Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (46)

Четирийсет и шеста глава

Пътуваме към Лондон.

След като разказах на Брайън за съобщението на Виктор Максфийлд, разбрах, че той е неуспял пилот от Формула едно и бързото шофиране за него е истинско предизвикателство. Оказа се, че кара малкия ван също както Шумахер кара ферарито си. Моторът пищи отчаяно, цигара е провиснала на долната му устна, а той сменя скорости и шари из платната.

Причиняваме невероятна суматоха. Хората отскачат слисани, докато ванът с надпис „Завинаги заедно“ профучава покрай тях, а ние сме вперили погледи напред, облечени като за сватба. През повечето време не обръщам особено внимание на натовареното движение, защото непрекъснато поглеждам към часовника. Сърцето ми се свива всеки път, когато попаднем на червено или се наложи Брайън да набие спирачки пред някоя пешеходна пътека. Какво е това движение? Какви са тези ремонтни работи? Откъде се взеха толкова червени светлини?

След цяла вечност, или поне така ми се струва, забелязвам сивия терминал. Най-сетне, „Хийтроу“.

— Благодаря ти, Брайън — обаждам се задъхано аз, освобождавам предпазния колан и отварям вратата. Скачам на асфалта и краката ми се разтреперват.

— Дръж, за малко да го забравиш.

Брайън ми подава фотоапарата си. Дигиталния фотоапарат.

— Ще ти трябва. И това. — Вади черната чанта, в която е лаптопът. — Така ще можеш да пратиш снимките на фоторедакторката. Това е в случай, че решиш да останеш в Единбург по-дълго от предвиденото…

Отпускам се и спирам за миг, колкото да се усмихна.

— Брайън, просто не знам как да ти благодаря…

Той замахва с ръка.

— Хайде, малката. Ще изпуснеш полета. И янкито. — Той ми намига, потегля и се влива в трафика.

Още с влизането забелязвам опашката, която се вие от гишетата чак до бариерите на входа. А аз съм точно на входа.

Каква е тази опашка? Не ми се е налагало да чакам на опашка седмици наред. Поглеждам към часовника си и не знам какво да направя. Притеснението ми нараства. Мама му стара. Ще си изпусна полета. Виктор Максфийлд ще реши, че съм кофти човек, ще ме уволни и до края на живота си ще снимам дебели булки…

Опитвам се да се успокоя. Няма смисъл да изпадам в паника, казвам си аз. Забелязвам подхвърлен брой на „Ивнинг стандърт“, дръпвам го и се зачитам. Опашката бавно напредва. Изчитам страница след страница, докато най-сетне не попадам на вариациите в лихвените проценти и чувам:

— Следващият.

Сгъвам вестника и се втурвам към гишето.

— Най-сетне! — въздъхвам аз. — Вече се притеснявах, че ще изпусна полета.

Земната стюардеса пише нещо на компютъра и пръстите й пробягват бързо по клавишите.

— Имам резервация за полета в пет за Единбург — обяснявам аз.

Никакъв отговор.

Оставам да гледам главата й. Тя дали ме чу?

— Полетът е след малко — добавям аз на по-висок глас. Ново мълчание, след което тя най-сетне пита с безразличен глас:

— Име?

Най-сетне.

— Хедър Хамилтън. Госпожица — уточнявам аз.

— А-ха — измърморва тя и продължава да барабани по клавиатурата. Знам, че я вършат тази работа всеки ден, но не може ли да ни обърнат внимание поне когато бързаме.

Очевидно не могат.

Тя спира, за да въздъхне.

— Боже, струва ми се, че изпускате полета. Канят се да прекратят достъпа до самолета.

— Нали това се опитвах да… — избухвам аз. Спокойно, Хедър. Само спокойно.

— Ако побързате, ще успеете. — Тя ми подава бордна карта. — Вие сте на 75-F, до прозореца.

— Не, не мога да седя до прозореца. Става ми лошо по време на полет, затова трябва да съм до пътеката, а ако стане нещо и се наложи да скачаме от самолета, спасителните жилетки се раздават първо на хората до пътеката и изходът е по-близо…

Останалите пътници се споглеждат нервно, след това извръщат очи.

