Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (43)

Четирийсет и трета глава

Трепвам рязко и се събуждам. Къде съм? Изправям се бързо. И в този момент истината ме удря като с юмрук право в стомаха. Татко.

Розмари все още спи, докато се изправям на крака. Кое време е станало? Часовникът на стената показва, че е малко след шест. Спала съм часове.

Болницата е все още тиха и аз забързвам по коридора към интензивното, ала не виждам жива душа. Дори сестрата, която седеше на рецепцията, я няма. Поглеждам към прозорците, но не успявам да видя нищо през щорите. Тъй като няма кой да ме спре, отварям вратата.

В стаята цари полумрак, тихо е, освен ритмичното пиукане на монитора. Залива ме вълна от облекчение.

Все още е жив.

Честно казано, нищо друго не ме интересува.

Поемам си дълбоко и тихо въздух, за да не го събудя. Протягам длан към ръката му и се сепвам.

Това не е баща ми.

Усещам как ми прилошава. В леглото на баща ми лежи много по-млад мъж. Забелязвам синята татуирана птица отстрани на врата му, туптенето на пулса и бледата кожа. За частица от секундата земята под мен се отваря.

— Извинете ме, но не можете да влизате тук.

Врътвам се рязко към две сестри.

— Къде е баща ми? — изкрещявам отчаяно аз. — Какво му се е случило? Какво сте направили с него? — Вие ми се свят и те припват към мен. Опитвам се да си поема дъх. Двете ме държат и се опитват да ме успокоят, но аз не успявам да чуя думите им. Единственият звук е писъкът в главата ми. Вече знам.

— Мъртъв е, нали? — хлипам аз. — Мъртъв е… мъртъв е.

Те ме повеждат навън, държат ме сякаш съм парцалена кукла.

— Госпожице Хамилтън, аз съм господин Брадли… госпожице Хамилтън, изслушайте ме.

Мъж в бяла престилка се е надвесил над мен, но аз не успявам да видя лицето му. Пред мен се спуска мрак и обгръща всичко.

— Леглото ни трябваше за спешен случай. Преместихме баща ви в сърдечното отделение. Той се справя отлично. Буден е и пита за вас.

В този момент всичко почернява.

 

 

— Май доста ви постреснах двете.

Това става много по-късно. Двете с Розмари сме застанали край леглото на Лайънъл и стискаме ръцете му.

— Май Хедър ни стресна повече — усмихва се Розмари. Изчервявам се. Колко неловко се получи, да избухна по този начин и да се строполя в краката на господин Брадли.

След това поглеждам татко. Не бива да забравяш, Хедър. За малко да го изгубиш.

Очевидно Лайънъл не помни нищо от случилото се след инфаркта и е останал силно шокиран, когато се събудил в болницата и разбрал, че е претърпял операция. Още по-шокиран е от промяната в отношенията ни с Розмари.

— И какво стана, от двете ми страни са двете ми красавици. — Той се усмихва доволно. — Ще трябва да направя същото отново някой път.

— Нищо подобно — кара му се Розмари. — За да е сигурен, че няма да се случи, Ед ще остане при нас. Току-що ми пусна есемес. Пристига днес следобед.

— С приятел диетолог от Ел Ей — уточнявам аз.

Лайънъл се мръщи.

— Нали чу какво каза лекарят. Много е важно да се храниш правилно. Никакво сирене, никакво вино…

— Никакви забавления — хленчи той.

— Лайънъл, няма да ти позволя да ме оставиш вдовица за втори път — предупреждава го Розмари с глас, който плаши дори мен.

— Аз? Да не спазвам съветите на лекарите? Не бих дори помислил за подобно нещо. — Той свива устни като за целувка.

— Прекара инфаркт, трябва да си почиваш.

— Искам целувка, скъпа, не секс маратон.

Розмари се изчервява и аз се изправям.

