Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (23)

Двайсет и трета глава

И сега какво?

След като изхвърлих счупените рози, а останалите оставих на перваза на прозореца, направих си чаша нескафе и доядох соевите сладки, се настаних на масата в кухнята и се зачудих какво да правя. Обикновено се излежавам чак до обяд, но вече съм станала благодарение на новия си алармен часовник — доставчикът от „Интерфлора“. Започвам да барабаня по чашата с нокти.

Знам какво да правя. Ще погледам телевизия.

Обзема ме радост. Много обичам предаванията сутрин. Това е невероятно удоволствие, което те кара да се чувстваш гузна. Все едно, че си си сложила огромни гащи или тайничко си падаш по Енрике Иглесиас. Доволно посягам, за да включа портативния телевизор до микровълновата, и погледът ми попада на дигиталния часовник. Сърцето ми се свива. Още няма девет. До „Триша“ остава цяла вечност.

Допивам нещастно кафето си и започвам да се питам какво ли прави Гейб. Повдигам щората и надничам към градината. Заобиколен от цял куп книги с вицове, той се е проснал по корем върху един от шезлонгите и драска в тефтера, дето го разнася навсякъде. Май е най-добре да не го закачам, защото ми се струва задълбочен в работата си.

Май и аз трябва да си намеря някаква работа, казвам си аз и пускам щората. Има поне сто неща, които трябва спешно да свърша.

Поглеждам към вратата на хладилника, облепена с листчета. Имам да плащам сметки, да не говорим, че имам билети за шоуто „Роки Хорър“ за понеделник вечерта. Съвсем бях забравила за тях. Джес ги уреди благодарение на стюардите гейове и ни снабди и нас с Джеймс. Не съм много сигурна, че ще му хареса, и посягам към химикалка и бележник, настанявам се на масата в кухнята и започвам.

Добре. Трябва да направя списък. Прелиствам десетина страници, пълни със стари списъци, за които отдавна съм забравила.

Трябва да направя нов списък.

Петък — Не забравяй:

• Да се обадиш на Джеймс.

Това е лесна работа. Набирам номера му, но се оказва, че го няма, затова благодаря на гласовата поща за розите и обяснявам, че са страхотни.

• Да изпереш дрехите, които не са за пералнята.

Това е едно от неудобствата да има с кого да правиш секс. Преди да се появи Джеймс, носех разни стари гащи, които тъпчех в пералнята, но сега си слагам дантелени глезотии, които съвсем не изпълняват изискванията за бельо (да пазят, да ти е удобно с тях и да не ти духа под полата) и служат единствено за украса. Те са скъпи и неудобни, да не говорим, че дори когато ги пера на ръка, трябва да внимавам.

• Да потърсиш добре платена престижна работа като фотограф.

По дяволите.

Отначало си мислех да прескоча тази задача и да премина направо на „Да купиш ново перде за банята“, защото обичам да обикалям из „Икеа“, но това никак не е за пренебрегване. Не само че го подчертавам втори път, ами го записвам най-отгоре на списъка вече шест години и макар всичко друго рано или късно да го задрасквам, тази точка фигурира във всеки един от списъците ми. Гледа ме обвинително. Предизвиква ме.

Затова, часове по-късно, засядам пред компютъра и ровя из „Гугъл“, за да открия каква работа за фотографи се предлага.

— Как върви?

Гейб наднича в спалнята ми с две чаши горещ ментов чай и ново пликче соеви сладки.

— Супер — заявявам нещастно аз и поемам чашата. Духам и отпивам шумна глътка. — Почти четири часа ровя вече и единствената обява, която открих, е във „Фермерски машини“. Ровя из разпечатките, които съм направила. — Ето я. — Прочиствам гърло и започвам да чета: — „Великолепна възможност за опитен фотограф. Предимство имат кандидатите с познания за силози и трактори. Трябва да обичат добитъка и да са свикнали да прекарват дните си на открито, независимо от атмосферните условия…“

Гейб ме поглежда озадачен и ми подава сладка.

