Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (4)

Четвърта глава

Все си мислех, че когато стана на трийсет, животът ми ще бъде по-подреден. Че ще имам пари в банка, зашеметяваща кариера като фотограф, поне един чифт маркови обувки — не беше задължително да са „Маноло Бланик“, щях да се примиря и с „Курт Гайгър“. Ето че миналата година се случи — чукнах трийсетака — и разбрах, че повечето ми приятели са се изкачили по стълбицата на живота, получили са повишения, правят си косата в „Ники Кларк“, докато аз се изплъзвам все по-надолу.

Стигнала съм дъното — плъзнала съм се като змия. Любимото ми емджи^[1] „Миджет“ е на ремонт в сервиз след сблъсъка с беемвето — хайде още едно плъзване надолу като змия. Що се отнася до страхотната ми кариера на фотограф — и там нещата са ми се изплъзнали и са стигнали до самото дъно.

Известно време си въобразявах, че съм се закрепила. Запознах се с Даниел, влюбих се, купих си жилище, събрахме се да живеем заедно и имах чувството, че съм постигнала нещо, че имам някаква посока в живота. Изплащах ипотека, направила си бях застраховка „Живот“, имах си партньор в живота. Макар да имах чувството, че си играя на възрастна, повечето хора се отнасяха към мен с уважение.

Гадната ми мащеха ми изпращаше готварски книги, купи ми дърво в саксия и тенджери; Санджеев от химическото чистене кимаше любезно, когато оставях ризите на Даниел марка „Ралф Лорън“ заедно с велурените си панталони. Дори семейната лекарка ми се усмихна одобрително, когато ми написа рецепта за противозачатъчни.

Какво от това, че кариерата ми не вървеше както трябва? Любовта беше наред и животът ми се подреждаше. Скоро и останалото щеше да си дойде на мястото.

Да, ама не стана точно така. Вместо това всичко се разпадна с гръм и трясък, когато един ден помолих Даниел да ми даде назаем сааба си и в жабката открих презервативи. Знам, че звучи банално. Открай време си мисля, че подобни неща се случват само на героите от сапунките или на гостите на шоуто на Джери Спрингър^[2], но ето че се озовах на един светофар, спряла точно пред пешеходната пътека, и ровех в жабката с надеждата да открия някой случайно попаднал там пакет цигари. За пред хората бях спряла да пуша преди месеци, но тайничко дръпвах по някоя и друга цигара, а когато слушах Джак Уайт^[3], ми идваше настроение да запаля — нали се сещате, живей опасно, умри млад, рокендрол и тем подобни. Само че вместо „Малборо лайтс“ напипах кутия „Дюрекс“, „асорти за по-голямо удоволствие“.

Спомням си случая ясно, все едно че бе вчера. В първия момент блокирах, докато се опитвах да приема факта, че съм открила презервативи в колата на гаджето си, но когато осъзнах, че кутия с дванайсет… Обърнах кутията и презервативите паднаха в скута ми. Ставаше въпрос за един-единствен презерватив. Беше останал само един. Освен това беше с ръбчета.

Имам чувството, че цяла вечност се взирах в презерватива върху дънките. Усетих как косъмчетата на врата ми настръхват. Сърцето ми отекваше чак в ушите. Обзе ме неестествено желание да се изсмея. Та това бе пълен абсурд. Даниел? Да ми изневерява? Да прави секс с някоя друга? Последва взривоопасна вълна от гняв. Копелето мръсно! Как е могъл? Накрая ме обзе желание да ревна примиренчески.

Не направих нищо. Просто останах седнала зад волана. Джак Уайт продължаваше да пее. Моторът на колата ръмжеше. Светът се завъртя около мен. Накрая чух клаксоните на останалите автомобили и вдигнах поглед. Светофарът се бе сменил. Всичко бе различно.

Щом се върнах у нас, притиснах Даниел до стената. Отначало той се опита да ми пробута, че презервативите не били негови. Били на асистента му — получи се някакво объркано обяснение, противоречеше си. Опита се да излезе с какви ли не обяснения. Накрая призна, че спял с някаква, не че бил влюбен в нея, било чиста проба секс. Просто секс.

Каза го толкова сопнато, сякаш беше без значение, едно нищо. И въпреки това тези две кратки думи се сблъскаха с добре подредения ми свят, сякаш бяха желязна топка, запокитена от някой булдозер. Забравете за разбитото ми сърце, то направо се разпадна на части.

Съвзех се, разбира се. Хората винаги успяват да си стъпят на краката. Сега съм добре. Съвсем добре. Имам си фотографията, приятелите, близкия бар за събота вечер. А в колата ми винаги има запис на Били Смит за моментите, когато се почувствам самотна. Не казвам, че от време на време няма да ми бъде приятно да отида на среща, но просто не съм от жените, които със зъби и нокти драпат да открият „единствения и неповторим“. Не че всяка вечер не си пожелавам да срещна съвършения мъж, в когото да се влюбя до полуда, а той да не може да живее без мен. Е, може и да не е всяка вечер. Изчервявам се гузно и поглеждам към съседа.

Няма го.

Чак сега забелязвам, че влакът е спрял. Та това е моята спирка.

Бип-бип-бип-бип-бип-бип-бииииип.

Вратите се затварят, аз изпускам вестника и хуквам към тях. Добре че успявам да се хвърля на перона без поражения. Затътрям се към ескалатора и чакам да ме качи. Добре че денят е към края си. Кратка разходка покрай реката и ще си бъда у дома, ще полегна в градината и ще се насладя на слънцето. Я… За какво слънце става въпрос?

