Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (29)

Двайсет и девета глава

— Това е старото ми училище.

— Леле, колко е симпатично — ахва Гейб и поглежда към малката каменна сграда, закътана в самия край на улицата. — Като куклена къща е.

— Ти просто си свикнал на огромните сгради в Щатите — ухилвам се добродушно аз. — Не ми казвай, твоето училище сигурно е било с размерите на футболен стадион.

— Не, ходил съм в гимназия „Венис“. Помниш ли филма „Грийз“?

— Това твоето училище ли е?

— А-ха.

— Леле, на какво славно място си учил.

Гейб избухва в смях.

— Защо се смееш?

— Можеш да ми вярваш, че гимназия „Венис“ е всичко друго, но не и славно място.

Продължаваме нагоре по стръмния хълм, подминаваме пощата, цялата украсена с кошници цъфнали цветя.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Порт Айзък е по-красив от Холивуд? — Посочвам задрямала оранжева котка на един перваз и дребна старица, която ситни по улицата, стиснала кошница с покупки.

— Някой път трябва да дойдеш и да видиш какво е. Имам свободна стая.

— Не ме изкушавай.

— Само че ще трябва да въведа някои правила… — Той се ухилва, аз се изчервявам и си спомням собствения си списък с правила, който беше дълъг няколко страници.

— А тук ме целунаха за пръв път — обявявам аз и посочвам огромен дъб в самия край на полето. — Той се казваше Себ Робъртс, а аз бях на тринайсет.

— Страхотно място за първа целувка. Моята беше в кабинета у нас и мама ме спипа. Тъкмо бях наврял ръце под тениската на Хоупи Смит и опипвах спортния й сутиен. Господи, никога не съм бил в по-неловко положение.

Напушва ме смях, ала след това в гърдите ми нахлува тъга.

— Спомням си, че исках да хукна към къщи и да разкажа на мама за Себ, но тя беше починала година преди това…

Гейб се протяга и стиска ръката ми.

— Съжалявам, не помислих.

— Всичко е наред, честна дума — уверявам го аз. — Това са просто спомени.

Оставаме загледани в дъба, в мощния дънер и преплетените разперени клони. От години го помня и ще остане на същото това място още много години.

— Затова пък баща ми беше до мен. Той замести мама във всяка отношение. Докато растях, му доверявах всичко и все още е така. Затова сме толкова близки.

— Оттам ли идват трудностите с мащехата ти?

Тръгваме надолу по хълма.

— Какво искаш да кажеш?

— Двама се разбират добре, третият разваля нещата…

— Не, не е това. Просто тя не е от готините хора. Студена е, винаги си е била такава. Никога не сме се разбирали.

— Баща ти я харесва.

— Май, да. Само дето не разбирам защо. Мама беше жизнена, винаги се смееше, с нея беше весело и забавно. Розмари е сериозна, непрекъснато му натяква да направи това или онова. Направо ме побърква.

— Може би това е нейният начин да покаже загрижеността си.

— Доста странен начин — мърморя аз. — Стига сме приказвали за Розмари. — Спирам пред „Баджърс Армс“. — Отвори ли ти се апетит след толкова обиколки?

— И питаш? Мога да изям слон.

— Слон не знам дали имат — смея се аз. — Какво ще кажеш за овчарски?

— Това пък какво е?

— Точно така. — Отварям вратата и го пускам да мине пръв. — Сега ще разбереш.

 

 

След като поръчваме, отнасяме две чаши ябълково вино в градината, където заварваме цялото ми семейство да похапва.

— Тъкмо се чудехме къде се покрихте вие двамата — прогърмява гласът на Лайънъл. Устата му е натъпкана със сирене. Откъсва парче хляб и се усмихва весело.

— Станахме рано, за да отиде Гейб да покара сърф. — Оставям виното и целувам Лайънъл по бузата.

— Как е в сравнение с Калифорния? — пита Ед и се подава иззад спортните страници на „Сънди таймс“, които са посветени на футбола, ако може да се съди по заглавието.

— Страхотно е тук.

— Вълните добри ли бяха? — обажда се и Майлс, като се опитва да се направи на компетентен, но аз знам, че няма никаква представа от тези неща. Седнал е до Анабел, двамата не изпускат близнаците от поглед и изглеждат притеснени и напрегнати както обикновено.

— Хайде, посместете се — нарежда Лайънъл, когато забелязва, че стоим прави.

— Няма проблем, ще седнем ето там. — Соча към съседна маса, от която тъкмо се надига една двойка.

— Глупости — срязва ме Лайънъл. — Цялото семейство ще ядем заедно.

Всички се разместват послушно и се отваря място до Розмари. Поглеждам го ужасена. Точно до нея нямам никакво желание да седна. Добре че Гейб се настанява на пейката пръв. Поглеждам го с искрена благодарност.

— Трябва да спрем да се срещаме по този начин — обажда се той и Розмари се изчервява като ученичка, грабва салфетката и попива розовите си устни.

— Два овчарски с „Чедър“ — изкрещява някакъв глас, ние вдигаме поглед и виждаме розовобузест сервитьор да носи две огромни чинии. Махваме му и той ги оставя пред нас.

Гейб гледа чиниите и се чуди.

— Какво е това? — пита той и бодва кисел лук с вилицата.

— Опитай. Ще ти хареса.

Той храбро опитва и всички на масата притаяват дъх в очакване на реакцията му. Чуваме как дъвче, след това възкликва:

— Ау! Това за удоволствие ли го ядете?

Всички избухват в смях. Изражението му е неповторимо. Аз така се заливам от смях, че се налага да посегна към салфетката, за да попия потеклите сълзи. В следващия момент чувам:

— Хедър?

На това му се казва истински шок.

— Джеймс?

Смехът заглъхва в гърлото ми.

— Какво, за бога, правиш тук? — хлъцвам аз, след това бързо добавям: — Мислех, че си в Париж.

— Взех ранен полет.

— Ама как…

— Имах адреса, затова отидох направо в къщата. След като не ви открих там, предположих, че сте в кръчмата, за да обядвате, и така…

Всички са се умълчали отново и аз усещам как се споглеждат. Чак сега разбирам как изглежда цялата работа. Двамата с Гейб сме заедно със семейството ми, всички сме седнали заедно, смеем се и ни е приятно. Веднага разбирам, че не бива да се деля от Джеймс. Досега трябваше да съм скочила и да съм го прегърнала. Би трябвало да съм във възторг, че е направил такова усилие да дойде чак дотук, за да ме види. Би трябвало да го представя на цялото семейство.

Скачам и го прегръщам.

— Запознайте се с Джеймс. Приятелят ми — бързам да добавя аз. Щом изричам думата, улавям погледа на Гейб и започва да ми става неловко.

Отвсякъде се обаждат „Много ми е приятно“, но нито един не проявява същия ентусиазъм, както когато видяха Гейб. Дори Розмари, която би трябвало на мига да започне с канонада от въпроси, е така очарована от Гейб, че не обръща особено внимание на Джеймс.

— Да ти поръчам ли нещо за хапване? — опитвам се да замажа положението аз, но Джеймс клати глава.

— Не, вече обядвах. Ще пийна нещо на бара. Някой иска ли нещо?

— Още една чаша мерло — дава си весело заявката Лайънъл.

— Ще дойда с теб — предлагам аз.

— Недей, дояж си. — Казва го без следа от сарказъм, но въпреки това се чувствам неудобно.

— Ако си сигурен…

— Разбира се — отвръща той, обръща се и тръгва към вътрешността на кръчмата.

 

 

— Не мога да повярвам, че не си ми казал, че ще дойдеш. — Придържам косата си с ръка, за да не я пилее вятърът, и се обръщам към Джеймс. Оставихме всички в кръчмата и вървим хванати за ръце по скалистия хълм над брега. На същия този бряг бях с Гейб преди няколко часа.

— Исках да те изненадам.

— Определено успя.

— Почувствах се много виновен, задето ти отказах в последния момент.

— Няма нищо. Не се притеснявай. Гейб ме докара.

— Забелязах — заявява той с безизразен глас и от изражението му разбирам, че не е много доволен, задето съм се качила на мотора на наемателя си.

— Мислех, че след като е от Калифорния, ще му бъде приятно да покара сърф, а и никога не е идвал в Корнуол преди, така че… — Млъквам и се опитвам да намеря по-добро обяснение. — Малко е страшничко на мотор — признавам аз.

— Сигурно. — Изражението му омеква. — Не се притеснявай, на връщане ще бъдеш в „Рейндж Роувър“-а. Седалки с отопление и всичко останало.

Усещам леко разочарование. Пътуването с мотора може и да беше ужасно, но, от друга страна, усещането беше невероятно.

— Донесох брошури за вили в Тоскана. Тъкмо ще ги прегледаш на връщане. Нали каза, че ти се иска да имаш вила там. Знам, че не е същото, но през лятото можем да вземем под наем.

Поглеждам го изумена. Той е помислил за всичко. Не си спомням кога съм споменала, но явно съм казала нещо такова. Той ме привлича до себе си и ме прегръща.

