Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (30)

Трийсета глава

— Никакви снимки на прасците… искам да кажа на глезените — повтарям аз. — Ами… да, разбира се, няма проблем.

Рано на следващата сутрин аз съм в офиса и разговарям с лейди Шарлът, която звънна в мига, в който влязох. Обикновено Брайън обича да вдига рано сутрин, докато аз преглеждам пощата и правя кафе, ала днес той избяга в кухнята и нежно изгука:

— Да ти направя ли едно нес?

На това му се вика прехвърляне на отговорност.

В нашия случай, прехвърляне на булката.

Отварям дебелия датник с кожена подвързия и разгръщам на листа, на който е записана сватбата. Нахвърляни са доста бележки. Посягам към химикалка. Въпреки че отразяването на тази сватба е страхотен успех за бизнеса ни, бъдещата булка се оказва невероятен кошмар. Направо не мога да повярвам, че някой е готов да се ожени за нея. Сигурно е някой от онези безгръбначни, с които вечно се мотае, успокоявам се аз.

— Не се притеснявайте, глезените ви са… забранена територия — успокоявам я аз, а тя продължава да реди разни нареждания. — А, добре. Значи предпочитате колкото се може повече… — Тя наистина ли каза онова, което ми се струва, че каза? — Извинявайте, ще повторите ли, ако обичате? — моля слисано аз.

Брайън се надвесва над рамото ми, за да види какво съм написала.

— Цицки? — изрича той на глас.

Махам му нервно с ръка, за да престане, и се напъвам да чуя какво реди госпожицата, а това не е лесна задача заради носовия й глас.

— Мама и татко похарчиха цяло състояние за увеличение на бюста ми, така че това ще бъде моят подарък за тях по случай сватбата. Така казах и на годеника си Даниел: „Ти какво предпочиташ? Тъп порцелан или съвършени цицки?“.

— Даниел ли? — повтарям аз, преди да успея да се спра. Дори след толкова много време името все още ме кара да потръпвам.

— Да, Даниел Дабровски. Той е скулптор.

Имам чувството, че някой ме изритва с всички сили в корема.

— Той е руснак — продължава тя.

— Поляк — поправям я аз, преди да се усетя. Подобно съвпадение ми идва прекалено много. Не е възможно да има двама Даниел Дабровски, които са скулптори. — Да не би да е роден в Краков?

— Какво?

Възмущението в гласа й ми действа като шамар и аз се стягам. Просто не мога да опропастя сватбата.

— Веднъж гледах негова изложба… — замазвам положението аз. — Прочетох информацията за него.

Как мога да й кажа, че става въпрос за бившето ми гадже, за което знам дори най-малките подробности? Поне си мислех, че знам. Годеницата му сопнато обяснява, че маникюристката е пристигнала и грубо ми затваря телефона. Едва сега осъзнавам, че не знам абсолютно нищо за него.

— И така — започва Брайън и се появява с две чаши горещо кафе и кифлички с мармалад от магазина на ъгъла. Това са любимите ми кифлички, само че в този момент вече нямам апетит. — Какво искаше този път булката Годзила? — Той се настанява на един от столовете, кръстосва крака и ме оглежда развеселен.

Отпивам глътка кафе.

— Всичко е записано. — Подавам му датника. Прекалено шокирана съм, за да кажа каквото и да е. Даниел ще се жени! Не за коя да е, ами за двайсет и една годишна богата наследница.

— Това какво е? Сватба или снимки на знаменитости? — мърмори Брайън и откъсва парче кифла.

Не мога да повярвам. Исках да стане чудо и бизнесът ни да излезе от задънената улица и получих чудото. Никога не съм искала това чудо да се окаже сватбата на бившия ми приятел.

— Хедър? Добре ли си? Цялата пребледня.

— Да, добре съм. — Опитвам се да се овладея, ала не е никак лесно.

— Просто се питах какво ли ще измисли за следващия път.

— Искаш да кажеш, че има следващ път ли? — За частица от секундата се замислям дали да не кажа на Брайън, че няма да мога да се справя, но след това виждам пликовете на бюрото. До един са с напомняне за неплатени сметки. Трупам ги при останалите зад компютъра. Не мога да кажа на Брайън. Налага се да се стегна.

— Разбира се — казва той и поглежда над рамото ми към часовника на стената. Това е официален сувенир от сватбата на принц Чарлз и лейди Даяна с тяхна снимка и отдолу надпис „Истинска вълшебна приказка“. — При това до един час.

— Беше оставила две съобщения на телефонния секретар, когато пристигнах — обажда се чистачката Морийн, облечена в кариран гащеризон, помъкнала любимата си прахосмукачка. Пуска я и започва да бръмчи около прозореца. — Ако питате мен, говори и се държи като заклет шантаж.

— Само че никой не те пита, Морийн — измърморва Брайън над чашата с кафе.

Добре че заради шума на прахосмукачката тя не успява да го чуе.

— Този път е твой ред да вдигнеш телефона. Аз отивам в тъмната стаичка. Чакат ме десет филма от онази псевдотюдорска сватба. — Тръгвам към помещението. Трябва ми време, за да помисля необезпокоявана.