— Няма други места — отвръща стюардесата. — Освен това има опашка, така че ако нямате нищо против…

— Ама…

— Изход четирийсет и две. Разполагате с пет минути. — Тя ме поглежда с досада. Мама му стара!

Истински ужас е, когато се налага да тичаш на токчета, можете да ми вярвате. Глезените ми се кривят на всяка крачка. Профучавам през проверка на багажа и хуквам по движещата се пътека.

— Ау! — писвам аз, когато раненият ми глезен се подгъва. Стисвам перилата отстрани и поглеждам. Токчето ми се е счупило. Проклинам всичко, събувам розовата сатенена обувка, поглеждам я тъжно, ала си спомням, че на всяка цена трябва да се кача на самолета.

— Мама му стара!

Вдигам поглед към стюардеса, отправила се в обратната посока, която ме гледа в пълно недоумение.

— Джес! — писвам аз, докато тя подминава. — Какво правиш тук?

— Аз ли какво правя тук? За бога, стюардеса съм, какво, според теб, мога да правя тук? Току-що слизам от деветчасов полет и си отивам вкъщи, за да поспя.

Опитваме се да се наместим на лентите така, че да останем една до друга.

— Я кажи ти какво правиш тук?

— Имам полет за Единбург… — За малко да се спъна в куфарчето на някакъв бизнесмен и започвам да се извинявам. — Ще снимам за „Сънди херълд“. Дълга история — обяснявам аз и си спомням, че миналата седмица й пратих имейл за кавгата с Гейб и неочакваното му заминаване.

— Гейб не е ли на фестивала в Единбург? — извива вежди тя.

— Извинявай, Джес, трябва да вървя. Ще си изпусна самолета — прекъсвам я бързо аз и закуцуквам към изхода. — Ще ти се обадя.

— Давай, момиче — провиква се след мен тя. — А, Хедър…

Поглеждам през рамо, но тя вече е доста далече. След това изкрещява нещо, което не успявам да разбера. В отговор й махвам с ръка. Не съм сигурна какво точно каза, но ми се струва, че много приличаше на „Остави се на тръпката“.

 

 

Качвам се с последни сили на самолета и ме посреща напрегната атмосфера, дори враждебна. Всички редици пътници ме наблюдават злобно, докато куцукам към мястото си. Седемдесет и пет F. Че аз стигнах края на самолета. По дяволите, трябва да е някъде тук. Да не би да съм пропуснала…

В този момент виждам мястото.

То е в самия край, точно до тоалетните. Седалките са две. На едната се е отпуснал мъж с толкова грамаден бирен корем, че изглежда двоен — едната половина е от едната страна на облегалката за ръце, а другата е отдолу и се опитва да заеме съседното място.

Моето място.

Промъквам се покрай мъжа, сядам и затягам колана. Няма вече мечти за кожена седалка и красив непознат, за шампанско по пътя до Единбург. Затварям очи. Нищо, полетът е къс. Ако имам късмет, ще спя, докато кацнем.

— Виж ти, виж ти, настанихме се удобно, нали?

А, не, ако обичаш.

Акцентът е шотландски. Отварям очи и виждам, че съседът ми се хили.

— Здрасти. Аз съм Брус, а ти как се казваш?

През следващите петнайсет минути всичко върви сравнително добре, като изключим, че някой непрекъснато пуска водата в тоалетната, от която ни дели една стена, а Брус заспива и главата му климва на рамото ми.

— Какъв сандвич предпочитате, госпожо? С пилешко или шунка? — Стюардесата ми отправя добре отработена усмивка.

— Нямате ли вегетарианско меню? — питам любезно аз.

— За съжаление свърши. В този сандвич има маруля и домат — обяснява тя, докато оглежда анемичната франзела, увита в целофан. — Ако искате, извадете шунката.

— Не, благодаря. — Стомахът ми гневно ръмжи.

— Кафе или чай предпочитате? — продължава тя.

— Кафе, ако обичате.

Подава ми пластмасова чашка на поднос и налива гъста черна напитка, без да разлее дори капка.

