Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (22)

Двайсет и втора глава

Превъртам направо на петък сутринта. Застанала съм на вратата в халат, благодаря на доставчика от „Интерфлора“ и гледам изумена огромния букет. Бухнала лъскава розова панделка стяга дванайсет съвършени червени рози, които ми се усмихват любовно. Дръпвам малката бяла картичка, бодната до пакетчето подхранващи минерали за вазата, и прочитам бързо: „Просто защото си красива. Джеймс“.

Сърцето ми трепва. Колко романтично. Никога досега не ми се беше случвало подобно нещо. Често съм виждала вановете на „Интерфлора“ да обикалят и ми се е искало да докарат нещо и у нас. Само че никога не се беше случвало.

Абсолютно никога.

От сряда сутринта въпросният ван спира пред къщи неведнъж, не два пъти, а цели три пъти! Все още не мога да повярвам. Някой може и да си каже, че е прекалено, но нима всяко момиче не мечтае за същото? Нима на всяка не й се иска един романтичен мъж, който да изпраща цветя и романтични картички, на които е написано: „Не мога да спра да мисля за теб“ и „Вече ми липсваш“. Знам, че звучи тъповато, но е толкова мило. Докато бях с Даниел, все ми се искаше той да е по-внимателен и грижовен, ала Джеймс е самото съвършенство. Обажда ми се, праща ми есемеси… което, трябва да призная, би се сторило доста обсебващо, ако беше друг, но с Джеймс е различно.

Притискам букета към гърдите си и се обръщам, за да вляза обратно вкъщи, ала букетът е огромен и не виждам нищо. Опитвам се да вляза в антрето, ала розите се сплескват между рамката на вратата и стената. Дръпвам целофана и без да искам, счупвам няколко стебла.

По дяволите.

Алените глави на розите клюмват. Изпълнена от ужас, пъхвам пръст с напразната надежда да ги изправя. Един от бодлите се забива в пръста ми и потича кръв. Ох, боли. Лапвам убоденото място. Ужасно боли.

Поглеждам вбесена розите. Не съм казала на Джеймс, но не съм кой знае каква почитателка на розите. Струват ми банални и дори, ако трябва да съм честна, не обичам особено отрязани цветя. Напомнят ми за болници, за времето, когато бях дете и ходех да виждам мама, докато беше болна. Тя винаги бе заобиколена от вази, пълни с любимите й розови карамфили, а аз седях в края на леглото и имах чувството, че нещо красиво ще умре след няколко дни, а много ми се искаше да продължат да живеят.

Не съм неблагодарница. Важното е намерението, нали? А розите са красиви по един съвършен и прекалено традиционен начин, като изключим счупените, които ще изхвърля. Никой няма да ги брои, нали?

Докато минавам през антрето, навеждам глава към пъпките и вдъхвам аромата им. Колко силно миришат! Поемам дълбоко дъх. Ммм… Ох… Усещам някакво гъделичкане — чакайте малко, това е сенната ми хрема. Всички цветя я предизвикват. Много странно, не се беше появявала от години, а ето че тези рози… Господи, ще… Отмятам глава назад и кихвам шумно.

Сякаш цялото ми тяло изтръпва и се понася със сто и петдесет километра в час, а след това усещането изчезва. Отварям насълзените си очи и започвам да подсмърчам. Гадост, колко противно. Красивият ми букет е изпръскан със слюнка и сополи. Бързо избърсвам целофана с ръкав, но всичко се замазва. Ужас. Най-добре да взема кухненската гъба.

Влизам в кухнята и виждам Гейб в смачкана тениска, по боксерки. Навел се е над тостера с пръчица за китайско ядене и ръчка нещо, което се е заклещило и издава ужасна миризма като от изгорели ягоди.

— Да не би да си загубил нещо?

— Още една суха паста — признава той и нагласява очилата.

Вдига глава и ме вижда. Лицето му грейва.

— Някой таен обожател ли ги праща?

Разбирам, че не аз, а букетът е причина за усмивката му и ме обхваща разочарование.

— Не е таен.

Споглеждаме се и аз започвам да се притеснявам.

— Този тип нещо се е вманиачил. — Гейб се почесва и косата му щръква. — Май трябва да се запише в „Анонимни червени рози“.

— Изобщо не е смешно. — Опитвам се да напипам спрея за алергия, пъхнат в един от джобовете на халата. Заради цветята похарчих цяло състояние в „Бутс“ тази седмица — капки за очи, спрейове, две кутийки противоалергични таблетки и огромно количество кърпички. Въпреки това си струва.

— Не е ли? — Гейб ме поглежда угрижен.

Нямам право да разправям на един комедиант, че не смешен, макар да е истина.