— Опитвам се да си намеря работа — обяснявам аз и захапвам сладката.

Той се настанява върху неоправеното ми легло и протяга ръка към настанилия се върху кувертюрата Били Смит.

— Нали каза, че нямаш никакъв проблем с работата, след като ще отразявате онази напудрена кралска сватба.

Усмихвам се, въпреки че не ми е до смях.

— Не е кралска сватба. Омъжва се дъщерята на херцога и херцогинята на Хърли — обяснявам аз и започвам да се забавлявам с объркването на Гейб. — Тя не е принцеса, просто е лейди, истинска дама от висшето общество.

— Не е задължително — отвръща той.

— Знам, че това са пълни глупости — признавам аз и продължавам да се усмихвам тъжно, — но за бизнеса ни е много добре. Ще платят цяло състояние на шефа ми, а едно от клюкарските списания предложи да купи снимките ни, което означава, че ще се прочуем като фотографи. — Замълчавам.

— Но? — Гейб е усетил, че има нещо, което ме притеснява.

Каня се да се престоря, че всичко е наред, но след това решавам да не лъжа. Той ми се струва искрено загрижен.

— Когато навремето мечтаех да публикувам снимките си, все си мислех, че ще е в някое реномирано издание, не съм си и представяла, че ще са редом до Джейд от „Биг брадър“ — признавам аз.

— Коя е Джейд от „Биг брадър“?

— Точно това се опитвам да ти обясня.

Без да разбира, той ми подава пликчето със сладките.

— И аз свикнах да ги ям — признава той. — Особено сините и розовите с желето.

— Тях никак не ги харесвам.

Той не може да повярва.

— Господи, изяждам ги и не ми стигат. Ненавиждам кокосовите.

Докато обяснява, аз изваждам едно и го размахвам закачливо пред него.

— Ммм, любимите ми.

— Значи двамата с теб сме съвършената двойка за пакет соеви сладки, нали?

Дъвча и кимам доволно.

— Абсолютно вярно.

Усмихваме се един на друг. Лошото ми настроение се е стопило. Това му е лошото на Гейб: никога не ме оставя да тъна в самосъжаление или недоволство, нито да се оставям на добре познатия типично английски негативизъм. Той е винаги пълен оптимист. Сигурно защото е американец, денят му е чудесен и всичко останало му е наред.

— Кажи каква ти е мечтата? — пита той. — Къде искаш да ти публикуват снимките?

Изчервявам се. Досега никой не ми е задавал този въпрос.

— Казвай! — настоява той.

Това е стара мечта, имам я още от тийнейджърка, но все се чувствах неудобно да си призная.

— В списанието на „Сънди херълд“ — признавам засрамено аз. Когато забелязвам, че не ми се смее, ставам по-сериозна. — Искам да публикуват снимките ми на първа страница — продължавам аз и си припомням неделните сутрини в Корнуол, когато Лайънъл преглеждаше страниците, посветени на изкуствата, Ед се заравяше в бизнес страниците, а аз разгръщах списанието.

— Защо не отидеш да работиш там? — пита Гейб, сякаш това е най-очевидното нещо на този свят.

— Ти имаш ли представа колко е трудно да те вземат на работа там? Всеки фотограф на света иска да работи за тях. От години се опитвам.

— Защо не опиташ още веднъж? — продължава да настоява Гейб и прегръща свилия се на скута му Били Смит, който не може да спре да мърка.

Започвам да се дразня. Гейб е американец и очевидно няма никаква представа колко е трудно дори да те извикат на интервю в „Сънди херълд“, камо ли да те вземат на работа.

— Няма смисъл. Само ще ми откажат.

— Не е задължително. Може пък този път да е различно. Може да ти излезе късметът.

Вдигам поглед към Гейб и не мога да определя дали нещо в гласа му или в изражението сякаш запали лампа в съзнанието ми. Този път наистина е различно. Защо просто не си пожелая да получа тази работа?

