Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (33)

Трийсет и трета глава

Тази нощ сънувам нещо невероятно странно. Облечена съм в костюм и минавам през въртящите се врати в сградата на „Сънди херълд“. Пред мен се вижда врата с надпис „ГЛАВЕН РЕДАКТОР“, и когато влизам, виждам Виктор Максфийлд седнал зад бюрото. Той става, за да ми подаде ръка, има тиранти и ето че вече не сме в кабинета му, озоваваме се на сватба, той изпълнява един от танците в шоуто, а Брайън го снима, докато аз хвърлям конфети.

Оказва се, че това не са конфети, а милиони ситни късчета вестник. Започва да вали и късчетата се събират и се превръщат в огромен вестник — „Сънди херълд“, — а на първа страница е моята снимка, аз я държа над главата си и тичам към къщи през бурята. Зървам старата циганка и се вглеждам в очите й, които блестят като изумруди^[1], а след миг се превръщат в лазурит^[2] и аз разбирам, че това не са нейните очи, а очите на Гейб.

Той се залива от смях, само че това не е смях, прилича по-скоро на сирена. Покривам ушите си, ала сирената става все по-натрапчива.

Събуждам се и скачам. Радиочасовникът до мен пищи. Удрям с ръка копчето и се завивам, за да подремна още малко, когато си спомням, че днес е интервюто ми.

Изправям се напълно събудена, спускам крака на пода и ги пъхвам в пантофите, които навремето купих на доста висока цена. Какви ли жертви не правим в името на модата. Скачам от леглото, навличам халата и отварям вратата на спалнята.

От коридора се носи тиха музика и долавям някаква необичайна миризма. Вече знам какво: кексчета.

— Добро утро — поздравявам по навик аз и влизам в кухнята, сигурна, че ще заваря Гейб приведен над тостера, стиснал пръчици в ръка, докато се опитва да извади нарязаното прегоряло кексче. Точно така. Той наистина е приведен над тостера, стиснал пръчиците в ръка, също като рибар с копие, готов да прониже някоя риба. Тази сутрин е така захласнат да пее заедно с Еди Бедър, който се чува от радиото, че не ме забелязва и продължава с някакво движение, сякаш си почесва топките. Оказва се, че свири на въображаема китара, както е по боксерки. Ръката му се движи ту нагоре, ту надолу, тактува с крак, а косата му, вързана на опашка, подскача леко.

Докато го наблюдавам от вратата, чувам гласа на Джеймс, който ми обяснява: „Щеше да е по-добре, ако не беше влюбена в друг… в наемателя си.“

Не може да бъде, говоря съвсем честно. Къде му е бил умът на Джеймс? Аз, да съм влюбена в това чудо?

Гейб се прозява също като хипопотам, разтворил широко уста, без да се сеща, че дори кътниците му се виждат. В този момент се обръща и ме вижда. Затваря уста на секундата.

— Леле, Хедър. — Също като крадец, когото са заварили на местопрестъплението, той намества боксерките си, а след това побутва очилата по-високо на носа си. — Изобщо не съм те усетил.

— И на мен така ми се струва. — Усмихвам се мило, пускам чайника и посягам към чаша. Обзета съм от неудобство, което лъха като топлина от отворена фурна, пускам пакетче чай, добавям лъжичка захар и вадя млякото от хладилника, сякаш нищо не се е случило.

— Как мина снощи? — пита небрежно Гейб. — Кръстосва крака, обляга се на плота и подръпва тениската си с Мистър Ти.

— За шоуто „Роки Хорър“ ли ме питаш? — питам аз, докато се опитвам да отворя кутията мляко. Уж направих всичко както е показано с пунктираните линии отстрани, натиснах, за да се образува малък чучур, на както обикновено, не става. По дяволите, защо никога не се получава? Ядосана пъхвам пръст. Нищо ново. — Или за дребната подробност, че Джеймс ме заряза?

Гейб ме гледа недоумяващо.

— Ти сериозно ли говориш? — пита той.

— А-ха. — Чайникът започва да шуми и аз наливам вода в чашата си.

Той си поема шумно въздух и след цяла вечност го изпуска.

— По дяволите — прошепва най-сетне той. — Много съжалявам. Кофти работа.