Неочаквано самолетът се разтриса и подскача.

Какво по… Поглеждам стюардесата. Тя е напълно спокойна, поклаща се в удобните си обувки и продължава да налива. Успокоявам се и поемам чашата.

Ето, виждаш ли? Всичко е наред, казвам си аз. Нищо и никаква турбулентност. Няма защо да се притеснявам. Няма нищо…

Ау!

Без предупреждение самолетът полита надолу и аз имам чувството, че ще изпаднем от небето. Ужасена съм. Чувам плач на деца, писъци на жени и сърцето ми започва да блъска, някакъв пръст ме ръчка…

Какво?

Вдигам поглед и забелязвам, че Брус ме боде с месестия си пръст и ме наблюдава угрижен.

— Всичко е наред, момиче, всичко е наред. Малко турбулентност, всичко е наред — обяснява той и дъвче сладко сандвича с шунка. — Като изключим панталоните ти — добавя той и посочва скута ми.

Свеждам отново поглед и забелязвам огромно кафяво петно на скута, а след това виждам празната пластмасова чашка, която все още стискам в ръка. Тъкмо навреме, защото и последната капка се изсипва върху мен. Браво! Това е направо върхът. Може ли да стане по-зле?

Очевидно може. След като кацаме — грешка, след като се забиваме, тръсваме и затътряме с пищене на двигателите по пистата — аз оставам заклещена зад Брус и съм последната, която слиза от самолета. Това означава, че съм последната, която излиза на терминала, и последната, която ще се нареди за такси.

А пък вали.

Наблюдавам как капките попиват по розовите ми сатенени обувки и въздъхвам. Къде отиде хубавото време? Не е валяло от цяла вечност, откакто… Започвам да се опитвам да си спомня. От онази вечер, когато прогизнах и срещнах старата циганка, която ми даде пирена на късмета.

Усещам странно чувство. Чакай малко. Не само слънцето се е скрило, къде отидоха зелените светофари и празните пътища? Да не говорим, че пред гишетата в последно време вечно има опашки. Ами мястото до тоалетната на самолета? Ами последният сандвич? Ами единственото такси? Какво стана с кожата без бръчки? Какво стана с дните, в които косата ми беше все хубава? Нима тези дни са безвъзвратно отминали и на тяхно място…

Нещата са каквито винаги са били, казвам си аз. Така беше преди, нали?

Преди кое, Хедър? — нашепва предателското гласче.

И тогава разбирам.

Преди всичките ми желания да започнат да се сбъдват.

За момент оставам на тротоара, но усещам, че ми се вие свят. Това просто… не може да бъде, нали? Спомням си сватбата, как държах ръцете на хората от двете ми страни, странното усещане, изчезването на щастливия пирен… Разбирам какво става и усещам прилив на радост.

— Господи, каква опашка за такси — ахвам аз, ухилена от ухо до ухо. — Ама тя е огромна.

Двойката пред мен се обръща подозрително.

— Освен това вали — ахвам отново аз. — Какъв кеф!

Още неколцина се обръщат към мен, сякаш съм луда, ала на мен не ми пука. Пет пари не давам, че ще са намокря цялата, че косата ми е полепнала по лицето, че струйки вода се стичат в гърба ми.

Усещам остра болка, когато някой блъска куфарчето си на колелца в крака ми.

— Много се извинявам — казва непознатият и очаква гневен отговор, ала аз се ухилвам доволно.

— Няма нищо — успокоявам аз човека. Повдигам крачола на панталона и виждам огромно червено петно, което ще стане синьо в най-скоро време. Това е просто чудесно. — Много обичам синините — заявявам доволно аз.

Непознатият се дръпва бързо тъкмо когато някакво такси спира на стоянката и гумите му разплискват локва, която ме изпръсква с мръсна вода. Поглеждам сакото. Вече не е кремаво, дъждът и калта са променили цвета му. Съсипано е. Няма да може да се оправи. Та това е фантастично.

Отмятам глава назад и избухвам в смях. Оставям дъждът да барабани по лицето ми, разпервам ръце и се завъртам, макар да съм съвсем подгизнала.

Никога не съм била по-щастлива.