Щом тази мисъл ми минава през главата, забелязвам цветенцето на късмета до лаптопа. Странно, сигурна съм, че допреди малко не беше там. След това бързо забравям за него, защото съм обзета от вълнение. Разбира се. Как можах да не се сетя? След като мога да си пожелавам незначителни неща като място за паркиране и маркови обувки на разпродажба и те се сбъдват, защо да не пробвам с нещо голямо и значимо? Да кажем нещо, за което съм мечтала още от момиче. Като например да стана фотограф в „Херълд“?

— Добре, какво да напиша? — Отварям нов файл на компютъра и започвам да пиша. — „Уважаеми господине/госпожо…“

Гейб забелязва ентусиазма ми и се ухилва.

— Напиши, че си страхотна фотографка и трябва да са луди, ако не те назначат на секундата.

— Не мога да напиша подобно нещо.

— Слушай, в този бизнес няма място за скромност. — Той ми дава знак да продължа да пиша. — Аз ще ти диктувам.

И наистина започва. Крачи напред-назад зад мен и потрива брадата си, а аз съм се прегърбила над компютъра и пиша. Към края ми се струва, че съм прекалила с хвалбите, ала Гейб настоява, че това е единственият начин „да продадеш себе си“.

Караме се разгорещено по този въпрос, когато на вратата се звънва.

Чакаш ли някого? — Нагласява очилата си и извръща поглед към вратата, сякаш може да види през стената.

— Не — отвръщам аз и се изправям.

Гейб ме спира.

— Ти принтирай писмото и го подпиши. Аз ще отворя. — Оставя чашата чай, прегръща Били Смит, притиска го до гърдите си и зашляпва с боси крака през антрето. Аз се обръщам към екрана на компютъра и го чувам как се провиква: — Сигурно нов букет. — През смях отваря вратата. Не обръщам никакво внимание. Курсорът мига приканващо, затова самоуверено довършвам писмото. Как да го напиша? „Искрено ваша“? или „С уважение“? Не мога да си спомня кое беше по-добре. Избирам наслуки едното и пускам принтера, когато чувам:

— Хедър?

Джеймс е застанал на вратата на спалнята, смръщил вежди, а очите му ме пронизват, сякаш чака обяснение.

— Джеймс, какво правиш тук? — започвам аз и в същия момент си спомням. Днес беше романтичната вечеря. Цялата се стягам. Как можах да забравя?

— Откога те чакам. Започнах да се притеснявам — обяснява той и ми се струва обиден, а аз седя, без да помръдвам, стресната от появата му. Чак сега се сещам, че съм облечена в карираната си пижама и че косата ми е вързана на върха на главата като някакъв ананас. Скачам ужасена.

— Много се извинявам. Аз просто… — Започвам да разказвам на Джеймс как си търся работа, но бързо решавам друго. — А, не е важно, няма значение. — Затварям лаптопа и се усмихвам гузно. — Заповядай, разполагай се. Ще отида да се освежа. — Старая се да не го поглеждам в очите, защото нямам и следа от грим. Замахвам неопределено с ръка, вместо покана да седне. Само допреди малко стаята ми си беше съвсем наред, докато сега вече я виждам през прецизния поглед на Джеймс и имам чувството, че съм попаднала в някаква кочина.

— Ами… — Той се усмихва колебливо, но не помръдва — освен очите, които се стрелкат напосоки и накрая ги спира в краката си. Там е вчерашната прашка, хвърлена на пода, обърната, естествено наопаки. През главата ми минават две мисли: (а) по дяволите, как е възможно да не я видя? Нали вече изпрах? и (б) иска ми се да умра.

В първия момент съм толкова смутена и нещастна, че не знам какво да кажа. Джеймс ми праща букети с рози, предлага да ми сготви романтична вечеря, а аз съм изтърсила в краката му мръсните си гащи, от които ще му останат кошмарни спомени. Поглеждам го. Той е обръснат, спретнат и мирише божествено. Изглежда красив, както винаги, облечен в бледосиня риза и дънки.

Затова пък аз съм истинско прасе. На нищо не приличам. Той е толкова внимателен, толкова мил и чувствителен, самото съвършенство, а редом с него аз се оказвам една най-обикновена егоистка, неблагодарница и мърла. Този мъж няма никакви недостатъци.