— Може да се наложи да изляза.

— Да излезеш ли? — Заковавам се на място.

— Само за половин час — протестира той. — Трябва да си оправя костюма за довечера.

Разбира се. Довечера е шоуто „Роки Хорър“. Съвсем бях забравила, за разлика от Брайън, който го очаква с нетърпение от месеци.

— Знаеш как е — оплаква се Брайън. — Нямам какво да облека…

— Накарай го да млъкне — сумти Морийн и ме сръчква с кокалестия си лакът.

— Някои от нас са готови да направят малко усилие за външния си вид — повишава глас Брайън и отскача назад, когато Морийн замахва с тръбата на прахосмукачката. Само че той не успява да се отдръпне достатъчно и тръбата всмуква сакото му. Следва кратка, но ожесточена схватка с прахосмукачката.

— Брайън… — обаждам се аз, ала той е прекалено зает да вади всмуканите копчета, а след това се отправя към вратата.

— Не се притеснявай, ще се върна за нула време — лъже нагло той. Знам го аз Брайън. Той не е в състояние нищо да направи за нула време. При него нерешителността му отнема часове.

— В такъв случай ще включа телефонния секретар — заплашвам го аз, включвайки се в играта, която той е започнал. — Така ще можеш сам да й позвъниш, когато се върнеш. — Доволна, че така бързо съм измислила какво да кажа, аз се облягам на един от шкафовете.

— Не ти ли казах? Дадох й номера на мобилния ти телефон, да го има за всеки случай.

Той се свива, когато запокитвам кифлата по него, но не успява да се спаси. Прицелила съм се добре и тя го удря по главата сред звезден рой от трохи и пръски мармалад, а той изскача през смях навън.

 

 

Няколко минути по-късно съм в тъмната стая и дръпвам кордата, за да пусна проявителя. Облива ме алено сияние, аз се стоварвам на стола и се опитвам да преодолея шока, че Даниел скоро ще се ожени за лейди Шарлът.

След малко се съвземам. Добре де, щял да се жени. И какво от това? Дори в този миг да падне на колене и да ти предложи брак, ти, Хедър, ще се съгласиш ли? Не, няма. Защо? Защото е лъжец и измамник, защото си имаш страхотно гадже, което се нарича Джеймс, и защото…

Просто защото. Изправям се и насочвам вниманието си към хаоса, който цари в тъмната стаичка. Отсега нататък ще изтикам Даниел от мислите си. Къде ли сложих филмите?

След цели петнайсет минути ги изравям и пускам сиди. Този път зазвучава „Шах“ и аз доволна, че има какво да ме разсее, припявам със сидито, докато подготвям разтворите. Тези мюзикъли започват да ми харесват и аз усещам задоволство, когато чувам гласовете на Илейн Пейдж и Барбара Диксън. Навеждам се, за да увелича звука, и чувам, че мобилният ми звъни.

Сърцето ми се свива. Това трябва да е лейди Шарлът. Толкова бързо?

Грабвам телефона и поглеждам номера. Не е изписан номер. Обикновено не отговарям на обаждания от неизвестни телефони, защото звънят или от компанията за кредитни карти и искат пари, или някой друг досадник. Само че сега е различно. Направих някакви плащания и ми върнаха и видеото, и телевизора.

Стана изневиделица. Не точно, поправям се аз и си мисля доволно за щастливото цветенце. Напоследък всичко се случва изневиделица.

— Ало? — Питам се какво ли е измислила лейди Шарлът този път, затова грабвам лист и започвам да търся химикалка.

— Здравейте, търся Хедър Хамилтън.

Изненадана съм, че гласът е на мъж, струва ми се, че не е много млад, но определено образован. По всяка вероятност някой иконом.

— Аз съм — изръмжавам аз, дръпвам едно чекмедже и започвам да ровя. Мама му стара, как да откриеш нещо в тази каша?

— Здравейте, госпожице Хамилтън, обажда се…

— Извинете, бихте ли изчакали за момент? — Облягам се на чекмеджето, пъхвам ръка чак до лакътя и започвам да опипвам. Господи, тук някъде имаше химикалка!

— Ако се обаждам в неподходящ момент… — Чувам отдалече гласа на телефона.

По дяволите. Отказвам се. Ще се наложи да използвам молива си за очи.

— … ще ви позвъня по-късно.

Дръпвам ръка и зяпвам телефона. Той „по-късно“ ли каза?

Една шантава мисъл започва да ми се върти в главата. Така или иначе, беше ред на Брайън да се обажда, казвам си аз, така че защо не пратя иконома да позвъни по-късно? В същия момент съвестната асистентка надделява. Лейди Шарлът може и да е истинска булка Годзила, може и да се омъжва за бившия ми приятел, ала сватбата й ще спаси „Завинаги заедно“ от фалит. Така и аз няма да остана безработна.

— Не, не, всичко е наред — отвръщам хладно аз и вадя черния молив. — Казвайте, какви са последните желания на Шарлът… Какво е измислила този път?

— Шарлът ли? — повтаря гласът. Май го ядосах.

