-смешните комедианти, които някога са идвали в Единбург“.
Первам го с недоядения си кроасан.
— Ау! — грачи той и потрива голото си рамо, сякаш много го е заболяло. — Леле, колко си злобна.
— Не говоря за статията — протестирам аз. — Говоря за снимката.
— А, за снимката ли? — повтаря той, сякаш не е забелязал името ми в левия ъгъл, ала устата му потрепва и го издава. Оглежда внимателно снимката и очите му се присвиват. — Леле, тоя какъв див красавец е — заявява той и се опитва да докара шотландски акцент. Аз го поглеждам.
— И снимката си я бива.
Той ме прегръща.
— Вие сте много талантлива, госпожице Хамилтън. — Целува ме. Има вкус на кроасан и портокалов сок и тъкмо когато се наслаждавам на новото усещане, нещо трепва. Пак ли?
— Знаеш ли, исках да направя това от мига, в който те видях — прошепва той.
— Ти си имаше гадже тогава — карам му се аз.
— Всъщност… — Той потрива притеснено носа си. — Когато ти казах, че сме скъсали, не споменах кога.
Поглеждам го учудена.
— Стана месеци преди да дойда в Лондон.
— Защо тогава каза на Джес, че си имаш приятелка… — Сещам се сама. Онази първа вечер, когато бяхме в градината. Тя се опитваше да го прелъсти. — Ти беше резервният й план — кискам се аз.
— Резервен план значи. — Струва ми се обиден, след това избухва в смях. — Това трябва да го запомня. — Той се киска и се пресяга към нощното шкафче за тефтера. Вади малък молив и докато го наблюдавам как записва, сериозен и вглъбен, усещам как любовта напира в гърдите ми.
— Искам да ти кажа една страхотна смешка — поглежда ме той.
— Господи, недей, много те моля. — Пъшкам и се опитвам да заровя глава под завивката. Обичам Гейб, но едно комедийно шоу ми е повече от достатъчно.
Той избухва в смях и приглажда косата ми с целувки.
— Ти чувала ли си вица за комедианта, който се влюбил в една червенокоска, която се казвала Хедър?
Надничам изпод завивката и се сгушвам до него.
— Не съм. Какво станало?
— Така и не я разлюбил.
Усмихвам се на една страна.
— Това изобщо не е смешно.
— Не съм искал да е смешно — шепне той, привлича ме към себе си и ме целува.
Аз затварям очи и отвръщам на целувката. Ето това е най-хубавото в комедията.