Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (36)

Трийсет и шеста глава

— Той е женен?

Седнали сме в един хотел близо до летище „Хийтроу“. Джес е в униформа. В едната ръка стиска цигара, а в другата е черно-бялата снимка на усмихнатите младоженци — господин и госпожа Грегъри де Суза. Мъжът е известен като…

— Грег? — повтаря Джес. — Грег е женен?

Почти седем вечерта е. След като днес предобед открих снимките им, й се обадих и й казах, че трябва незабавно да се видим, но тя закусваше с Грег в някакво кафене, а след това я чакаше полет до Кейптаун и нямаше да се връща през следващите две седмици. Не можех ли да изчакам, докато се върне?

Не, не можех, въпреки че много ми се искаше.

Искаше ми се да чакам до края на вечността. Не съм искала да намирам тази снимка, ала познах малкия сребърен белег на брадичката и веднага се сетих защо усмивката на Грег ми се е сторила толкова позната. Искаше ми се да не се налага да й казвам, че мъжът, в когото е влюбена, е женен, че съм присъствала на сватбата му, състояла се преди нищо и никакви два месеца.

Налага се да й кажа. Затова през целия ден се опитвам да се преборя със себе си и да реша как най-деликатно да й съобщя. Накрая просто й подавам снимката. Все пак снимката казва всичко, което трябва. В нашия случай думата е една-единствена.

— Мръсник.

Свивам се.

— Да не би да е станала някаква грешка… — Разбира се, че не е станала никаква грешка. Всичко е документирано черно на бяло.

Джес е стиснала зъби и аз се готвя за избухването й. За мое най-голямо учудване ядът й сякаш се стопява, като че ли усилието да се гневи е прекалено много за нея. Тя подпира лакти на бара и отпуска глава.

— Не мога да повярвам.

Наблюдавам я и се чувствам напълно безпомощна. Никога не съм виждала Джес така сломена и толкова разстроена.

— Може да са го анулирали — обаждам се аз с надежда.

Тя вдига глава и ме поглежда накриво.

— Да, може би.

Следва напрегнато мълчание, докато тя дими с цигарата, след това изпуска дима през ноздрите си.

— Мислех, че най-сетне имам истинска връзка, но очевидно той си е търсел любовница. Аз съм била просто за забавление извън семейното гнездо. — Тя гаси цигарата със замах и отпива глътка червено вино. — Господи, спала съм с нечий съпруг!

Без да кажа дума, разклащам чашата с джин и тоник. Не знам какво да кажа.

Тя разбира погрешно мълчанието ми, защото остава с впечатлението, че я гледам накриво.

— Изобщо не ме гледай по този начин.

— Как те гледам?

— Може да съм спала с един-двама мъже… добре де, с доста мъже…

Срещу нас са седнали мъж и жена на средна възраст, пият кафе и чакат да стане време рейсът да ги откара на терминала. И двамата се обръщат. Когато забелязват вбесената стюардеса, която пие червено вино като за последно и пуши цигара от цигара, двамата се споглеждат притеснени.

— Но не спя с женени мъже — протестира на висок глас Джес. — Това е единственото ми правило, Хедър, единственото. — Тя стоварва длан на бара и свива пръсти около салфетката. Смачква я в юмрук и подсмърча шумно. Очите й са пълни със сълзи. — Единственото ми правило — повтаря тя и една от сълзите се стича по бузата и пада на бара.

— Стига, Джес. — Прегръщам я през раменете и я привличам до себе си. Докато слушам приглушените й вопли, си казвам, че не пророних нито една сълза заради раздялата с Джеймс.

— Чувствам се като пълна глупачка — заявява накрая тя и подсмърча до дантелената ми блуза. Рамото ми става мокро. Когато най-сетне вдига глава, под очите й се е размазала спирала и аркансил. — А си мислех, че този път всичко е наред. Толкова внимавах. Той отговаряше на всичките ми изисквания.

— Ето че това не е гаранция — отвръщам аз и отново се сещам за Джеймс.

— Вече ще знам. — Тя вдига чашата към устните си. Преглъща нова глътка и насочва поглед някъде пред себе си. След това тихо пита: — Нали никога не си ме чула да говоря за татко? — Сякаш задава въпроса на себе си, затова слушам внимателно.

— Просто не го познавам. Виждала съм две негови снимки. Бил саксофонист в някаква банда, страшен хубавец. Мама разправя, че се влюбила в него в мига, в който го зърнала. Той й признал, че с него било същото. — Тя посяга към нова цигара. — Изобщо наговорил й всичко, което на нея й се искало да чуе. Щял да купи къща, щели да се оженят, той щял да бъде най-добрият съпруг и баща на света. — Тя потупва цигарата с показалец и изпуска дим.

— Напуснал я още преди да се родя. Просто се изнесъл. Чупил се нанякъде. Никога повече не й се обадил. Тя била на осемнайсет, бременна в шести месец. Разбил е сърцето на мама и ми се струва, че тя никога не го преживя. — Джес подсмърча и аз започвам да се страхувам, че ще заплаче отново, ала тя се усмихва. — Много е борбена мама. Била е сама, неомъжена, тийнейджърка — ти представяш ли си какво е било през шейсетте. Да не говорим, че мама е била чернокожа. Всички обиди, които можеш да си представиш, са й се изсипали върху главата.

Тя проследява с пръст чашата и аз разбирам, че мисли за миналото.