— Извинете, лейди Шарлът — поправям се бързо аз. Цялата тази работа с титлите е пълна безсмислица. Сещам се, че Гейб каза, че не било задължително лейди Шарлът да е дама, и се усмихвам.

— Май е станала някаква грешка — опитва се да обясни гласът. Едва сега долавям следа от американски акцент и започвам да се усъмнявам в преценката си. Този може и да не е икономът на лейди Шарлът. Това означава, че е някой от компанията за кредитни карти.

Сигурно от „Американ експрес“.

Щом тази мисъл ми минава през главата, веднага си спомням как изкупих половината магазин „Никърбокс“. Господи, съвсем забравих. Нали ми трябваше ново секси бельо и си купих миналата седмица.

— Сигурно става въпрос за тристате лири по кредитната карта, които похарчих за бельо.

— Не, не е за това — срязва ме нетърпеливо гласът. — Става въпрос за предложение за работа.

— В „Американ експрес“ ли? — Намръщвам се. Странна работа. Сигурно е някое шантаво предложение.

— Не, в „Сънди херълд“.

Трябват ми няколко секунди, докато осмисля чутото.

— „Сънди херълд“ ли казахте? — прошепвам аз.

— Точно така.

Гърдите ми се свиват, сякаш съм закопчала копчето на някоя тясна дреха.

— А вие кой сте?

— Виктор Максфийлд, главният редактор.

— Господи! Искате да кажете, че разговарям с главния редактор на „Сънди херълд“. В момента водя този разговор по мобилния си телефон, така ли? — Струва ми се, че след секунда ще припадна от задушаване. Сривам се на един стол. — Господи, не очаквах. Мислех, че се обажда друг.

— И на мен така ми се стори — отвръща гласът и макар че не мога да видя Виктор Максфийлд, мога да се закълна, че в момента се усмихва. — Трябваше да ви се обадя веднага, тъй като от сряда няма да съм в редакцията. Всяка година ходя на риболов в Шотландия, в едно малко селце, казва се Лох Кълох…

Слушам го и се питам дали не трябва да се ощипя. Това просто не е възможно.

— Познавате ли Шотландия, госпожице Хамилтън?

— Не, никога не съм ходила — заеквам аз.

— Трябва на всяка цена да отидете, мила моя. Забележително място. Аз съм американец и в Щатите имаме уникални места, но след като се преместих на малкия ви остров преди повече от двайсет години, смея да твърдя, че Шотландия с равнините и планините бие Щатите по точки. И съименничето ви.

— Какво?

— Хедър! — възкликва той. — Пирен. Равнините са покрити с пирен. Пирен, цъфнал в алено и бяло, докъдето погледът ти стига.

Дълбокият му глас отеква в ухото ми и аз цялата потръпвам. Пирен. Цветенцето, което носи късмет. Моето щастливо цветенце. Усещам замайване, отварям очи и усещам как стаята се завърта пред погледа ми и алената светлина се размазва. Стисвам стола, за да не падна, и усещам как диво препуска сърцето ми, как се надигат гърдите ми, как бучат ушите ми. Може би съм просто нервна, може би изумена или шокирана, но ми се струва, че има и нещо повече. Сякаш всичките ми желания минават през пръстите на краката, през пръстите на ръцете и се вливат в телефонната линия, за да стигнат до Виктор Максфийлд, мъжът, който може да ги превърне в реалност.

— Утре сутринта можете ли да дойдете на интервю? Знам, че е прекалено бързо, но важното е човек да улови момента, нали така?

— Разбира се. Утре става.

— Супер. Ще ви чакам към девет. Разбирам, че знаете адреса ни, нали?

— Да, благодаря. — Естествено, че го знам. Запечатан е в мозъка ми.

Той затваря. Имам интервю. Интервю в „Сънди херълд“. Точно както каза Гейб. Точно каквото си пожелах.

— Хедър?

Почукването по вратата ме стряска и аз подскачам. Брайън вече се е върнал.

— Чакай минутка. — Изправям се бързо и натъпквам телефона в чантата си. Чувствам се виновна заради разговора с Виктор Максфийлд, сякаш съм изневерила на Брайън, въпреки че той е човекът, който винаги ми е повтарял да следвам мечтите си.

Отключвам и отварям. Дали да не му призная честно и откровено за интервюто? Не ми е приятно да пазя тайни от него, а и той сигурно ще се зарадва на новината.

— Брайън, познай какво…

— Виж ме!

Оставам с отворена уста. Пред мен е застанала Шер.

— Какво ще кажеш?

Видението пред мен е с жартиери, мрежести чорапи и дълга къдрава перука.

— Аз съм транссссексуален тип от Транссссилвания — цупи се Брайън и подритва с крак.

Зяпнала съм го, неспособна да промълвя и дума. Не мога да отрека, че Брайън има изключително хубави крака. Той зарязва преструвките и се усмихва глуповато.

— Извинявай, май се поувлякох. Какво искаше да ми кажеш?

— А, нищо — отвръщам небрежно аз. Май сега не е най-подходящият момент да му кажа за интервюто. Посягам и дръпвам единия жартиер. — Ще ти разкажа по-късно.