Аз пък, от друга страна, мога да изброя дълъг списък с несъвършенства:

• В живота ми цари зашеметяваш ужас.

• Непрекъснато забравям разни дребни нещица и се налага да си записвам на десетки лепящи листчета, които после забравям да погледна.

• По пода ми се търкаля мръсно бельо.

• Канапето ми е покрито с котешки косми.

• Не си почиствам зъбите с конец.

• Четката ми за зъби не е с чупеща се глава.

• Тъй като забравям да я сменям всеки три месеца, космите са щръкнали на всички посоки, а в средата е съвсем плешива.

• Нито правя вноски за пенсия, нито мога да разчитам на спестявания.

• Затова пък имам противопоказна мания да чета клюкарски списания.

• Тайничко си падам по живота на звездите.

• Понякога нямам желание да се любя. Просто ми се иска да се изчукам набързо.

• Сърбам чая си.

• Тъй като нямам нито една подложка за чаши, масата ми е осеяна с кръгове.

• Чудесният тен, с който се фукам, не е естествен. Веднъж в месеца ходя в един солариум в Хамърсмит и плащам двайсет и пет лири, за да застана в нещо като кабинка, обута в хартиени гащи, нахлупила шапка за баня, където ме напръскват с някакъв спрей и чакам да изсъхна. Точно така. Напръскват ме цялата.

• Невероятна пияница съм.

• А изпълненията ми на караоке са направо ужасни.

• Хладилникът ми не е размразяван повече от година, а камерата му сигурно може да потопи „Титаник“.

• Нямам никаква представа какво да правя с ароматизирания зехтин, който събира прах до печката, затова стои за украшение.

• Кулинарните ми умения включват разопаковане на готови ястия от „Маркс & Спенсър“ и пъхването им в микровълновата.

• На нощното ми шкафче е оставена чаша, в която съм отгледала плесен в индустриални количества.

• Понякога от коламаска до коламаска се налага да изтеглям враснали косъмчета с пинсетата за вежди.

• Една шоколадова вафла никога не ми стига. В състояние съм да изгълтам цяла кутия. Да не кажа дори две кутии.

• Не умея да паркирам. Ето, казах го. Сигурно феминистките ще ме погнат.

• По принцип не нося дантелено бельо. Нося някакви посивели гащи, на които ластикът е скъсан.

• Имам неплатени глоби за паркиране. При това много.

• Рядко ходя на фитнес, а когато все пак се престраша и отида, се озовавам в сауната с маска на лицето и брой на „Хау“.

Ето го и най-срамното ми признание:

• Честичко ми се случва да си чопля носа и да похапвам изваденото оттам.

— Май е най-добре да се прибера, защото храната е ни печката.

Забелязвам, че Джеймс отстъпва към вратата. Бодва ме разочарование. Как е възможно да си такава глупачка, Хедър!

И тъкмо когато си казвам, че съвсем съм оплескала нещата, той настъпва Били Смит по опашката.

Разнася се сърцераздирателен писък. Котаракът ми се изправя на задните си крака, отворил широко устичка, и забива нокти в крака на Джеймс. В този момент действието забърза, все едно, че гледам какво става на екрана, докато превъртам напред. Джеймс изпищява и започва да подскача из коридора, докато аз ситня след него и го питам дали е добре. В този момент се появява Гейб с туба антибиотична паста и проверява дали му тече кръв. Получава се нещо като комедиен скеч, само че в нашия случай изобщо не е смешно.

Добре че десет минути по-късно се възцарява спокойствие и когато поглеждам крака му, се оказва, че котката е оставила едва забележима драскотина. Джеймс обаче е смутен заради суматохата, която е причинил, и както Гейб казва, сигурно шокът, а не болката го е накарал да извика.

— Много се радвам, че си добре — обяснявам аз, докато му сипвам чаша вино. И тримата сме се събрали в миниатюрния ми хол.

Джеймс отпива.