— Ще оставя влюбените птички насаме. — Преди щях да се възмутя, ала сега усещам задоволство, притискам устни до бледата буза на татко и прошепвам:

— Чао-бау.

Той се усмихва и отвръща:

— Чао-бау.

 

 

Прекарвам следващите няколко дни в къщата. Ед, както е казал, пристига с приятеля си диетолог и някоя си Миранда, с която се бил запознал в университета и която имала много успешна практика в Лондон и Лос Анджелис. Тя е дошла за нищо и никакви двайсет и четири часа, за да се запознае с Лайънъл и лекарите му, да проследи лично дали диетата е достатъчно бедна на мазнини и из цялата кухня разлепва рецепти, сякаш е решила да слага нови тапети.

Лайънъл го изписват в края на седмицата. Сега вече отново мога да го наричам Лайънъл. Брадата му е прораснала, той боботи отново и отново ми се струва огромен, въпреки че много скоро ще отслабне с поне петнайсет килограма, ако следва инструкциите на Миранда. Сигурно ще се подчини. Въпреки че непрекъснато пуска шеги и се прави на смелчага, той е преживял огромен шок. Чувам го да мърмори, когато Розмари го подканва да си изяде печените на скара пилешки гърди и варено на пара зеле, въпреки това преглъща като послушно дете и дори не смее да спомене за чаша червено вино.

Аз съм на седмото небе. Следобедите, докато сме на поляната заедно с Лайънъл, Ед и Розмари и се смеем на разни нескопосани шеги, аз си казвам, че желанието ми се е изпълнило и ми е донесло много повече, отколкото съм предполагала.

— Как е американският ти приятел?

Току-що сме приключили с поредния здравословен пикник, когато Лайънъл повдига въпроса за Гейб. Честно казано, имам чувството, че баща ми умее да чете мисли.

— Изнесе се — отвръщам небрежно аз, но имам чувството, че тези думи ме жилват.

През последните няколко дни разговорите се въртяха около Лайънъл, въртяхме се вкъщи, за да обърнем внимание на всички, които идваха, да преместим леглото му на долния етаж, следяхме внимателно да пие лекарствата си в точно определените часове. Толкова бяхме заети, че не ми оставаше време да помисля за нищо друго.

Не е точно така. Вечер, преди да заспя, докато зареждах съдомиялната или седях на тревата, вдигнала лице към слънцето, мислите ми препускаха към Гейб. Бяха също като гълъб, който донася съобщение.

— Замина на фестивала в Единбург — уточнявам аз, сякаш съм длъжна да дам обяснение. Нищо че не им казвам истината.

Лайънъл се ухилва при мисълта за комедиантите, музикантите и хората на изкуството.

— Ще отидеш ли да го видиш?

— Не.

— Ясно. — Той извива вежди.

Мълчим и аз усещам как останалите се споглеждат.

— Какво? — питам нацупено аз.

— Нищо, сестричке — отвръща с равен глас Ед, ала след това се подсмихва, лепнал мобилния си телефон на ухото. Откакто се върна от Америка, непрекъснато е на телефона и говори с Лу. До раждането на бебето остават няколко седмици, а и покрай инфаркта на Лайънъл той вече е разбрал кое е най-важното в живота. А това със сигурност не е футболът.

— Нали няма да говорим за досадния фестивал? — обажда се Розмари. — Кажи ни нещо за онази светска сватба.

Усмихвам й се с благодарност, защото се е опитала да ме спаси, но истината е, че се опитвам да не мисля за сватбата на лейди Шарлът.

— Този уикенд е в абатството Шилингъм. — Представям си Даниел, нагласен с шапка и фрак. Отблъсквам тези мисли. Не съм им казала, че младоженецът е бившият ми приятел. Освен на Джес, не съм казала на никой друг. Не мога да търпя тъжните съчувствени погледи, въпросите дали съм добре, защото няма проблем.

Така ли е наистина?

