Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (34)

Трийсет и четвърта глава

Ще повърна.

Виктор Максфийлд е седнал зад бюрото си в един от онези кожените столове с високи облегалки, в които прекарват по цял ден големите клечки, и ми разказва какво превръща „Сънди херълд“ в най-добрия съботно-неделен вестник във Великобритания. Седнала съм срещу него в огромния му ъглов кабинет с огромни прозорци, които разкриват удивителна гледка към Лондонското око, и се опитвам да спазвам всички съвети, които според списанията трябва да бъдат спазвани по време на интервю. Не откъсвам очи от неговите, правя се на силно заинтригувана, от време на време кимам с глава и пускам по някое „Наистина ли?“ и „Разбира се“, смея се, щом преценя, че казва нещо забавно, въпреки че не виждам нищо смешно. Същевременно съм толкова нервна, че се страхувам да не повърна.

Честно казано, нямах представа, че ще бъде толкова зле. Когато пристигнах, преди петнайсет минути и ми казаха да чакам на рецепцията, бях съвършено спокойна. Пийнах малко минерална вода от автомата в ъгъла и порових оставените списания. Когато Марго, секретарката на Виктор Максфийлд, ме повика, за да ме заведе в кабинета му, аз си побъбрих с нея в асансьора и се опитах да й внуша, че съм зряла самоуверена жена, която не знае какво е това нервно напрежение. Все едно, че аз бях тази, която се опитваше да я успокои.

Всичко бе наред, докато следвах Марго през многолюдния офис, въпреки че трябва да призная, че бях навела глава като уплашено дете. Въпреки това всичко бе наред. Забелязвах какви ли не дребни подробности, докато се изкачвах към по-високото стъпало в кариерата си.

И тогава я видях. Пред мен беше вратата с табела „ГЛАВЕН РЕДАКТОР“, същата като в съня ми, буквите изписани с лъскави сребърни букви.

И тогава самообладанието ми се стопи.

— Така че, когато тиражът ни надвиши тиража на останалите водещи вестници, аз се прибрах при жена си и й съобщих добрата новина. А тя отвърна: „Браво, заслужаваш една хубава чаша чай“.

— Наистина ли? — усмихвам се аз. Усещам как подмишниците ми избиват мокри, лепкави петна. Започвам да се намествам и притискам ръце към тялото си, за да не се види. Господи, каква гадост.

— Живея там вече двайсет години, но това сигурно е нещо типично английско, нали? — Той се смее добродушно.

— Разбира се. — Пикочният ми мехур се свива болезнено. По дяволите, защо изпих онази втора чаша кафе? Кръстосвам крака, стискам бедра и се усмихвам напрегнато.

— Стига сме говорили за мен и вестника. Крайно време е да поговорим за теб.

Чувам гласа на Виктор Максфийлд някъде отдалече, но служител, който минава покрай кабинета му, ме разсейва, защото ме е зяпнал.

— Кажи ми, Хедър, как стана така, че реши да избереш фотографията за професия?

Знаех си аз, че не трябваше да обличам тази противна мохерна пола и бабешката блуза. Всички са в дънки и тениски, готини, небрежни, като истински журналисти и фотографи. Не са натрапници като мен. Аз не съм нищо повече от асистентка на сватбен фотограф. Господи, къде, по дяволите, ми беше умът? Мястото ми не е тук.

— Хедър?

Стреснато обръщам гръб на планетата на провала и разбирам, че Виктор Максфийлд чака да чуе разсъжденията ми.

— Да, разбира се. — Придавам си самоуверен вид. Лицето ми се стяга като маска, когато забелязвам, че по неговото се изписва объркване. — Искам да кажа… мисля… Много се извинявам, бихте ли повторили? — Гласът ми прозвучава по-писклив от обикновено.

— Питах какво е запалило интереса ти към фотографията — повтаря търпеливо Виктор Максфийлд, но знам, че привидното добродушие е прикритие за стоманена воля.

Изпъвам гръб и се преструвам, че се замислям (втори съвет: никога не прибързвайте с отговора). Отново се разсейвам от някой, който минава покрай кабинета и надниква вътре. Тези хора няма ли да престанат да ме зяпат?

— Не се притеснявай. Той не гледаше теб. — Трепвам рязко, когато Виктор Максфийлд посочва човека отвън. — Оглежда се. Много са суетни хората от персонала ми. — Той избухва в смях. — Не знам дали си забелязала, но прозорецът ми е огледален от външната страна — обяснява той.

— Наистина ли? — смея се звънко аз. Сега вече се чувствам като още по-голяма глупачка. През всичкото време си мислех, че ме зяпат мен, а те всъщност са се оглеждали.

— Слушам те. — Виктор Максфийлд докосва върховете на пръстите си и подпира на тях брадичка. Оглежда ме внимателно, преценява ме и аз усещам как шансовете ми, каквито и да са били до този момент, започват да се изплъзват.

Оставям се на несигурността и го поглеждам изпод вежди. Виктор Максфийлд е впечатляващ човек. Сигурно наближава шейсетте, и въпреки това е привлекателен. Загорялото му лице, покрито с лунички, носи бръчките, които придават мъжествен вид на някои, докато при други са причината, поради която пластичните хирурзи карат мерцедеси. Косата му е все още гъста, само на места е прошарена. Очите му са най-изключителни. Подпухналите му клепачи са успели да ги скрият донякъде, но те са съвсем същите като светлосинята му риза на „Ралф Лорън“ и за момент ми заприличват на очите на Гейб, пълни с увереност, че ще успея.