На изхода ме посрещат черни гневни буреносни облаци и аз си казвам, че нямаше да е зле да имам чадър. Едри капки започват да барабанят наоколо и хората хукват в най-различни посоки, вдигат якета над главите си, шляпат из локвите. Всички се оказват мокри до кости за нула време. Страница от вестник с реклами на електрически уреди се лепва върху лицето ми и оставя размазан надпис за тостери „Дуалит“, а секунда по-късно страницата увисва подгизнала и по лицето ми потича мастилена вода.

Какво толкова? Дръпвам вестника, мятам го в едно кошче и хуквам. Дъждът отскача от тротоара и полепва по краката ми, а памучната бледосиня рокля става почти прозрачна и се лепва към гърдите ми, все едно че съм на конкурс за „Мис Мокра фланелка“ — щеше да е доста зле, ако бях сред пияниците в някой клуб на остров Ланзароте, но на улицата, на която живея, е направо трагедия. Зърната ми са щръкнали като коктейлни черешки.

Тъкмо когато забелязвам този унизителен факт, мярвам съседа, гордо прикрит под огромен чадър. Спрял е на няколко метра пред мен, под навеса на един магазин, пуши небрежно цигара и се взира някъде в пространството, сякаш не забелязва, че около него се излива проливен дъжд. Как е възможно винаги да изглежда толкова страхотен?

В момент на пълна лудост си казвам, че няма да е зле да му кажа „Здрасти“. Съседи сме, все пак. Приближавам до него и сърцето ми започва да блъска и звучи също като метален детектор, открил истинско съкровище. Леле, дори не си бях давала сметка колко съм нервна. Поемам си дълбоко въздух. Още веднъж. Давай все така.

Точно така.

— Здрасти. — Усмихвам се и кой знае защо решавам да вдигна ръка също като индианец.

Само че той не ме вижда, нито пък вдъхновеното ми изпълнение на Бягащата дебела мечка, защото се обръща към красива брюнетка, която се появява на вратата, стиснала бутилка вино. Тя се пъха под чадъра му, стисва го за ръката и двамата поемат заедно по улицата, смеят се и се опитват да заобиколят локвите, прескачат решетките на шахтите по тротоара и се преструват, че се пръскат с вода. Кълна ви се, че приличат на излезли от филм с Джин Кели^[4].

Напълно съкрушена съм, но така и не се въздържам и си пожелавам аз да съм под чадъра до него, суха и щастлива, подскачаща радостно, вместо да вися под дъжда и да се самосъжалявам.

— Хедър!^[5]

Някакъв вик ме кара да се обърна.

— Щастливо цветенце.

Виждам някакви жени, скупчени до касата. Младите са облечени в износени тениски и дънки, прокъснати на коленете, докато по-възрастните са със забрадки и стискат плетени кошници, които са съвсем мокри. Опитват се да спрат хората, които минават. За съжаление повечето хора не могат да понасят някой да се опитва да им продаде нещо — независимо дали става въпрос за застраховка по телефона, за религиозни издания на прага, за талисмани по улицата — още по-малко в дъжда, което означава, че никой не обръща внимание на групата ирландски роми. Не им обръщат внимание, но всички ги забелязват.

Както всички останали, и аз съм ги видяла, но така отчаяно ми се иска да се прибера, затова постъпвам по същия начин, както когато видя разни с маркетингови анкети или чуждестранни студенти, които раздават листовки — и трябва да си призная със срам — хората от „Грийнпийс“, които ме приканват да направя дарение. Навеждам глава, гледам напред в една точка и се преструвам, че най-неочаквано съм оглушала.

— Имаш красиво личице, сладурано. — Една от циганките се откъсва от групата и се изпречва пред мен като център-нападател ръгбист.

Опитвам се да я заобиколя, но тя не ме пуска да мина.

— Ето, вземи едно цветенце за късмет. Използвай го мъдро и то ще сбъдне най-съкровеното ти желание. Щастието и късметът скоро ще те споходят… — Тя ми набутва в ръцете клюмнало коренче, вързано с розова панделка. — Никога не подценявай силата на пирена.

— Не, благодаря — отвръщам твърдо аз.

— Само два кинта, миличка.

— Не, наистина, не искам. — Опитвам се да избегна погледа й, ала циганката стиска ръката ми. Усещам загрубялата й длан, виждам тъмния тен в контраст с моята бяла и много луничава кожа. Забелязвам изпочупените нокти, изпъкналите кокалчета и разкривените от артрит пръсти, сребърната гривна до розовия пластмасов часовник „Суоч“. Гривната подрънква, докато тя се опитва да ми пробута цветето и не спира да гука и да ме убеждава.

— Задръж го. Довери ми се, пиренът ще направи магия. Късметът ти ще се промени. Всичките ти желания ще се сбъднат.

Как ли пък не. Да не би да ти приличам на пълна глупачка?

Само че по искрящите й очи разбирам, че тя няма да ме остави на мира, да не говорим, че дъждът плющи върху главата ми, така че за да се отърва от нея, аз дръпвам цветето и натъпквам две монети от една лира в дланта й. Тя потъва в тълпата подгизнали пешеходци, а аз оставам в средата на улицата, под дъжда, стиснала белия пирен.

Цвете за късмет.

Веднага забелязвам иронията. Държа го между палеца и показалеца и оглеждам стръкчетата, вързани с евтина найлонова панделка. И се предполага, че това нещо ще сътвори магия, така ли? Замислям се дали да не го хвърля в някой кош за боклук, но най-близкият е чак на другия тротоар, затова го натъпквам в чантата и тръгвам към къщи. След като сваля всичките си дрехи, ще отворя бутилка вино и ще се отпусна в горещата вана.

Мечтая си как ще се потопя под бялата пяна, как ще отпивам совиньон блан и ще забравя за циганката и цветето на късмета. Забързвам, а обувките за голф шляпат на всяка крачка.