— Шегувах се, глупчо — лъжа на един дъх аз. — Разбира се, че беше смешно. — Оставям букета до мивката и започвам да отварям шкафовете, за да открия нещо, в което да натопя розите.

— Ваза ли се опитваш да намериш? — пита след малко той. — Там няма.

— Не се заяждай.

— Не се заяждам. Казвам ти, че няма.

— Значи се инатиш — смея се аз.

— Не, ти се инатиш.

— Аз съм зодия риби. Ние сме инати — отвръщам бързо аз.

Той ме поглежда развеселен.

— Овните са инати. А пък аз си мислех, че не вярваш в астрологията.

Цялата поаленявам.

— Не вярвам, а ти ставаш досаден като американец.

Нямам представа как се оказах въвлечена в тази абсурдна разправия. Освен това съм твърдо решена последната дума да е моя.

— Че аз съм американец.

— Да, но сега си в Англия.

Ето че млъкна. Вече доволна продължавам да търся вазата. Трябва да си призная, че не умея да губя. Само че в момента, докато се вглеждам в сините очи на Гейб, уголемени от очилата, ми се иска да не го бях накарала да млъкне.

Затова бързам да променя темата и да прикрия смущението си. Поглеждам към последния рафт на шкафа, където е скрита една кана. Ако се пресегна, ще я достигна, но не се знае дали няма да падне върху главата ми.

— Може ли да те помоля за услуга? По-висок си от мен и ще стигнеш горния шкаф. — Соча над фурната. — Подай ми вазата — соча аз каната.

Гейб едва сдържа усмивката си, но свива рамене.

— Дадено — отвръща той и застава на пръсти. Само че и той не успява да достигне. След няколко минути се отказва и посочва празната кутия за спагети. — Какво ще кажеш за това?

— Не става — клатя глава аз. — Много е тясно.

Той я връща на мястото й и ми подава каната от старата кафеварка, която никога не използвам. Оставила съм я до миксера, до апарата за сладолед, апарата за пуканки и машината за макаронени изделия, които също никога не използвам.

— Ами това?

Поглеждам нагоре.

— Не става. Много е малка.

Той свива рамене и продължава да търси.

— Ами това?

— Господи, къде ли не го търсих? — Подава ми пластмасовата оранжева лейка, която купих от „Икеа“ преди месеци. — Само че и това не става — обяснявам аз и я оставям на плота. — Розите ще я обърнат. А е и доста голяма.

— Господи, ставаш невъзможна — мърмори той.

Наблюдавам го как рови в горния шкаф, докато вратът ме заболява и аз отпускам глава. Погледът ми попада на космати мускулести прасци, разположени на плота. Как е възможно досега да не съм забелязала, че Гейб има такива хубави прасци. Покрити са със светлокафяви косъмчета и от разстояние дават вид на загорели, но когато се вглеждам отблизо, забелязвам, че това са милиони миниатюрни лунички, които почти са се слели и дават впечатлението, че има тен. Все едно, че лепваш лице до телевизионния екран и забелязваш как картината се разпада на малки точки.

— Страхотинско.

Гейб смъква нещо прашно и ме поглежда през рамо.

— Познай какво…

Едва тогава усещам, че съм навряла глава между краката му и отскачам назад.

— … открих.

Мама му стара, голям резил!

Опитвам се да си придам невинно изражение, за да не изглеждам като някоя перверзна дърта наемодателка, и посягам да поема нещото. Оказва се грозната керамична ваза, която Розмари ми подари навремето, а аз я заврях в долапа да събира прах. Само че в момента не е време да предявявам претенции.

— Супер, много ти благодаря — възкликвам ентусиазирано аз, цялата поруменяла от неудобство. Пъхвам я в мивката и се опитвам да се представя за много работна и заета, като врътвам кранчето, грабвам чифт ръкавици от шкафа отдолу и изстисквам веро на зелена струя.

— Чакай, това можех да го свърша и аз. Ти ще закъснееш за работа.

— Всичко е наред — срязвам го аз. — Днес ми е свободен ден. — Грабвам кърпа и почвам да бърша.

— Супер — заявява весело той и ме обзема огромна радост, когато решавам, че той ще излезе от кухнята.

Вместо това Гейб се застоява зад мен.

С ъгълчето на окото си го виждам как се обръща към тостера. Този път успява да измъкне обгарялото до неузнаваемост нещо, заклещено вътре. Отхапва и дъвче замислен, докато шари из кухнята.

Най-сетне решава да излезе, грабва кутия „Малборо“ и се отправя към градината, за да изпуши сутрешната си цигара. В този момент се сещам за нещо…

Ето че желанието ми се сбъдна. Този път загубих спора.