Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (20)

Двайсета глава

На следващата вечер се оказва, че галерия „Сърпънтин“ в Хайд парк жужи от народ. Мощни лъчи осветяват притъмнялото небе, квартет изпълнява класически потпури в стил фънки, а многолюдната тълпа се е разпиляла по тревата навън и из приятната вечер се носи истинска какофония от гласове, смях и целувки.

Подранила съм благодарение на пирена на късмета, който пъхнах в новата си чанта, преди да тръгна от нас (както предполагах, оказа се, че трябва да се бръкна за едно малко състояние, за да възстановя откраднатото). Обикновено ми се налага да чакам безкрайно дълго и непрекъснато си пожелавам автобусът да дойде час по-скоро, ала тази вечер двайсет и осми номер пристигна почти веднага. След това, вместо да вися в трафика и да се моля автобусът да мръдне малко по-бързичко, всички светофари включиха зелено и аз пристигнах за нула време. Направо невероятно. Дори Лайънъл още не е пристигнал, казвам си доволно аз и се наслаждавам на непознатото усещане да пристигна по-рано на уречената среща, докато пия ябълково мартини и убивам времето, като оглеждам насъбралото се множество.

Доста разнородна тълпа — високи кльощави мадами като манекенки са се спретнали в безформени винтидж рокли, които съвсем не биха стояли добре на всеки, от достолепни сивокоси господа лъха на афтършейв, а разни по-възрастни лелки са се докарали в рокли с пайети. Посягат към различните хапки, пият коктейли и обикалят сред изложените произведения. От мястото, на което съм застанала, ми се струва, че повечето хора се интересуват от безплатната пиячка и разните видни личности, отколкото от експозицията „Инсталации: глобалната урбанизация и търсенето на своето аз“.

— Мили боже, доживях.

Лайънъл е до мен, а на брадатото му лице се е разляла усмивка. Облякъл е любимия си костюм, който си е шил по някое време през седемдесетте, докато е бил в Мароко. Той е от патладжанено на цвят кадифе с кафяви кожени кръпки на лактите, които си спомням кога мама заши. Макар вече да му е доста тесен, той категорично отказва да го изхвърли. На корема се виждат петна и мога да се закълна, че конците, с които е шит навремето, заплашват всеки момент да се разпаднат.

— Ама това ти ли си?

Когато гръмовният му баритон се разнася, хората наоколо започват да се обръщат. Стягам се.

— Здрасти, Лайънъл.

— Дъщеря ми е дошла навреме, така ли? — Както обикновено ме прегръща мечешката и естествено разлива напитката по розовите ми сатенени обувки.

— Някога да съм те карала да чакаш? — протестирам аз и пристъпвам от крак на крак, за да изтръскам капките.

— Някога да не си? — хихика се той добронамерено. — Закъсня да се родиш с цели две седмици. — Той ме пуска, отдръпва се назад и ме оглежда с възхитен поглед, сякаш съм някоя от картините му. — Ама ти изглеждаш страхотно! — заявява той на доста висок глас. Честно казано, понякога ме кара да се чувствам доста неловко.

Стискам ръката му и го повеждам настрани.

— Пийни едно мартини, страхотно е — убеждавам го аз и посочвам сервитьорка с поднос.

— Нямат ли вино? — Той се мръщи, когато подушва зеления коктейл. — Едно хубаво мерло или пино?

— А хапките с пушена сьомга са великолепни. — Опитвам се да го разсея, като насочвам вниманието му към най-голямата му страст, освен изкуството — храната.

— Ясно, миличка — съгласява се той с пълна уста. — Направо страхотно. Май ще си взема още. — Той се ухилва доволно на сервитьорката и натрупва няколко хапки върху салфетката в шепата си. Момичето се изкисква и подхваща невинен флирт, въпреки че сигурно съвсем наскоро е навършила двайсет.

Наблюдавам ги развеселена. Не мога да си обясня защо Лайънъл толкова допада на хората. В моя случай всичко е ясно — той ми е баща — но на всички останали, с които се запознае, оказва магически ефект. С течение на годините престанах да броя приятелките си, които са били влюбени в него, гаджетата, които са пожелавали да са същите като него, студентите, които го боготворяха. Не говоря единствено за хората, които го познават, ами за продавачи и продавачки, за полицаи и сега за сервитьорката, на която са й избили румени петна по бузите и го гледа с нескрито обожание.

— Ти нищо ли няма да хапнеш? — Лайънъл забелязва, че не ям нищо, и се мръщи. — Нали няма да се превърнеш в една от онези хърби.

— Искаш да кажеш анорексички? — прошепвам аз, докато две невероятно кльощави манекенки се плъзгат като сенки покрай нас и ни стрелват с погледи. — Не, нямам подобно намерение. Като говорим за тегло, Ед смята, че ти можеш да свалиш някой и друг килограм…

— Много му разбира главата на него — възмущава се Лайънъл. Дръзко посяга към сладкиша и ме поглежда изпод рошавите си вежди. — Ти защо не опиташ един? Страхотни са.

Докато се опитва да ме накара да забравя повдигнатия въпрос, си казвам, че не бива да го оставям да му се размине. Май Ед е прав. Напоследък Лайънъл доста се е поналял и според мен няма да е зле да намали виното. Наблюдавам го, докато гълта мерлото, донесено от „възхитителната сервитьорка“. Но пък той така се забавлява. Решавам да премълча. Я, по дяволите. Нека да си живее весело и спокойно. Ще поговоря с него по-късно, а междувременно…

— А пък аз си мислех, че сме дошли заради изложбата, не заради храната — заяждам се аз.

— Точно така, позна. — Той поглежда гузно сервитьорката и отваря брошурата със замах също както испански танцьор отваря ветрило. — Така, така, дай да видим… — Той си дръпва тайно още един сладкиш от подноса, лапва го и ме прегръща през раменете. — Дай да се потопим в света на изкуството.

Изложбата се оказва доста интересна и през следващия час и половина обикаляме различните „инсталации“, докато Лайънъл храбро се опитва да ми обясни символизма на пералня, която е разглобена на съставните си части, пръснати върху мръсен продран килим.

Нищо не разбирам. Пълна невежа съм, когато става въпрос за подобно нещо. Не че не съм се старала. Аз съм редовен посетител на галерия „Тейт модърн“, ходила съм няколко пъти в галерия „Саачи“, но една крава, накисната във формалдехид, никак не е в състояние да ме впечатли, за разлика от „бурите“ на Търнър в Националния. Мога да стоя часове наред пред картините му, омаяна от емоционалната сила на цветовете и образи.

Иронията е, че обвинявам Лайънъл за пристрастието си. След като растеш с баща, който се завира в ателието си, още от ранна възраст си склонна да повярваш, че в картините е скрита някаква магия. Понякога, за награда, двамата с Ед бяхме допускани в тайния му свят, преди да си легнем. Тогава се настанявахме на скута му, оплескан в какви ли не цветове, вдъхвахме мириса на терпентин, докато той ни разказваше странни и прекрасни приказки за художници, които режели ушите си или правели телефони от раци. Обожавахме кървавите приказки на Лайънъл за „лека нощ“.

Освен това знаехме, че те са нашата малка тайна. Мама сигурно щеше да го убие, ако откриеше, че не интерпретацията му на „Пепеляшка“ ни приспива и ни кара да го слушаме с отворени уста.

— Как е при теб? — пита той, забелязал отнесеното ми изражение, докато обясняваше, че пералнята е метафора за глобалното затопляне, което вече е извън всякакъв контрол.

— Доста добре. — Доволна съм, че поне този път казвам истината, а не се опитвам просто да го успокоя. — След няколко седмици ще снимаме на една светска сватба, което ще се отрази чудничко на бизнеса. Дадох под наем едната стая на американец, така че парите ще ми дойдат добре дошли през следващите няколко седмици… — Поглеждам го и се опитвам да преценя как са му подействали новините. — Освен това се запознах с един човек.

Лайънъл оглежда инсталацията, без да трепне.

— И въпросният човек е от мъжки род, така ли?

— Казва се Джеймс — уточнявам аз и се опитвам да говоря съвсем естествено и да се държа така, сякаш не е кой знае какво, а в същото време усмивката заплашва да превземе лицето ми, защото така става всеки път, когато си помисля за него. А това е на всеки няколко секунди. — Много е приятен.

— Приятен ли? — повтаря Лайънъл. — „Приятен“ звучи доста посредствено. Ако трябваше да го представя в цвят, щеше да бъде нещо от пастелната гама.

Още от деца играехме тази игра. Двамата с Ед правехме асоциации на думи, цифри, предмети, дори хора с цветове — може би защото баща ни бе човек на изкуството. Не е никак чудно, като се знае колко различни бяхме, че цветовете, които избирахме, бяха различни и двамата се карахме часове наред кой е прав.

— Добре, в такъв случай… — Бях решила да омаловажа чувствата си към Джеймс, но изведнъж решавам нещо друго. — Какво ще кажеш за „чудесен“?

— Това вече е друго. — Лайънъл ме поглежда доволно. — „Чудесен“ е може би най-дръзкото определение, което можеш да избереш. Ако трябва да го определя като цвят, ще бъде яркочервено.

— Искаш да кажеш зелено.

— Глупости, дори в момента го виждам как грее в яркочервено.

— Не е вярно. По-скоро прилича на зелено, което отива към маслено — споря аз, представям си цвета и разбирам, че няма нищо общо с Джеймс. — То е класическо, изтънчено, ненатрапчиво.

Двойката на средна възраст, застанали до нас, ни поглеждат ококорени и двамата чак сега забелязваме, че сме застанали пред огромна алена скулптура.

— Зелено ли? — клати глава Лайънъл. — Не, разбира се.

— Добре, но червено не е в никакъв случай.

Баща ми размахва възмутено ръце и започва да се задъхва недоволно.

— Как, за бога, може да си мислиш, че този чудесен… — Той млъква и ме поглежда така, сякаш е видял призрак. — Ти чудесен ли каза?

— А-ха. — кимам аз.

— Господи… — На лицето му се разлива усмивка. — Хедър, миличка, та това е прекрасна новина. — Готов да празнува, той грабва две мартинита от един поднос, подава ми едното и казва: — Разкажи ми всичко за него.

— Цяла вечер ми се искаше да направя точно това. — Без да чакам нова покана, отпивам огромна глътка от коктейла, за да смажа гласните си струни, и описвам как сме се запознали двамата с Джеймс, как тайничко съм го наблюдавала и съм останала очарована, когато съм разбрала, че и той ме харесва. Разказвам, че е работил в Сити, но преди пет години напуснал, за да създаде собствена фирма с недвижими имоти и има клиенти чак в Австралия, че след няколко години има намерение да отвори офис и в Америка. Това са все приказки за работа, които не бих споменала пред приятелките си, ала баща ми проявява огромен интерес и въпреки че гледа доста бохемски на живота, когато става въпрос за мъжа, който излиза с дъщеря му, се превръща в традиционалист.

Освен това му обяснявам, че Джеймс е красив, забавен и невероятно възпитан, че вече сме били на две срещи, че в края на седмицата ще ми приготви вечеря. Разказвам му всичко. Е, почти всичко. Не му разказвам, че все още се питам защо Джеймс не ме покани да остана с него снощи. Не му разказвам, че целувките ни на дивана бяха чудесни, ала на мен ми се искаше да се запозная с мъж, който се интересува и от ума ми, не само от тялото ми и затова започвам да изпитвам съмнения.

— Май е добро момче — отбелязва Лайънъл, а аз си поемам дъх и двамата се преместваме пред скулптура на гол торс, направен от игли за плетене. — Има нещо, което ме притеснява.

Веднага се сещам за какво става въпрос.

— А, не се безпокой. — Спомням си ужаса на баща ми, когато Даниел отказваше да пие шери с него преди обяда. — Не е от анонимните алкохолици. Цени хубавите напитки. — Насочвам вниманието си към скулптурата и забелязвам, че създателят е използвал всички размери игли за плетене. Разсеяно се сещам за Розмари, която обожава да плете, и ми е много интересно какво ли би казала тя за това произведение.

— Не говорех за пиенето, миличка, а за секса.

Изчервявам се.

— Лайънъл — пъшкам аз и се оглеждам, за да съм сигурна, че никой не подслушва.

Както трябваше да очаквам, той не ми обръща абсолютно никакво внимание.

— Не спомена и дума — настоява той, без изобщо да се притеснява. — А това много ме притеснява. — По лицето му е изписана родителска загриженост. — Хайде, казвай.

Знам, че това е изключително необичайно. На повечето бащи не им е никак приятно, че малкото им момиченце е пораснало, а аз съм чувала десетки разкази на приятелки за ревнивите им бащи, които заплашват да пребият момчето, ако го заварят в спалнята на щерката. Само че баща ми не е от този тип. Като художник той има доста свободомислещо отношение към човешкото тяло.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се, че всичко е наред. Той е съвършеният джентълмен — отвръщам бързо аз. Казвам го с един доста отбранителен тон. — Което след Даниел… — Замълчавам многозначително. Лайънъл знае всичко за Даниел. След като скъсахме, прекарах часове на телефона, през повечето време плачех, а Лайънъл не каза нито една лоша дума за него. Вместо това ме изслушваше търпеливо, докато една нощ заяви предпазливо:

— Животът е пълен с все нови и нови преживявания, Хедър. Едно приключва, ала това означава, че ще започне ново.

Искаше ми се да изкрещя:

— Така ли беше при теб, след като мама почина? Затова ли се ожени за Розмари?

Въпреки това потиснах сълзите на гняв и се опитах да оценя думите му. Все пак Лайънъл не ме беше предал, а Даниел. Нали така?

— Ясно, разбирам — кимна Лайънъл. — Не ти трябва още един дрисльо.

Думата „дрисльо“ ме кара да се усмихна.

— Аз обикновено го наричам лъжлив копелдак.

Лайънъл избухва в смях, доволен от чутото.

— Че той си е такъв — заявява той и за пръв път излиза от позицията на неутралитет. — По мое време ако бащата на момичето те хванеше, че й изневеряваш, те погваше със заредена пушка. — Той допива чашата и поклаща глава. — Само че по мое време беше различно. Имаше неписан кодекс за поведение, който спазвахме всички до един. Когато се запознах с майка ти, трябваше да попитам баща й дали може да я изведа.

— Притеснено ли ти беше?

— Страшно. Бях се спекъл отвсякъде.

Опитвам се да си представя как този огромен мъж се тресе от нерви, но просто не успявам.

— Дядо ти беше страховит — продължава той. — Много ухажори са били изритани, преди да се появя аз, да знаеш.

— Сигурно си бил влюбен — смея се аз.

— От мига, в който я видях — отвръща тихо той, стиска ръката ми и ме поглежда по начин, който познавам от предишните ни разговори за нея.

Замълчаваме и се местим до последното произведение, серия от черни и бели кубове. Само че аз не ги виждам. Все още си мисля за родителите си, опитвам се да си ги представя по времето, когато са били по на двайсет и са се запознали. Лайънъл е прав. В онези години е било различно, ала във връзката ми с Джеймс има нещо, което прилича на тяхната връзка от едно време. Сякаш той ме ухажва. На първата ни среща отидохме на ресторант, след това бяхме на кино, а сега е обещал да ми сготви вечеря. И въпреки това само сме се целували. Днес това изглежда прекалено скромно, дори неестествено, ала преди е било в реда на нещата да го дават по-бавно. Да не говорим колко по-романтично е било, казвам си аз. Мама и татко са се влюбили, преди да легнат заедно.

Окрилена от тази мисъл, аз се обръщам към Лайънъл и не се сдържам да попитам:

— Как сте чакали двамата с мама? Нали се сещаш, преди да…

— Да сме чакали ли? — Той ме гледа в пълно недоумение, след това избухва в гръмовен смях. — Господи, няма такова нещо. Двамата с майка ти бяхме като зайци на първата среща.

 

 

Зъннн.

Четирийсет и пет минути по-късно съм застанала на стълбите пред вратата на Джеймс, натискам звънеца и потраквам нервно с острото си токче.

Стига толкова, писна ми.

Ако трябва да съм точна, още няма от какво толкова да ми е писнало. За разлика от родителите ми. Господи! Нещо не е наред, след като правите много по-малко секс от родителите си.

Зъннн.

— Кой е? — Най-сетне чувам гласа на Джеймс по домофона. Сънен е. Поглеждам часовника си. Станало е късно. Той сигурно вече си е легнал. — Кой е? — прозява се той.

— Аз съм, Хедър — отвръщам аз. Какво като е сънен? Вече съм решила. По дяволите чакането. По дяволите опознаването. По дяволите дали ще ме уважава утре сутринта, или не.

— Мислех, че ще ходиш някъде.

— Вече ходих.

Следва кратко мълчание, след това той пита:

— Всичко наред ли е?

— