Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (39)

Трийсет и девета глава

Гейб пребледнява.

— Какво става? — прошепва той и се опитва да задържи погледа ми.

— Много добре знаеш какво става — подсмивам се аз и се надигам от пода. Нещата започват да си идват на мястото като някакъв отвратителен пъзъл. Гейб ми диктува какво да напиша в молбата, нестихващият му ентусиазъм, ентусиазмът на Виктор Максфийлд… Спомням си как седях в кабинета му, показвах му снимките, бях изпълнена с гордост, когато ме похвали. — Господи, нима е възможно да съм чак такава глупачка. — Не помня някога да съм била по-ядосана.

— Хайде, успокой се… — започва с благ глас той.

— Да се успокоя ли? — Усещам, че крещя, но не успявам да се въздържа. Алкохолът бумти във вените ми, смесен с адреналин и бяс. А това, от мен да знаете, е смъртоносна комбинация. — Как смееш да ми казваш да се успокоя след всичко, което си направил?

— Какво съм направил? — Той ме е зяпнал напълно слисан. Прокарва пръсти през косата си и чака да каже нещо. Най-сетне, задъхан от нетърпение, той оставя каската на леглото. — За бога — мърмори той, сваля очилата си и стисва основата на носа си. — Влизам и първите ти думи към мен са „копеле гадно“, а дори не ми обясняваш за какво става въпрос.

— За Виктор Максфийлд — отвръщам простичко аз. Виждам как трепва и се напряга, а след това забелязвам колебанието му. Накрая ме поглежда нагло.

— Какво той? — Свива рамене, ала по очите му личи, че се чувства виновен.

— Не ме лъжи — сопвам му се аз.

— Кога съм те лъгал?

Поглеждам го свирепо и едва се сдържам да не избухна.

— Той ти е чичо, Гейб — заявявам направо аз. Думите му го поразяват като стрела и аз забелязвам проблясък в очите му. — Чух съобщението на телефонния секретар за ресторанта. Играта свърши — сопвам се аз.

— Няма никаква игра… — опитва се да протестира той, а самоувереността му се стопява.

— Нима? — прекъсвам го аз. — Престори се, че идеята е твоя, направи се на изненадан, когато ти казах, че са ме викнали на интервю. Трябвало е да станеш актьор. — Шампанското ми дава сили и развързва езика ми. Готова съм за бурна разправия.

Само че Гейб няма никакво намерение да се отказва. Стиснал е зъби, зареял е поглед някъде в пространството, клати глава, сякаш е твърдо решен да не повярва на нито една дума от чутото.

— Нищо ли няма да кажеш? — настоявам аз, побесняла заради мълчанието му.

Той се завърта към мен.

— Виж, разбирам защо си се подразнила, но наистина правиш голям въпрос. — Опита се да се усмихне и в този момент разбирам, че не ме приема за нищо повече, освен за една голяма смешка.

— Престани да ми казваш какво да правя! — крясвам аз и от ъглите на очите ми рукват сълзи. Стисвам решително очи. — Как смееш да твърдиш, че съм била правила голям въпрос? За мен наистина е много важно.

— Не е нужно да е така — опитва се да обясни той тихо.

— И кой го казва? Ти ли? Ти за какъв се имаш? Защо реши, че можеш да се правиш на Господ и да се играеш с живота ми? Нима не разбираш? Това беше голямата ми мечта.

— Много добре знам — протестира Гейб, вече ядосан. — Затова го направих. Знаех, че открай време си го искала.

— Но не и по този начин — писвам аз. — Нима не разбираш? Исках да го постигна сама. Исках Виктор Максфийлд да ме назначи на работа, защото съм добър фотограф…

— Ти си добър фотограф!

Следва мълчание.

— Не исках да разбираш — казва тихо той.

— Защо? Защото си знаел, че ще реагирам по този начин ли? — Гласът ми е надебелял от гняв. — Къде ми е бил умът? Как е възможно да съм повярвала, че съм получила работата благодарение на собствения си талант?