— За щастие е точно така. Много са му остри ноктите. Не си ли мислила да му ги изрежеш?

Застивам на място.

— Да му ги изрежа?

— Ми, да — кима Джеймс. Очевидно не е забелязал ужасеното ми изражение.

— Но това е толкова жестоко — негодувам аз, грабвам Били Смит и го притискам до себе си. В този момент съм готова да го защитавам с цената на всичко.

— Трябва да си жестока, за да проявиш съчувствие — отвръща той.

— Съчувствие към кого? — питам аз.

— Първо към мебелите си — обяснява той и посочва канапето ми. Краката му са целите разръфани. — Той го е съсипал.

Зяпвам безпомощно канапето и фантазията ми за щастлив безоблачен живот с Джеймс започва бързо да се стопява.

— Няма значение. И без това е старо — отвръщам небрежно аз.

— Виждам. — Той се усмихва и изтупва котешките косми, полепнали по крачолите, все едно привлечени от магнит.

— Разбирам, че не обичаш котки — отбелязва Гейб, навежда се и потрива пръсти. Били Смит на секундата скача от ръцете ми и хуква при него.

— Напротив, обичам животните — оправдава се Джеймс. — Обикновено и животните ме харесват. — Усмихва ми се подкупващо. — Сигурно котаракът ти ревнува, че те дели с друг мъж.

Комплиментът, изречен пред Гейб, ме притеснява и се усмихвам смутено. Гейб и Джеймс се срещат за пръв път и аз се усещам, че отношенията им са доста хладни. Да не би да си въобразявам?

— Не го виня — добавя Джеймс, посяга и ме придърпва на коляното си. Имам чувството, че Джеймс се опитва да заяви територията си. Не че бих направила грешка в това отношение.

— Слушай, аз излизам. Искаш ли да пусна писмата? — Гейб се изправя, извил въпросително вежди.

— Да… благодаря.

— Писма ли? — пита любопитно Джеймс.

— Разни сметки — отвръщам небрежно аз и се питам защо не му казах истината. Нали не би трябвало да имаме тайни един от друг? Истината е, че не съм обсъждала с Джеймс работата си и дори не съм споменавала пред него за амбициите си. Не че той не е проявявал интерес. Напротив. Просто когато ме попита, се почувствах толкова засрамена от професионалните му успехи, че замазах положението.

— Чакай малко. Писмото е в спалнята. Сега ще го донеса. — Скачам от скута на Джеймс и хуквам към стаята, грабвам писмото, натъпквам го в един плик, надрасквам адреса, докато съм в коридора, където ме чака Гейб. — Благодаря — прошепвам аз и му подавам плика.

— Пак заповядай.

— Хедър? — Джеймс наднича и ни поглежда подозрително. — Тръгваме ли?

Поруменявам. Не знам защо, но имам чувството, че са ме хванали на местопрестъплението.

— А… да! Виж кое време стана — бъбря аз.

— Да прекарате добре. — Гейб отваря вратата. — Беше ми приятно, Джеймс.

— И на мен, Дейв.

— Той се казва Гейб — поправям го аз.

— Извинявай, Гейб — отвръща Джеймс и ме прегръща през кръста, докато чака Гейб да излезе. Поглеждам го подозрително. Нарочно ли го направи? — Няма ли да се преоблечеш? — Джеймс ме поглежда и едва сега се сещам, че съм по пижама.

— А, да… — Направо не знам какво ми става. Умът ми съвсем изфиряса. — Няма да се бавя — добавям бързо аз. По дяволите, искаше ми се да взема един душ и да си измия косата. На нищо не приличам.

— Не се притеснявай, аз ще те почакам — отвръща мило Джеймс.

— Мислех си…

— Не бързай. Оправи се на спокойствие. — Той ме целува по бузата и се връща в хола.

„Не бързай. Оправи се на спокойствие!“ Зяпвам го напълно изумена. Това е мъжът мечта на всяка жена. Забравям всичките си притеснения и влизам в банята, за да взема душ и да се приготвя. Все пак ми предстои романтична вечеря, нали така?