— Животът ни беше непрекъсната борба, а на нея й се налагаше да работи по на две места. Отгледа ме и ме възпита съвсем сама. Мама е наистина невероятна. Нямаше да успея да се справя като нея. Добре, навремето не живеехме в голяма къща, нямахме нито кола, нито можехме да си позволим почивки в чужбина… — Тя поглежда униформата си. — Затова се хванах на тази работа. Когато бях малка, непрекъснато си мечтаех, когато порасна, да видя целия свят. — Джес се усмихва, засрамена от признанието и отпива глътка вино. — Заклех се, че когато порасна, няма да се влюбя и няма да позволя на някой гадняр да ме нарани, както е станало с мама.

Джес вдига очи към мен и аз забелязвам, че стиска зъби.

— Аз не съм като теб, Хедър. Аз не търся тръпката. Не ми трябва никаква тръпка. Тръпките са опасна работа. На мен ми трябва сигурност, обвързване, финансова стабилност. А, да, и хубав секс — добавя тя след секунда. — Я ми кажи, защо тези мръсници са винаги върхът в леглото?

Усмихвам се против волята си.

— Ако я е нямало тръпката, ти нямаше да си родена — изтъквам аз. — Обзалагам се, че ако я попиташ, сама ще ти каже, че не съжалява за нищо.

— Ами вие с Даниел? Сърцето ти беше разбито.

— Това не означава, че не искам да се влюбя отново — отвръщам аз.

— Защо? — ахва Джес.

— Защото това е най-уникалното чувство на този свят. Готова си да рискуваш всичко заради него. Нищо друго не може да се сравнява с него.

— Само че ти си уязвима.

— Така е — съгласявам се аз. — Страшничко е.

— Значи не съм достатъчно смела.

Аз мълча. Не съм мислила по този начин, но може би тя има право.

— Помниш ли онази поговорка? „По-добре да обичаш и да изгубиш любимия човек, вместо да не си обичала.“

— Ти пък откъде напипа тези перли на мъдростта? Да не би да са изпаднали от някоя китайска сладка?

— Не знам — признавам аз.

Джес се усмихва, отпуска ръка и надига отчаяно глас.

— Мама му стара! Какво не е наред с мен, Хедър?

— Всичко ти е наред.

Само че Джес е в настроение да се подложи на унищожителна критика, затова не обръща абсолютно никакво внимание на думите ми и започва да къса подложката.

— Не е вярно, нещо генерално не е наред. Погледни ме само, аз съм на трийсет и шест и все още не съм омъжена. Никога не съм била влюбена. Никога не съм била в състояние да живея с мъж по-дълго от шест седмици. А в момента излизам с женен мъж. — Тъмните й очи заблестяват. — Можеш да ми вярваш, че когато ги преслушвах, нито един не сложи отметка в квадратчето „Женен“. — Тя поглежда снимката, оставена на бара, и поставя чашата с вино върху нея. — Всички останали успяват да поддържат нормални връзки. Вземи например вас с Джеймс…

— Ние с Джеймс се разделихме.

Тя престава да къса подложката.

— Ти си скъсала с Джеймс?

— Той скъса с мен — поправям я аз.

Недоумението й се превръща в съчувствие.

— За бога, Хедър — прошепва тя. — Много съжалявам. Аз не спрях да дрънкам за тъпия Грег през всичкото време…

— Няма нищо, добре съм — обяснявам бързо аз.

— Ако не ти бях опявала, че трябва да престанеш да мислиш за Даниел и задължително трябва да започнеш отново да ходиш по срещи… — Тя е поразена. — Господи, чувствам се толкова виновна. Вината е изцяло моя… Ти си свалила… отслабнала си, нали?

— Наистина ли? — питам аз, очарована, че тя е забелязала въпреки обстоятелствата.

— Да, веднага ти личи на лице. Като изпита си. И циците ти са се смалили — заявява решително тя. Мръщя се. Когато си пожелах да сваля няколко килограма, не си представях, че ще стане така.

— Джес, добре съм, честна дума — повтарям решително аз.

— Наистина ли? — пита тя, без да е убедена, когато решава, че се правя на смела. — Сериозно ли?

— Сериозно. Няма тръпка — обяснявам аз.

— Наистина ли тази тръпка е толкова хубава, колкото казваш?

— Много по-хубава е — усмихвам се аз.

Тя плъзга лакът по бара и подпира брадичка на дланта си, накланя чашата си и допива остатъка от виното.

Двойката на средна възраст минава покрай нея с багажа си и я поглеждат ужасени.

— Надявам се да не се окаже на нашия полет, Маргарет.

— Според мен е пияна, Ленард. Видях я, че пуши.

Двете с Джес се разкискваме.

— Дано да не ти докарат неприятности.

— Ще изпия една чаша кафе.

Джес махва пренебрежително с ръка.

— Просто ще оставя на таблото да свети знакът да останат със затегнати колани. Така няма да има проблем.

— Може ли така?

— Правим го непрекъснато. Тъкмо пътниците не се мотаят и не ни дразнят, когато искаме да си починем малко. — Тя забелязва учудването ми. — Хайде, Хедър, нали не вярваш на всички онези приказки, че имало турбулентност и затова трябвало да останат по местата си със затегнати колани?

Зяпнала съм я и не знам какво да кажа. Имам чувството, че някой ми е направил мръсен номер.

— Може и аз да направя този номер някой път — казва тя след малко.

— Какво? Номера с турбулентността ли? — мръщя се аз. И като си помисля само колко пъти сме седели послушно по местата си, въпреки че страшно ни се е ходело до тоалетната, но знакът за коланите не е бил изключен.

— Не, глупаче — мръщи се тя. — Говорех за тръпката.

Казва го с такава надежда, че не мога да не се усмихна.

— Пия за това — съгласява се тя и вдига чашата си, за да я чукне в моята. — Пия за тръпката.