— Не — отвръща спокойно Гейб и аз забелязвам, че полага огромно усилие да запази спокойствие. — Защото си наистина талантлива, Хедър. Показа ми изключителни неща, а ти трябваше промяна… на всички ни от време на време ни е необходима промяна — обяснява той и адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу. — Онзи ден, когато каза, че детската ти мечта била да работиш в „Сънди херълд“, аз знаех, че чичо е главен редактор. Беше просто съвпадение. Помисли сама. Какви са шансовете да се случи подобно нещо? — За момент очите му са пълни с недоумение. — Все едно, че съдбата се бе намесила.

— Съдбата ли? — прописквам аз. — Това не е никаква съдба. На това му се казва лъжа и измама.

Гейб пребледнява.

— Ти дори ми продиктува онова тъпо писмо — продължавам аз. — И това ли беше някоя от шегите ти. — Още щом го казвам, знам, че съм жестока, но пет пари не давам. — Държа да ти кажа, че изобщо не е смешно.

Гейб става много сериозен.

— Точно така, нали? — В гласа ми личи неприкрита горчивина. — Аз просто не съм смешен. Не каза ли същото на плажа? Смешките ми са пълен боклук. Не ставам за комедиант.

Трепвам. Наистина ли съм го казала? Звучи ужасно грубо.

— Не съм казала такова нещо.

Той ме прекъсва.

— Напротив, каза го. Така че кой е лъжецът, Хедър?

Толкова съм шокирана, че мълча. Гейб е пребледнял, освен две червени петна на бузите.

— И между другото, отивам в Единбург и сигурно ще ме освиркат и прогонят с камъни.

Също като придошла река кавгата ни е придобила ново измерение и излиза от контрол.

— Не е вярно, аз…

Само че Гейб вече не ме слуша и аз усещам как ми се вие свят и ми прилошава. Как стигнахме дотук? Сърцето ми бие до пръсване и аз го поглеждам уплашена. Сините му очи са гневни и на мен ми се иска да кажа нещо, за да го успокоя. Иска ми се да върна лентата назад. Иска ми се отново да се върнем там, откъдето започнахме.

— Да не би да си мислиш, че си единствената, която има мечти, Хедър — пита той и отново ме въвлича в грозната разправия.

— Знам — прошепвам аз. Господи, това е ужасно. Защо ми трябваше да чуя проклетото съобщение. Защо изпих тъпото шампанско? Усещам, че ми се гади и се опитвам да се стегна.

— Трябва да вървя.

Вдигам поглед. Гейб е много сериозен. Сърцето ми се свива.

— Какво искаш да кажеш?

— Събрал съм си багажа. — В очите му е събрана много болка. — И без това си тръгвах следващата седмица.

За секунда се поколебавам. Знам, че ако му се извиня, сигурно ще успея да го убедя да остане, че ако си тръгне, ще съжалявам винаги, че ако не кажа нещо още сега, Гейб ще си тръгне от живота ми и няма да го видя никога повече.

Само че в момента съм прекалено сърдита, преизпълнена с гордост и гневна, прекалено наранена, затова не ми пука.

— Хубаво — заявявам незаинтересовано аз.

Струва ми се, че забелязвам разочарование, след това то изчезва.

— Хубаво. — Той кимва. — Ще си тръгна още утре сутринта.

Погледите ни се срещат, но имам чувството, че двамата не се виждаме. Изправям се с разтреперани крака, за да изляза.

— Права си…

Обръщам се.

Гейб гледа след мен, но вместо тъга, по лицето му се вижда нещо като презрение.

— Направих огромна грешка. — Говори тихо, ала гласът му е като стомана и аз знам, че той говори за интервюто.

Преглъщам с усилие, защото гордостта ме възпира да направя каквото и да е. Няма да му позволя да разбере колко съм разстроена.

— Аз също — отвръщам дръзко аз, вирвам глава и излизам от кухнята.