Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (45)

Четирийсет и пета глава

— Много се извинявам, сър Ричард, лейди Кенуд, страхувам се, че само най-близките роднини ще участват в кръга по пречистването. Бихте ли седнали в тентата…

Униформени разпоредители зад абатството се опитват да обяснят промяната в церемонията на петстотинте объркани и много смутени гости, повечето от които са доста възрастни и по принцип объркани и смутени.

— Кръг ли? Какъв кръг? — боботи сър Ричард, стиска бастуна с глава от слонова кост и поглежда от разпоредителя към съпругата си, която е облечена в костюм като от едуардианска драма, обеците й са мънистени, тя е с дълги копринени ръкавици и чадърче.

— За гримьорната ли говорите? Театър ли ще гледаме? — пита тя с писклив гласец и доста префърцунен акцент, който човек трудно би предположил, че съществува, също като икономите и сандвичите с краставички. — Защо съм останала с впечатление, че идваме на сватба…

Двамата с Брайън минаваме по безупречно поддържаната ливада и наблюдаваме възцарилия се хаос. Озадачени тълпи, облечени строго официално, се отправят към бялата тента, която трябваше да бъде за приема, и им подават бинокли за опера, с които да наблюдават езическата церемония, която ще се проведе в гората.

Прескачаме някакви камъни и тръгваме към малкото сечище, където виждаме сватбарите и…

— Мама му стара — измърморва Брайън.

Пред нас е жена в дълга алена роба, понесла нещо като вълшебна пръчица. Не се шегувам. Накрая има сребърна звезда.

— Аз ще водя церемонията.

Тя е поне на седемдесет, с бяла коса до кръста. Ако Дъмбълдор от „Хари Потър“ имаше сестра близначка, това щеше да е тя.

— Ъъъ… здрасти. Много ми е приятно да се запознаем — казвам аз и й подавам ръка. На врата й виси огромен чан на сребърна верига.

— Той ще прогони старото и ще възвести идването на новото — заявява тържествено тя, когато забелязва, че съм го зяпнала. След това впива ясносините си очи в мен и добавя: — В кръга на пречистването няма място за суеверия и безвкусни талисмани, Хедър.

Тя знае името ми! Подигравателното ми отношение изчезва на мига.

— Откъде… — започвам аз.

— Бихте ли се подредили в кръг — прекъсва ме тя.

Какви бяха тези приказки за суеверия и безвкусни талисмани? Да не би да говореше за щастливото ми цветенце? По навик пъхвам ръка в джоба, макар да знам, че не е вътре и опипвам внимателно хастара. Откривам дупка! В хастара на сако от „Марк Джейкъбс“! Обзема ме възмущение. Това сако ми струваше почти триста лири! Усещам паника, когато напипвам нещо меко. Та това е пиренът на късмета.

Усещам как пръстите ми изтръпват, все едно ме е ударил ток. Пак се появи. Стисвам го с всички сили, решена в никакъв случай да не го губя отново. Трябва да се отърва от него завинаги.

— Говоря на всички.

— Ами снимките? — прошепвам на Брайън, който искрено се забавлява.

— Снимките ще нарушат светостта на кръга — отвръща тя. — Застанете рамо до рамо в кръг и да започваме.

Отстъпвам крачка назад.

— Аз ще почакам отстрани.

— Всички до един — повтаря строго тя.

Покорно заставам до Брайън, жената грабва метла и започва да мете в посока, обратна на часовника.

Премети, премети, премети това място.

Със силата на въздуха пречисти това място.

Сред гостите се понася кикот, някои не могат да повярват на очите си, скептичното им отношение е неприкрито, а други нетърпеливо чакат да разберат какво следва.

— Ама тя какво прави? — питат боязливо някои от събралите си.

— Прави кръг на пречистване — отвръща компетентно жена на средна възраст. Не е изненада, че е в ластичен пъстър клин.

— Започваме сватбата с благословия. Събрали сме се днес тук за единението на Даниел и Шарлът…

През следващите няколко минути Даниел и Шарлът казват клетвите си, разменят пръстени и макар че не е за вярване, докато наблюдавам как Даниел целува булката, аз чувствам… абсолютно нищо. Не е съвсем нищо. Изпитвам нещо, но то е към Гейб. Не мога да спра да мисля за него през цялата церемония.

— Нека всички хванат за ръка съседа си, да затворят очи и да се съсредоточат в кръга… в изключителната му сила… в чистотата…

Тая сериозно ли говори? Оглеждам се. Всички са объркани и много смутени, освен госпожата с шарения клин, която сграбчва дланите на хората от двете й страни. Постепенно, един по един, хората плахо се протягат към ръцете на съседите си и затварят очи. Накрая аз оставам единствената, която се ослушва, с неудоволствие стискам щастливото цветенце в джоба си и посягам към ръката на Брайън.

И в този момент се случва нещо странно.

Прилича на енергия. На сила. Тази сила се втурва в мен и аз знам, че никога досега не съм изпитвала подобно нещо. Горещ прилив на еуфория стопля цялото ми тяло. Притаявам дъх. В същото време усещам спокойствието, което носят детските приспивни песни. Птиците замлъкват и настъпва странна тишина. Мигът трае цяла вечност. Никой не трепва и не шуква. Гласът на жената запява отново:

Нишката на живота изплита безкраен кръг,

който загива, за да приеме нова форма.

Започнатото е вече завършено.

Поздравете новородената енергия.

Кръгът е отворен, нивга неразрушим.

Така и ще бъде!

Изведнъж се извива вятър и всички пускат ръце и се отдръпват, аз отварям очи и виждам над нас да прелита гълъб. Господи, имам чувството, че излизам от транс.