— Няма проблем — свивам рамене аз, добавям мляко в чая и оливам плота. Дръпвам една салфетка и започвам да попивам. Не лъжа. Няма проблем, че Джеймс ме е зарязал, защото снощи си дадох сметка, че не съм била влюбена в него. Била съм влюбена в представата за него. — Мина съвсем цивилизовано — добавям аз.

Улавям погледа на Гейб, а той свежда очи към краката си, сякаш се страхува, че ще започна да говоря за чувствата си. По принцип подобна реакция би ме подразнила, но в момента съм доволна на тази старовремска мъжка проява на свенливост. След връзката с Джеймс съм просто облекчена, че не ми се налага да говоря за чувствата си.

Разсейва ни Били Смит, който влиза през котешкото прозорче. Май е по-рошав от обикновено и мяука жално.

— Някой си иска закуската. — Галя го, докато той се отрива в краката ми.

— Никак не съм изненадан. Снощи беше доста зает. Спукаха го от среднощни обаждания.

— Среднощни обаждания ли?

— Нали знаеш, когато някое старо гадже или позната, с която си изкарал флирт за една нощ, ти звънне по никое време и ти предложи секс.

— Не, не знам. — Преструвам се, че нямам представа за какво говори.

Нямам никакво желание да мисля как преди няколко месеца в два след полунощ изпратих есемес на Даниел.

— Затова пък Били Смит знае много добре — обяснява през смях Гейб. — Събудих се през нощта и напипах няколко уличници да се вмъкват през котешкото прозорче.

И аз избухвам в смях — не е възможно да се въздържи човек — след което грабвам кутия с котешка храна и сипвам няколко лъжици в купичката на Били Смит, докато той ме обикаля в кръг също като малка акула. Оставям купичката на пода и го наблюдавам как напада. Малкото му грапаво езиче бързо омита храната.

— Сигурна ли се, че си добре? — Гейб ме наблюдава замислен.

— Добре съм. Просто съм малко нервна. — Мисля за предстоящото интервю. Изчаквах подходящия момент да му кажа, ала вече не издържам. — Аз…

Той ме прекъсва.

— Не се притеснявай. Всичко ще се нареди. — Гейб поставя ръка върху моята. — Имаш Били Смит, имаш и мен… — Поглежда ме толкова напрегнато, че започвам да се чувствам малко неловко.

— Не, ти не ме разбра, не съм нервна, защото съм останала сама — опитвам се да обясня бързо.

Той се изчервява и отдръпва ръка.

— Просто не разбрах, мислех, че…

— Притеснявам се за интервюто — прекъсвам го аз.

Той ми се струва слисан.

— В „Сънди херълд“ — уточнявам срамежливо аз.

— Супееер! — Той се хвърля към мен и ме прегръща. — Страхотинско.

Политам във въздуха и той ме завърта, а аз се смея притеснена.

— Това е само интервю — опитвам се да протестирам аз, ала ентусиазмът му е заразен и докато ме пусне отново на земята, съм широко усмихната. В следващия момент Гейб замахва с ръка, за да ме перне победоносно по дланта.

— Пак ли, това вече става досадно и…

— Какво от това — смее се той и разтрива врата си. След това, тъй като очевидно няма начин американската мечта да бъде сразена от английския реализъм, той обяснява с тих, поверителен глас: — Знам, че ще те вземат на работа.

Стискам чашата чай с две ръце, настанявам се на един стол и отпивам глътка. Краката ми леко треперят, и то не заради завъртането.

— Мислиш ли? — питам аз и се опитвам да говоря спокойно и самоуверено, ала не успявам. В гласа ми се прокрадва всичката надежда, която тая.

— Напълно сигурен съм — отвръща Гейб и ме поглежда със същото изражение, което имат авторите на книгите за самопомощ на задната корица. Нали се сещате, онова изражение, което ви подсказва, че вие сте в състояние да постигнете всичко, което си наумите.

— Благодаря ти за вота на доверие, но…

— Няма „но“. Защо трябва винаги да има едно „но“?

— Защото просто го има.