— За всеки случай заявих една във Флоренция. Мисля, че много ще ти допадне.

Знам, че го е направил за добро, но започвам да се дразня. Изведнъж фантазията ми да поживея спокойно във вила в Тоскана започва да се стопява. Това е заради Джеймс и неговите брошури.

— Решил ли си да тръгнеш тази вечер? — питам аз, за да променя темата. — Просто утре сутринта имам среща с лейди Шарлът и трябва да се прибера. — Извивам очи. — Тази сватба е истински ужас.

— Всичко е наред. И аз трябва да се върна. Просто исках да дойда и да се запозная със семейството ти.

— Чувствам се ужасно, че си бил толкова път.

— Нали ти обещах — отвръща тихо той и ме целува. — Освен това ми липсваше.

В момента, когато чувам тези думи, разбирам, че той изобщо не ми е липсвал. Истината е, че допреди да се появи, бях напълно забравила за него. Стана така, защото бях прекалено заето със семейството си и Гейб… е, събраха се доста неща, казвам си убедено аз. За да прогоня съмненията, го целувам.

— И ти ми липсваше.

 

 

— Тръгвате ли си вече? — Вече е късен следобед и Лайънъл ме прегръща за „довиждане“ на малката полянка пред къщата. — Не можеш ли да останеш още малко? Тази вечер е викторината у семейство Форестър. Какво ще кажеш да отидем и да ги разбием? — предлага с надежда той. Притискам го до себе си, а след това се усмихвам гузно.

— Много ми се иска, но трябва да се връщам в Лондон. Работа — обяснявам аз и правя физиономия на отегчение.

— Беше ми много приятно да се запознаем, господин Хамилтън. — Джеймс протяга ръка.

Лайънъл не му обръща никакво внимание.

— Купил съм страхотно сирене „Бри“, а от толкова отдавна пазя бутилка специално вино — продължава той и се преструва, че не е чул какво съм му казала. Винаги прави така, когато някой каже нещо, което не му изнася. Обикновено прави този номер, когато Ед започне да му натяква, че трябва да мине на диета и да се заеме с някакъв спорт. — След викторината ще седнем да отпразнуваме победата.

— Лайънъл — обажда се сърдито Розмари и поставя кокалестата си ръка на рамото му, сякаш, за да го предпази. — Нали чу какво каза Хедър? Утре има работа. Хората не престават да се женят единствено защото ти си купил страхотно сирене. — Тя се усмихва на Джеймс и стиска ръката му. — Много ми беше приятно най-сетне да се запознаем, Джеймс. Започвахме да се чудим дали Хедър не те е измислила.

Извивам очи, но Джеймс се усмихва, заявява, че ще ме чака в автомобила, и поема по посипаната с чакъл пътека към паркирания „Рейндж Роувър“ и мотора, на който Гейб се опитва да закрепи багажа. Той вдига съчувствен поглед.

— Утре никой няма да се жени. Ще сключат брак чак след две седмици и ще бъде голямо светско събитие — заявявам гордо пред Розмари. Знам, че трябва да пазя тайна, но просто не успявам да се сдържа. — Става въпрос за дъщерята на херцога и херцогинята на Хърли.

— За лейди Шарлът ли говориш? — пита силно впечатлената Розмари. — Миналата седмица писаха за нея в „ОК!“.

— Искаш да кажеш в „Лейди“ — обажда се сърдито Анабел.

— Точно така, миличка — отвръща послушно Розмари.

— Беше ми много приятно да се запознаем.

Облеченият в кожено яке Гейб прегръща всички, дори Ед. Анабел и близнаците хукват към него с протегнати ръце.

— Ще се видим вкъщи — обръща се той към мен. Тръгва към мотора, а аз се обръщам към Лайънъл.

— Джеймс ме чака, трябва да тръгвам. — Прегръщам го отново и го целувам по бузата. — Ще се видим в най-скоро време.

— Дадено. — Той се усмихва, ала очите му са овлажнели и той върти кърпичката си в ръка както винаги, когато е разстроен. — Двамата с Розмари мислим да останем тук до края на седмицата, но аз ще ти звънна.

Джеймс спира „Рейндж Роувър“-а до нас и аз се качвам, спускам прозореца, а баща ми, когато се закле пред нас с Ед, когато мама почина, никога да не се сбогува с нас, прави точно това и ни маха с ръка, както обикновено.

— Чао, сладурче — казва тихо той.

— Чао-бау — отвръщам както обикновено аз.

Слагам си предпазния колан и махам, без да спирам, докато се отдалечаваме сред облак прах и бензинови изпарения. Махам толкова силно, че китката ме заболява.