Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (24)

Двайсет и четвърта глава

Когато влизам в апартамента на Джеймс, навсякъде блестят свещи, на огромната дъбова маса са сложени прибори за двама, шампанското вече е в охладителя. Всичко е съвършено като в роман. Той ми поема палтото, изтегля ми стола, за да седна, и отваря бутилката „Вов Клико“, а аз започвам да се чувствам на седмото небе.

— Наздраве — казва Джеймс и ми подава чаша шампанско.

Приглаждам роклята, която забравих да изгладя, и поглеждам Джеймс. Той чуква чашата си в моята, поглежда ме в очите и аз си казвам, че трябва да се чувствам страхотно.

— За нас — предлага той многозначително. Работата е там, че ми става смешно.

— За нас — прошепвам аз. Не знам защо, но едва потискам желанието си да се изкискам. Иска ми се да пусна някоя тъпа шега, която сигурно няма да е достатъчно смешна. Също като Гейб онази вечер, докато гледах един филм на дивиди и трябваше да шъткам цялата вечер, а накрая дори го пернах с възглавница.

— И така — продължава Джеймс и ме докосва по бузата. — Харесаха ли ти розите?

— Много са красиви — отвръщам аз и се опитвам да прогоня мислите за Гейб и ужасните му шеги, които не искат да ме оставят на мира. — Оставих ти съобщение. Не го ли получи?

— Получих го — усмихва се той. — Исках да съм сигурен. — Започва да целува врата ми.

— Така ли? — прошепвам аз и не помръдвам, а желанието да се изкискам изчезва. Не мога да отрека, че Джеймс умее страхотно да ме целува точно там… Ох! Докато устата му описва кръгчета под брадичката ми, аз забравям сдържаността, отпускам глава назад и се оставям на удоволствието.

— Забелязах…

Шампанското продължава да гъделичка гърлото ми, а устните на Джеймс се качват по бузите ми с леки въздушни целувки. Затварям очи и се предавам.

— … че са изпратили само девет.

Рязко отварям очи.

— Не си ли забелязала? — казва той и ме поглежда загрижен.

Не мога да повярвам. Забелязал е.

— Не, не са… не са — отвръщам аз.

С отпусната глава назад поглеждам към корниза.

— Девет са — отвръща Джеймс и отново ме целува по врата, само че този път ласката му ме дразни, вместо да ми достави удоволствие. — Преброих ги, докато се преобличаше. Утре ще се обадя в цветарския магазин.

— Недей. Всичко е наред. — Не знам от кое да се притеснявам повече: дали защото той ще звъни в цветарския магазин, или защото си е направил труд да преброи розите. Отдръпвам се и посягам към бутилката шампанско, за да долея, ала накланям бутилката прекалено много и шампанското прелива.

— Само че аз поисках дванайсет — продължава той, посяга бързо към една салфетка и попива локвичката.

— Не се притеснявай. Имам достатъчно. — Стискам ръката му.

— Знам, но това не е важно — отвръща той, навежда се и бързо започва да попива килима, въпреки че съм убедена, че не разлях чак толкова много. Беше съвсем малко. — Не се изпращат девет — мърмори той.

— Защо не? — шегувам се аз, макар да съм наполовина сериозна. Посягам към друга бродирана салфетка, за да му помогна, ала той ме кара да спра, защото съм била гостенка. Започвам да се чувствам неловко и преди да се усетя, продължавам: — Кой е казал, че розите трябва да се дванайсет? Какво им е на деветте?

— Не се пращат девет — отвръща озадачен той, сякаш съм си позволила да оспорвам някаква всемирна истина, все едно съм казала, че земята е плоска или мъжете много ги бива във вършенето на няколко неща едновременно. — Тая работа не става така.

Какво работа? Не ставаше ли дума за романтика?

Докато го гледам как е коленичил на пода, усещам, че цялата ми ценностна система е разклатена. Цял живот съм излизала с мъже, които не знаят какво е романтика, които не се сещаха да ми купят букет цветя, а за вечеря на свещи и думи не можеше да става. Сега поглеждам към свещите на масата, към шампанското в охладителя и чашите, по които са останали отпечатъци от пръстите ни. Вместо да усетя романтиката на момента, аз трябва да мисля за правила.

— Да забравим за цялата тази работа — усмихвам се аз, дръпвам салфетката от ръката му и на нейно място слагам чашата шампанско. — Нека не си разваляме вечерта.

— Права си. Извинявай, мила. — Той се изправя и приглажда назад падналата на челото коса. — Просто исках всичко да е съвършено за теб.

— Всичко е чудесно — уверявам го аз и го прегръщам. Той ми се струва толкова сломен, че се опитвам да го развеселя. — Утре заминавам за Корнуол. По това време се събираме цялото семейство. Искаш ли да дойдеш?

За някои мъже милото семейно тържество може да бъде истински кошмар, но не и за Джеймс. Лицето му веднага грейва.