— Господи, Хедър — въздиша отчаяно Гейб. — Ти си невероятна песимистка. Престани да мислиш, че чашата ти е наполовина празна. Викат те на интервю, това е направо страхотно, не е възможно да не си развълнувана.

— Много съм развълнувана — протестирам разпалено аз, а след това присвивам очи и отвръщам бавно: — Направо страхотинско. — Не успявам да го докарам точно като него, но той избухва в смях.

— Така вече е по-добре. Повярвай ми. Ще те назначат. Не могат да не те вземат на работа. Щом разберат колко страхотен, талантлив и готин…

Изчервявам се и извивам очи към тавана след всички тези комплименти. Господи, той е невероятен.

— … съквартирант си имаш.

— Я виж ти! — Грабвам лъжицата, в която все още се цеди пликчето чай, и го замервам.

— Ей! — възмущава се той, когато пликчето чай се лепва на гърдите му.

— Ти си ей — провиквам се аз и двамата се ухилваме, когато чаят се просмуква върху лицето на Господин Ти.

В следващия момент забелязвам часовника на микровълновата и се стряскам.

— По дяволите, виж кое време стана. Трябва да взема бързо душ.

— Не искаш ли да закусиш с мен? — Той набожда на една от китайските клечки парче прегоряло кексче и го размахва пред мен заплашително. Очите му блестят.

— Много ме изкушаваш — шегувам се аз и се включвам в играта.

В следващия момент сърцето ми трепва.

Какво по… Вглеждам се в големите му сини очи и не знам какво ми става. Ето че най-неочаквано той престава да бъде наемателят ми по боксерки и се превръща в готов за флирт американец, който се оказва доста сексапилен… Хедър Хамилтън, какво ти става?

Сепвам се. Господи, това е сигурно ефектът, след като Джеймс ме заряза. Аз не харесвам Гейб. Отношенията ни са чисто платонични. Освен това си има Миа, манекенката холивудска актриса. Едва ли ще си падне по мен, след като ме е видял как се мотая по халат, при това с непочистени вежди.

Поглеждам ухиления Гейб и ме изпълва възмущение.

— Може би някой друг път — заявявам аз, вирвам глава като манекенка и излизам със замах от кухнята.

 

 

Половин час по-късно съм в спалнята си. Когато отварям вратата на гардероба, съм изкъпана, косата ми е изправена и съм напарфюмирана.

Точно така, започва операция „Интервю“. Преглеждам недоволно закачалките. Не, не и не… може би. Спирам се на розова мохерна пола, която открих в един префърцунен малък бутик и ми струваше цяло състояние, ала проблемът е, че тя изглежда великолепно на закачалка и е истински ужас на мен. Истината е, че разполагам с огромна колекция от подобни неща. Имам един страхотен дантелен винтидж топ, в който приличам на бабичка, и страхотно бродирано индийско сако, обсипано с малки огледалца, което сигурно е шито цяла вечност, и което според Джес ми придава вид на изпаднала студентка. Май трябва да започна да слагам всички тези дрехи в рамки и да ги закачвам по стените вместо картини.

Не, трябва ми костюм. Всички си слагат костюми, когато отиват на интервю. Ако все още имах…

Сякаш ток преминава през върховете на пръстите ми и ме кара да подскоча. Това пък какво беше? Надничам в гардероба и забелязвам подплънките на сако. Това е моето сако. Аха! Знаех си, че няма начин да съм го изхвърлила. Взех го от „Джигсо“ на разпродажба и дори тогава струваше малко състояние. Изтеглям го от дъното на гардероба. Изглежда точно както го помня. Тъмносиво е с дискретно райе. Съвсем в стила на „Великия Гетсби“. Ще изглеждам като истинска фотографка професионалистка, точно като за „Сънди херълд“.

Пълна с оптимизъм, свалям сакото от закачалката и го навличам. Ура, все още ми става. Това е наистина страхотно, защото означава, че съм съшият размер, както когато… Опитвам се да пресметна на ум… Не съм съвсем сигурна, но сабата се носеха доста отдавна.

Доволна от успеха със сакото, аз вадя и панталоните. Кеф! Ще изглеждам страхотно, сигурна съм. Мога да си сложа прелестната бяла блузка, която Джес ми подари, и ще заприличам на Даян Кийтън в „Ани Хол“. Дали да не си облека някоя тениска и маратонки „Пума“, за да си придам по-небрежно бунтарски вид като Джъд Лоу… Започвам да се заплесвам, защото възможностите са много. Обувам панталоните.