— Бях на осем — започвам бързо аз, — когато цялото семейство се преместихме от Йоркшир в Корнуол. — След това думите потичат сами и образите се връщат, сякаш става въпрос за вчера. — Сбогувахме се с приятелите и съседите. Спомням си, че видях неповторими изражения по лицата им и ми се прииска да ги уловя, за да ги виждам отново и отново. Съседката, госпожа Бърд, все забравяше да си сложи изкуствените зъби, малката Андреа вечно висеше на вратата също като маймунче. Немската овчарка Бъстър лаеше и махаше с опашка. Не исках да забравя никой от тях.

Спомних си ги, сякаш ги бях запечатала на снимка и въпреки че в момента седя в кабинета на важен човек над река Темза, имам чувството, че отново се пренесох в Йоркшир.

— Помолих татко да взема назаем фотоапарата му — продължавам да разказвам аз. — Беше една стара „Лейка“, огромен, черен, тежък, а той никога не ми позволяваше да го пипам. Само че онзи ден беше специален, той ми показа къде се натиска и как се фокусира. Беше невероятно, животът на хората, спомените, всички чувства се запечатваха с всяко щракване. Имах чувството, че попивам всичко като сюнгер. Знаех, че винаги ще мога да разчитам на тези спомени. — Гласът ми трепва, когато си спомням мама, а това се случва често. — Не обичам да се сбогувам и знам, че по този начин не се сбогувам наистина, защото отнасям тези хора със себе си.

Поглеждам Виктор Максфийлд, който ме слушаше внимателно.

— Все още ги пазя. И Андреа, и госпожа Бърд, и Бъстър.

— Ще ми ги покажеш ли? — пита главният редактор.

— Страхувам се, че са малко размазани — смея се аз. — А съм снимала и голяма част от палеца си.

Той избухва в смях и аз изпитвам облекчение.

— Но имам много други снимки — обяснявам разпалено аз и вадя портфолиото изпод стола. — Стига да искате да ги видите.

— Да, ако обичаш. — Той потупва бюрото.

Аз поставям огромната черна папка пред него, дръпвам ципа и я отварям. Виктор Максфийлд сваля копчетата за ръкавели, навива ръкави и заявява:

— Време е да се захващаме за работа.

През следващите трийсет минути редакторът разглежда снимките ми, кима доволно и задава десетки въпроси. Направо не е за вярване. Това е главният редактор. Главният редактор на „Сънди херълд“. Той разглежда моите снимки.

Докато говоря с него за снимките, притеснението ми се стопява. Гласът ми става уверен и силен, преставам да попипвам дрехите си и използвам ръце, за да опише дълбочината и значението на това или онова. Дори забравям, че ми се пишка. Унесена да обяснявам за вдъхновението, което ме е накарало да снимам всеки отделен обект, аз стрелвам Виктор Максфийлд крадешком с поглед и макар да ми се струва невъзможно, той е впечатлен. В един момент кима доволно, в следващия извива вежди заинтригуван или се смее на един от пациентите на Ед — момче на около девет, което е с шина, но някак е успяло да натъпче устата си с дъвка. Когато стига до една от снимките, той притихва и аз го наблюдавам, докато я разглежда внимателно със смръщено чело.

— Коя е? — пита той.

Показва ми черно-бяла снимка на майка ми. Тя е със забрадка, вдигнала лице към слънцето, а по устните й играе усмивка. От нея сякаш струи светлина. Толкова много светлина, че човек може дори да не забележи, че няма вежди, че изпод забрадката не се подава нито един косъм. Спомням си, че почина няколко седмици, след като направих тази снимка.

— Моето вдъхновение — отвръщам тихо аз.

— Много красива жена е. — Виктор Максфийлд говори в сегашно време.

— Знам — съгласявам се аз. Истина е, защото на тази снимка тя е все още жива.

И двамата мълчим, докато гледаме снимката.

— Портфолиото ти много ми допадна — обяснява Виктор Максфийлд и се отпуска на стола. Навива ръкавите си, слага си отново копчетата за ръкавели и ме поглежда замислен. — Имаш ли още пет минути? Иска ми се да се видиш с фоторедактора.

— Разбира се. — Защо изобщо пита?

Посяга към слушалката на телефона и натиска някакво копче. Човекът от другата страна отговаря веднага.

— Ивон? Здрасти. Виктор се обажда. Свободна ли си? Има една фотографка, с която искам да се запознаеш. — Без да чака отговор, той затваря със самоувереността на човек, за когото въпросите са реторични.

— Готово. — Той ми се струва доволен от себе си, става, а аз се изправям след него. Заобикаля бюрото и ми подава ръка. — Хедър, за мен беше огромно удоволствие да се запозная с теб.

Значи това беше всичко. Интервюто приключи.

— И за мен — отвръщам аз, стискам ръката му и усещам и облекчение, и тъга, защото едва ли някога ще се доближа повече до мечтата си.

Прекъсва ни почукване на вратата и къдрокоса жена с огромни висящи обеци надниква вътре.

— Ивон, това е Хедър, фотографката, за която ти споменах.

Жената се усмихна и хлътва в стаята.

— Здрасти — казва задъхано тя, стиска ръката ми и изскача от кабинета на шефа си. — Насам — повиква ме тя.

Грабвам портфолиото и поглеждам Виктор Максфийлд. Той е скръстил ръце и се е облегнал на стола, докато ме наблюдава с пронизващия си поглед, сякаш е потънал в размисъл. Това добър знак ли е или лош? Просто не мога да разбера, затова си казвам, че трябва да погледна какво пише по този въпрос в книгата ми със съвети за интервюта. След това забързвам след Ивон.