— Помислете си само колко знаменитости ще бъдат там… — Очите на Розмари заблестяват. След това си поема рязко дъх. — Дали кралското семейство ще отиде?

— Не знам — отвръщам аз. Ако отидат, Брайън ще реши, че е умрял и се е качил право в рая.

— Кога ще тръгваш? — пита Лайънъл над чашата с „Евиан“. По дяволите. Как да им съобщя, че съм безработна?

Опитвам се да измисля нещо, ала след секунда разбирам, че няма да стане.

— Няма да тръгвам.

— Няма ли? — ахва Розмари.

Клатя глава и поглеждам Лайънъл, който ме гледа много внимателно.

— Аз съм добре — отвръща тихо той.

— Знам. — Чувствам се гузна, защото не съм казала истинската причина, поради която няма да съм асистентка на Брайън по време на сватбата. Просто не мога да им кажа. Те никога няма да ме разберат. Аз самата не съм сигурна, че разбирам.

— Не ми трябват три медицински сестри. Имам и Розмари, и брат ти.

— И Миранда — обажда се Ед, все още на телефона с Лу. — Тя непрекъснато следи какво правиш по имейла. Та като стана въпрос, тя иска подробен отчет на всичко, което си ял днес.

— Значи сте се събрали достатъчно хора да ми развалите удоволствието — усмихва се Лайнъл. — Трябва да се върнеш.

Прилошава ми. Не се притеснявам, че ще оставя Лайънъл. Лекарите са много доволни от възстановяването му, а аз знам, че няма нужда да следя всяка негова стъпка. Ед и Розмари са повече от достатъчни. Поглеждам ги и почти ми става жал за тях. Само че не мога да се обадя на Брайън просто така и да го помоля отново да ме вземе на работа. Да не говорим, че той сигурно си е намерил нова асистентка.

— Защо не се обадиш на Брайън? — предлага Розмари. Поглеждам я изненадана. През годините съм споменавала Брайън, но все имах чувството, че тя нито слуша, нито се интересува.

— Може и да му се обадя — прошепвам аз.

— Вземи моя мобилен — предлага Ед и много бързо приключва с разговора си.

Тук има нещо подозрително. Откога стана толкова щедър, че ми предлага мобилния си?

В този момент забелязвам Лайънъл, който ме гледа виновно като ученик, и имам чувството, че всичко това е било предварително планирано.

— Да не би да се опитвате да се отървете от мен? — Посягам към телефона на Ед.

— Разбира се, че не, миличка — отвръща Лайънъл. — Просто Ед спомена финансовото ти състояние…

Поглеждам свирепо брат си, но той изведнъж проявява огромен интерес към тревата.

— Освен това Розмари няма търпение да види снимките на всички известни хора…

Розмари се изчервява виновно.

Тъй като всички са вперили очи в мен, аз поемам мобилния на Ед. Безкрайно притеснена съм. Първо го изоставих, без да го предупредя, а сега ще се опитам пак да се примъкна. Само че не мога да бъда асистентка на фотографа на сватбата на Даниел, нали? Да правя снимки отблизо на мъжа, който ми разби сърцето на милиони късчета, и то в момента, когато казва „Да“.

Можеш, Хедър, казвам си смело аз.

В този момент решението е взето. Какво от това, че ме е страх да се видя с Даниел? Какво от това, че аз ще бъда тази, която ще плаче в църквата? Набирам номера. Брайън и бизнесът са по-важни, затова ще бъдат на първо място.

— Ало, „Завинаги заедно“. — Обажда се Брайън. Личи си, че е под стрес.

Блъскам си главата какво да кажа, опитвам се да измисля безболезнен начин, по който да започна разговора, след това се отказвам и казвам направо:

— Едва ли все още ти трябва асистентка за утре?

— Хедър?

Изненадата му е неописуема.

— Да, аз съм.

Чувам как дърпа нервно от цигарата. След това се смее тихо.

— Ще ти трябва специална шапка.