Дърпам, продължавам да дърпам и напъвам.

По дяволите.

Закопчавам копчето и се оглеждам.

Две думи изпъкват в съзнанието ми. Тихият ужас.

Това просто не може да бъде. Представях си ниска талия, модни ботушки, как всички се заплесват по мен. А се оказа, че талията ми е толкова високо, че подпира зърната ми. Да не говорим, че панталоните са с басти.

Отчаяна съм. Не ми трябва моден експерт, за да ме светне, че изглеждам трагично. Огледалото не лъже. Завъртам се и забелязвам дупето си. Поне ми се струва, че това е моето дупе. Добре обгърнато в раиран плат, то се простира от ребрата чак до задната част на коленете. Потръпвам от ужас. Това са най-противните панталони, които някога съм виждала. По-отвратителни никога не съм имала. Наистина ли съм ги носила? Показвала съм се в тях пред хората?

Мога да продължа да се тюхкам до безкрайност, но се оказва, че нямам време. Интервюто ми е насрочено за девет, а след това трябва да отида направо в офиса. Което означава, казвам си аз, докато свалям костюма и го пускам на пода, че е време за резервния план. Отново се обръщам към гардероба и започвам да ровя из закачалките. Та какво стана с мохерната пола и дантеления топ?

 

 

Пръсвам си по два пъти парфюм и съм готова. Грабвам черното кожено портфолио и започвам да си търся ключовете и мобилния телефон. Къде ли съм ги сложила? Ще закъснея. Втурвам се в кухнята и започвам да прехвърлям куповете вестници и списания, натрупани отгоре, след това преобръщам купата с плодовете и се оказва, че там съм скътала доста стотинки. По дяволите! Как само ми се иска да ги намеря.

Чакай малко. Това какво е?

Забелязвам ключодържателя под една от кърпите за чинии. Супер! Ами къде е… Не мога да повярвам на очите си. Мобилният ми се оказва в купата за плодове. Как е възможно? Нали погледнах там само преди секунда. Невероятно! Грабвам го и го слагам в чантата. Добре че го има щастливото ми цветенце. Какво щях да правя без него? Поемам си дълбоко дъх. Приготвила ли съм всичко за интервюто?

Прехвърлям на ум всичко, което ми е необходимо, оглеждам кухнята и забелязвам, че маратонките на Гейб ги няма. Сигурно с излязъл да потича, решавам аз и започвам да се чувствам гузна, задето одеве бях толкова рязка с него. След това забелязвам, че е оставил прозореца отворен, и се приближавам да го затворя.

В този момент виждам, че пиренът е оставен на перваза. Господи, как можах да го забравя. Дръпвам го от импровизираната ваза и го стисвам. В същия момент усещам как ме обзема спокойствие. Гейб е прав. Ще се справя. Не просто ще се справя, ще бъда върхът. Направо ще шашна Виктор Максфийлд с уменията си на фотограф и той сам ще поиска да започна работа. Ще ме моли да започна работа, казвам си аз и започвам да се радвам на прилива на самоувереност и на приятните мисли.

След това си представям как ще съобщя на семейството си за новата си невероятна работа. Татко ще остане очарован, когато разбере, че най-сетне съм постигнала онова, което съм искала. Ед ще остане поразен. А пък Розмари никога повече няма да има повод да ми навира Анабел в очите. Ще има и аз с какво да се похваля, затова няма непрекъснато да ми говори за оранжерията си и за детегледачката, която говорела френски. Аз ще бъда тази, която отсега нататък ще може да се похвали със страхотна кариера.

Притаявам дъх. Детската ми мечта е толкова близо, че имам чувството, че мога да я докосна. Пъхвам щастливото цветенце в джоба си, прехвърлям портфолиото през рамо и забързвам по коридора към поставената цел. Само си помислете. Аз, Хедър Хамилтън, ще стана фотограф в „Сънди херълд“. Отварям входната врата с две ръце и правя огромна стъпка напред към новия си живот.