Поглеждам към останалите, забелязвам смутените им погледи, с които се опитват да си внушат, че нищо не се е случило, и инстинктивно разбирам, че нещо се е променило. Не около мен, а вътре в мен. Размърдвам рамене, вдигам глава към небето и пръснатите бели облачета, а след това си поемам дълбоко въздух. Трудно ми е да опиша всичко, без да прозвуча като жената в ластичния клин, ала се чувствам различна. По-лека съм. По-свободна съм.

Пъхвам бързо ръка в джоба. Ще хвърля пирена в реката… Само че… Обзема ме паника. Джобът ми е празен. Къде е пиренът? Опипвам джоба и ръчкам из ъглите. Вече не е скрит в хастара. Напълно слисана съм, докато обръщам джобовете наопаки. Трябва да е някъде тук. С ъгълчето на окото си забелязвам водещата церемонията. Тя ми се усмихва. Чувам в главата си гласа й: „В кръга на пречистването няма място за суеверия и безвкусни талисмани, Хедър“.

Не е възможно да изчезне просто така. Дали пък не е възможно?

— Изгуби ли нещо? — Брайън попива зачервените си очи с кърпичка.

— А, не… нищо — отвръщам аз. Поглеждам към жената, ала тя изобщо не гледа към мен. Дали не съм си въобразила?

— Какво ще кажеш за церемонията?

— Не знам какво да кажа. — Беше само преди няколко минути, а всичко изчезва също като думи, изписани върху пясъка. — Ами ти?

— Пълна алабалистика — отсича той подигравателно и издухва носа си. — Тази езическа сватба щеше да излезе велико на снимките — добавя той. — Ще направим супер снимки, особено на онази странна птица. — Той натъпква кърпичката в ръкава на сакото и хуква към щастливата двойка, за да щрака като истински папарак.

 

 

— Трябва да ти призная, че нямах никаква представа, че си толкова добър танцьор — закачам се с него аз по-късно, докато товарим нещата си във вана.

— Изобщо не съм танцувал. Отвлякоха ме — ръмжи Брайън и наднича иззад вратите. Хлопва ги, след това завърта дръжките. — Готово, няма повече. — Изтупва прахта от ръкава си. — Може ли да сменим темата?

— И за какво предлагаш да говорим?

— За теб.

— Какво за мен? — питам разсеяно аз и вадя мобилния си телефон от чантата, за да прослушам съобщенията. Знам, че Лайънъл е в сигурни ръце, ала искам да се уверя, че всичко е наред.

— Става дума за американеца, нали?

Вдигам стреснато поглед.

— Какво?

— Затова по лицето ти е изписан този поглед цял ден днес.

— Няма никакъв поглед — отвръщам разпалено аз, докато чакам знака на „Водафон“ да се появява на дисплея. Господи, толкова бавно се включва. С ъгълчето на окото си забелязвам, че Брайън ме наблюдава. — Намери си гадже и изведнъж стана експерт по връзките — мърморя аз. Най-сетне символът на „Водафон“ се появява и аз набирам 121.

— Не е нужно да съм експерт, за да разбера, когато някой е влюбен — отвръща той.

Толкова ли е очевидно?

— Имате едно ново съобщение.

Очаквам да чуя любезния глас на Розмари и трепвам рязко, когато строг глас излайва:

— „Обажда се Виктор Максфийлд.“

Сърцето ми започва да блъска оглушително. Той пък какво иска?

— „Току-що се върнах от риболов и открих писмото ти на бюрото. Мила моя, първото правило в журналистиката е да се увериш, че фактите са такива, каквито изглеждат. Истина е, че племенникът ми Габриел каза някоя и друга добра дума за теб, истина е, че по негово настояване проведох интервюто с теб. Само че той не е причината, поради която ти предложих работа. Предложих ти я, защото си безкрайно талантлив фотограф.“

Дъхът ми спира. Значи не ме е назначил заради Гейб. Аз съм „безкрайно талантлив фотограф“. Сякаш всичко около мен се завърта. Не, истината е, че съм безкрайно голяма глупачка.

— „Габриел може и да е любимият ми племенник, но «Сънди херълд» е вестник, награждаван многократно, и аз нямам намерение да те назнача на работа единствено защото този идиот е влюбен в теб.“

Какво?

Сякаш ме поразява светкавица. Той наистина ли каза онова, което чух? Не е възможно! Гейб да е влюбен в мен?

Виктор Максфийлд продължава да говори и аз се опитвам да чуя какво има да казва.

— „Всъщност, аз съм зает човек, трябва да се грижа за вестника, затова не приемам «не» за отговор. Незабавно престани с глупостите. Подготвяме статия за фестивала в Единбург и ни трябва фотограф там. В пет има полет от «Хийтроу» за Единбург. Когато ми позвъниш, искам да си на самолета.“

След тези думи той прекъсва. Просто затваря.

Гледам „Нокиата“, неспособна да повярвам. Най-неочаквано се оказа, че имам работа в „Сънди херълд“ и вече са ми поставили първата задача — фестивала в Единбург.

Там е Гейб.

Заобикалям вана, отварям вратата и се качвам. Брайън е зад волана, дими с цигара и слуша радио.

— Всичко наред ли е?

Поемам си дълбоко дъх.

— Трябва да те помоля за една услуга.

— Какво ли не бих направил за теб?

— Ще ме закараш ли?

Той се усмихва.

— Разбира се. Къде отиваме? В „Литъл Венис“ ли?

— Не, на „Хийтроу“.

Споглеждаме се. Няма нужда да обяснявам.

— В колко часа е полетът ти?

— След по-малко от час.

— Тогава включваме на първа космическа. — Той пали и ванът забръмчава. — Дръж си шапката. — Включва на скорост, гумите разпръскват чакъла и автомобилът полита сред облак прах.