— Имаме малка къща в Порт Айзък. Не е кой знае какво, но е много красива. Казва се Бъфърс Коув и е на върха на един хълм.

— Чудесно! С удоволствие. — Той ме прегръща, след това става сериозен. — Значи ще се запозная с родителите ти.

— Не се притеснявай, няма да е официално събитие — успокоявам го аз. Не ми се иска да го подплаша.

Очевидно не съм разбрала, защото той веднага започва да обяснява:

— Не е това, с удоволствие ще се запозная с родителите ти — отвръща той и ме целува по върха на носа.

— Наистина ли? — Това вече е напълно невероятно.

— Разбира се. И моите нямат търпение да се запознаят с теб.

— Ами?

— Ами, да. Разказах им всичко за теб. Следващия уикенд можем да отидем до Кент на гости.

Колебая се. Господи, работата става прекалено сериозна. Да не говорим, че всичко се развива прекалено бързо, обажда се предателският глас в главата ми.

— Какво ще кажеш?

— Добре. — Усещам, че започвам да се притеснявам зароди срещата с родителите му, но отпивам огромна глътка шампанско и то отмива страховете. — Става.

 

 

Останалата част от вечерта преминава с много храна, алкохол и музика. Джеймс е невероятен готвач. Беше приготвил стриди, ризото с тиква и най-прекрасното домашно сорбе с райска ябълка. Към всяко ястие имаше различно вино. Когато приключваме с храната, той ме кани да танцуваме, а аз усещам, че съм малко пияна.

Кискам се, вече изпаднала в алкохолен унес.

— Трябва ни музика.

Той грабва дистанционното и го насочва към уредбата.

— Желанията ти са заповед за мен — прошепва той. Сидито се завърта с леко бръмчене, а той ме изправя на крака и ме прегръща през кръста. На това вече му се казва романтична вечер.

Преплитам пръсти с неговите и отпускам глава на гърдите му в очакване да чуя каква музика е избрал. Сигурно нещо нежно, например на Саймън и Гарфънкъл или пък класическа романтика като „Нещо“ на Джордж Харисън, най-любимата ми песен.

Песента започва и аз затварям очи. Познавам тази песен. Много ми е позната… Прилича на…

Застивам. Не може да бъде!

Те са!

„Ует, Ует, Ует.“

Докато Джеймс ме води, аз слушам ужасена как пее за чувства, които усеща в пръстите и на ръцете, и на краката. Това е някаква шега.

— Много обичам думите, а ти?

Той луд ли е? Отварям очи и забелязвам, че ме наблюдава с копнеж.

— Ммм — кимам аз. Какво да кажа? Че са сладникави и досадни ли? Представям си веднага ухиления Марти Пелоу.

— Мислех, че ще ти хареса — продължава Джеймс. — Това може да е нашата песен.

Господи! Боже! Свивам се, обзета от чувство на неловкост, а краката ми са като пълни с олово. Песента сякаш няма край и аз усещам как ведрото ми настроение се стопява. Още малко и съвсем ще изчезне.

Продължаваме да се въртим бавно в такт с песента и аз чакам Джеймс да направи следващата крачка. Вечеря, шампанско, музика… Следващата ни стъпка би трябвало да е към спалнята, нали? Чакам нетърпеливо. Вече съм отчаяна. Повече не мога да търпя Марти Пелоу и решавам аз да направя първата крачка и да поведа Джеймс към спалнята. Започвам да разкопчавам ризата му.

Добре че разбра намека и двамата се редуваме да свалим дрехите си, докато накрая се озовахме в огромното му легло, а Джеймс… Къде е Джеймс?

Отварям замаяно очи и в продължение на няколко секунди се опитвам да се приспособя към тъмнината. Най-сетне го виждам. Застанал е в долната част на леглото. Силно възбуден е. Сгъва дрехите ни.

— Джеймс, точно сега ли трябва да ги оправяш? — питам аз и се изправям.

— Само минутка, мила.

Наблюдавам го възмутена. Аз съм се отпуснала в леглото му. Гола съм. Готова и нетърпелива. А ето че гаджето ми навива чорапите си на малки топки. Обидена покривам гърди с ръка, докато той посяга към роклята, която съм пуснала на пода, и я поставя на закачалка. Не може да бъде! Да си спретнат и подреден е едно, но това неговото…

— Ето, готово.

Пристъпва към леглото, притиска голото си тяло до моето и ме прегръща през кръста.

— Та докъде бяхме стигнали?

Идва ми да се нацупя. Не е много приятно да си на второ място след нечии гащи, но пък на Джеймс човек не може да му се сърди, особено когато целува онези прекрасни ерогенни местенца зад ушите така нежно. Боже, това е невероятно. Иска ми се да не спира.

Предавам се на удоволствието, което ми носят устните му, докато се плъзгат по врата ми, и затварям очи. Мога направо да умра от кеф. Усещам възбудата му до бедрото си и протягам ръка, ала той ме отблъсква и напада пъпа ми с целувки.

Усмихвам се и зачаквам. След малко отново протягам ръка.

— Защо бързаш? — прошепва той и отново ме отблъсква, само че този път много по-решително.

Добре де. Чувствам се напълно ненужна, докато лежа, а той прокарва ръце по тялото ми и целува зърната ми. Това вече е невероятно… Направо изключително… Това е… Потискам прозявката си.

Става досадно.

В мига, в който тази мисъл ми минава през ума, оставам шокирана от себе си. Никога досега не бях предполагала, че любовната игра може да омръзне. Може, и още как, казвам си аз и се размърдвам, за да го накарам да побърза. Той не ми обръща никакво внимание, докато сипе целувки по лицето ми.

Решавам да оправя нещата.

— Ъъъ, имаме ли презервативи? — шепна аз, а Джеймс е заровил лице на гърдите ми. Не мога да се нарека тактична, но какво да направя, за да стигнем най-сетне до целта?

Той не схваща намека.

— Шшш.

След това започва да се опитва да подразни зърната ми с мигли.

Над рамото му зървам дигиталния часовник. Почти два след полунощ е. Прекарала съм в тази стая цял един час.

— Ммм, миришеш божествено — стене Джеймс, а гласът му е приглушен от косата ми.

— И ти — отвръщам по същия начин аз. Може ли най-сетне да правим секс? — моли гласчето в главата ми и аз се притискам към него. Опитвам се да извия бедра. Обикновено този номер дава резултати, ала Джеймс ме прегръща и известно време оставаме да лежим притиснати. Просто се прегръщаме.

Опитвам се да гледам на нещата от веселата страна. Толкова рядко се намира мъж, който да те прегърне: обикновено се надървят, изчукват те, раз-прас и благодаря ви, госпожо, това беше. С Джеймс не е така. Той обича прегръдките. Миналия път, когато останах да спя при него, той не се отлепи от мен през цялата нощ. Честно казано, беше доста трудно да се спи, защото аз обичам да се просна по корем, с разперени ръце и крака, а на следващия ден бях схваната, но пък ми се стори безкрайно романтично да се събудиш в прегръдките на любовника си. Така и косата ти, и гримът са останали непокътнати. Не е ли така и по филмите?

Не че гримът ми беше съвършен. В интерес на истината, когато се събудих, спиралата ми се бе размазала по калъфките за възглавници от египетски памук.

— Хедър? — Долавям гласа на Джеймс, който долита от много далече. — Ти спиш ли? — Клатя замечтано глава. След това става тихо и започвам да се унасям, ала чувам отново гласа му. — Обичам те.

Извръщам рязко глава към него. В гърдите ми се надига паника. Много малко паника, нищо важно, а това сигурно е напълно нормална реакция, защото не съм свикнала мъжете първи да ми казват, че ме обичат. Обикновено си падам по емоционални инвалиди, които не успяват да си изразят чувствата.

Това трябва да е. Затова малко изперках. И изведнъж усетих наченките на клаустрофобия. Сигурна съм, че това е, защото юрганът на Джеймс е много топъл, а и самият Джеймс се с лепнал за мен. Истината е, че ми е доста трудно да дишам.

Опитвам се да се измъкна от прегръдката му и отмятам завивката, за да глътна малко чист въздух. Така вече е по-добре. Преставам да шавам и се усмихвам замечтано на Джеймс, само че той не отвръща на усмивката ми.

Чак сега разбирам. Той чака отговора ми.

Мама му стара. Аз го чакам да ме изчука, а той иска да направи признание във вечна любов. Би трябвало да съм във възторг. Би трябвало да съм луда от щастие. Би трябвало да съм на седмото небе. Та нали тъкмо за това мечтаех, нали това исках? Смешното е, че не чувствам нищо подобно. Дори напротив, имам чувството, че съм притисната в ъгъла. А пък много харесвам Джеймс. Наистина. Той е толкова сладък и мил и последното, което бих направила, е да го нараня.

Само че?

Само че ти не го обичаш, Хедър.

Предателското гласче в главата ми ме стряска. Това не може да е вярно. Джеймс е всичко, за което някога съм си мечтала.

Ами ако той просто… Бързо прехвърлям дните, откакто сме заедно. Дали стана една седмица?

Изминали са секунди, откакто изрече двете стряскащи думи, докато лежах объркана в прегръдката му.

Също като очи на къща с духове от някой анимационен филм, аз извивам поглед настрани и забелязвам, че той ме наблюдава, изпълнен с обич. Маслиновата му кожа е съвършена, шоколадовокафявите му очи и силната квадратна челюст — също. Усещам как се разтапям. За бога, Хедър, погледни го само. Та той е наистина съвършен. Трябва да го обикнеш. По дяволите, какво означава това да не си влюбен?

Затова му го казвам:

— И аз — шепна до ухото му.

Той се ухилва, прегръща ме и…

Оставете я тази част. Желанието ми се сбъдна.