Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (38)

Трийсет и осма глава

В шест двамата с Брайън си казваме последно „довиждане“, опитваме се да се прикрием, че ни е тъжно, пускаме шеги и си обещаваме да се чуваме. После идва време да си тръгваме всеки към къщи. Целия следобед събирах нещата, които бях натрупала през изминалите шест години, и напълних два плика, а когато той ми предложи да ме закара, аз отказах и отвърнах, че ще се оправя, че са съвсем леки, че имам среща с Джес, за да пийнем по чаша и да отпразнуваме събитието.

Няма нито една вярна дума.

Опитвам се да се измъкна от станцията на метрото, пликовете се блъскат в краката ми и оставят червени петна, които знам, че ще се превърнат в синки, въпреки това смело вървя по главната улица към апартамента. Час пик е и както обикновено е шумно и натоварено, мирише на изгорели газове и цигарен дим, но аз почти не забелязвам. В главата ми се върти разговорът с Ивон, спомням си реакцията на Брайън, интервюто с Виктор Максфийлд, случки от последните шест години в „Завинаги заедно“. Картините и образите следват като във филм, който не спира да се върти в главата ми.

Чувала съм за хора, които изпадат в шок след катастрофа или някоя друга травма, но дали това е възможно да се случи, след като са ти предложили работата, за която си мечтала цял живот? Не спирах да мисля за това, докато не стигнах до моята улица и не зърнах една прегърбена фигура на витрината на госпожа Пател. Това съм аз.

Спирам на средата. Кажи, Хедър, какво ти става? Махни веднага това нещастно изражение от лицето си. Човек би си казал, че са те уволнили. А би трябвало да си на седмото небе. Би трябвало да тичаш към къщи, за да позвъниш на Лайънъл и Ед и да им съобщиш чудесната новина. Би трябвало да празнуваш с шампанско, да надигаш чашата и да повтаряш на всички колко много ги обичаш, без да си даваш сметка колко завалено говориш.

Може би не чак толкова.

Изпъвам рамене назад и се усмихвам изкуствено, също както когато те снимат и усмивката ти замръзва, защото фотографът се бави. Хайде, Хедър. Помисли. Вече няма да се усмихваш притеснено, когато на някой купон те попитат с какво се занимаваш. Вече няма да се сравняваш с връстниците си и да си повтаряш, че си една неудачница. Вече няма да гледаш през обектива и да си представяш, че снимаш някой друг, не червенобузеста булка в намачкана сатенена рокля. Край. Дотук! Ти успя! Всичко е вече наред!

Докато се оглеждам във витрината, се питам защо съм си въобразявала, че успехът ще ме накара да се почувствам по съвсем различен начин.

 

 

Когато пристигам у нас, пускам пликовете в кухнята и решавам да празнувам, като грабвам слушалката на телефона и започвам да набирам. През следващия половин час обяснявам развълнувано на Лайънъл, съобщавам на гласовата поща на Джес, на Лу, защото разбирам, че Ед е в Лас Вегас на конференция на ортодонтите, което, изглежда, е най-подходящото място за него, след като у тях непрекъснато се карат заради футбола. След като съобщавам на всички и всички ме поздравяват и ми казват да пийна едно и заради тях, аз затварям и оглеждам кухнята.

Ами сега какво?

Барабаня с пръсти по масата и поглеждам часовника на микровълновата: 19.03. Къде ли е Гейб? Щом се сещам за него, усещам нетърпение. Не мога да му позвъня, защото той няма мобилен, но пък нямам търпение да споделя новината с него. Той ще се развълнува не по-малко от мен — все пак идеята беше негова.

Отварям хладилника и надниквам вътре. Бутилката шампанско, която купих, когато той се нанесе, все още е вътре и чака специален случай. Ето че случаят настъпи. Развълнувано я грабвам и я оставям на масата, а след това изваждам две високи чаши за шампанско.

Устата ми се пълни със слюнка. Бутилката „Мойе“ е леденостудена. По стените й са полепнали кристалчета и в първия момент оставам загледана в нея, сякаш пред мен е непознат в някой бар. Не, Хедър, казвам си тихо аз. Ще изчакаш Гейб.

Отново поглеждам към часовника. 19.07. Той ще се прибере всеки момент. Трябва да се поразсея с нещо. Ще нахраня Били Смит, ще подредя, ще оправя.

Може би една чашка ще ми дойде добре.

Хедър. Никой не пие сам шампанско. Трябва да го изпиеш с някого. Грабвам една мандарина и я обелвам, а след това започвам да я разделям на отделни парченца, докато едното пръсва и аз усещам сладкия сок.

Тази работа ми отнема точно три минути.

Ами няколко глътчици?

Жадно гледам бутилката. Усещам как решимостта ми се изпарява. Защо пък да не пия сама шампанско? Защо да позволявам обществото да ми диктува кое мога да правя сама и кое само с партньор? Грабвам бутилката и скъсвам станиола на гърлото. Нали няма да я изпия цялата? Просто ще го пробвам. Стисвам тапата и дръпвам, а тя изскача шумно, аз грабвам чашата и я поднасям под гърлото, за да не пропилея кехлибарената напитка.

След три чаши усещам, че главата ми се върти. Пея заедно с Майкъл Крофърд, правя пируети из кухнята в сатенените си обувки, размахвам ръце и затварям очи, когато достигам недосегаемите високи тонове. Вече съм на седмото небе. Толкова съм щастлива, че като нищо ще се пръсна. Поемам си дълбоко дъх, отмятам глава назад и запявам с пълно гърло. Трябва да ви призная, че имам доста добър глас. Идва ми отвътре. Би трябвало да съм станала певица или актриса. А с малко уроци щях да съм изключителна танцьорка. Погледнете само Катрин Зита-Джоунс. На човек му трябва само практика и мрежести чорапи. А от цялото ритане напред и назад бедрата ми ще станат страхотни.

Точно така… Шампанското прелива тъкмо когато съм вирнала крак, токчето ми се подхлъзва и аз се стоварвам на пода по дупе. Ау. Очевидно трябва да тренирам повече.

Изправям се с огромно усилие, докуцуквам до един стол и си наливам нова чаша шампанско. Мръщя се и се изправям, защото знам, че така трябва. По дяволите, готова съм да извърша убийство, само и само да получа една цигара. Дали да не изтичам до магазина на ъгъла за пакет бяло „Малборо“. Лошото е, че глезенът ми протестира болезнено. Ще се оправя и без цигари. Отпивам глътка шампанско за утеха.

Не се получава.

Наистина много ми се пуши.

И в този момент си спомням. Гейб пуши.

Доволно куцукам по коридора и се отправям към стаята му. Сигурна съм, че той няма да има нищо против, още повече че ще разбере един пушач в нужда. Отварям вратата му и в същия момент нещо привлича вниманието ми. Зелената лампичка на телефонния секретар, прикрита зад ваза завехнали червени рози, мига. Опитва се да ми каже, че имам съобщение. Просто покрай вълненията съм забравила да проверя дали някой не ме е търсил.

Поглеждам дисплея. Имам три съобщения. Натискам копчето и чакам нетърпеливо. Чува се пиукане. „Моля ви не затваряйте, ние сме финансова група «Ай Пи Си» и ще ви покажем начин да спестите хиляди от ипотеката си.“ Натискам нетърпеливо копчето за изтриване и чакам следващото. „Здрасти, сладурче, аз съм се проснала до басейна…“

Джес! Развеселена слушам колко добре била прекарвала в Кейптаун и как била решила да зареже мъжете за известно време. Чувам я, че пуши, което ми напомня колко много ми се пуши на мен. Отварям вратата на Гейб.

— „Затова си казах: «Джес, да става каквото ще…»“.

Тя продължава да нарежда, докато търся да забележа познатата кутия в червено и бяло. Виждам я на полицата за книги. Супер! Доволно изтеглям една цигара.

— „Ти, разбира се, се оказа права. По-добре да си обичала…“ Бииип.

Телефонният секретар я прекъсва по средата на изречението. Няма случай Джес да е оставила смислено съобщение. За разлика от собственика на следващия глас, който веднага минава на темата, сякаш много бърза.

— „Здрасти, Гейб…“

Какво разочарование. По дяволите, искрено се надявах да е Гейб.

— „Обажда се чичо ти…“

Значи това е чичото, за когото той непрекъснато говори. Посягам към запалката му и понечвам да изляза. Трябваше и сама да се сетя. Човекът има американски акцент, макар и доста по-мек, отколкото на Гейб. Много странно, звучи съвсем като…

— „Виктор“ — представя се гласът на телефона.

Максфийлд, довършва гласът в главата ми.

Застивам на място. Виктор Максфийлд е чичо на Гейб. Наемателят ми е племенник на новия ми шеф! В първия момент не намирам сили да помръдна. След това разбирам истината.

Значи затова съм назначена.

Съобщението продължава и в него се казва нещо за промяна на ресторанта, в който имали среща тази вечер, но аз не слушам повече, защото имам чувството, че ще припадна. Значи затова Гейб предложи да подам документите си в „Сънди Херълд“. Затова са ме повикали на интервю. Затова след шест години ходене по мъките… Прилошава ми. Притискам длан към устата и се отпускам на колене.

Мама му стара.

— Здрасти, къде си се скрила?

Не съм сигурна колко време съм престояла така, оглушала от срутващите се около мен мечти, когато чувам глас. Напълно замаяна, вдигам поглед към фигурата пред мен. Гейб се е прибрал. Застанал е на вратата в моторджийското си яке и ме гледа напълно объркан.

Докато го наблюдавам, усещам как шокът и болката ми преминават в гняв.

— Копеле гадно!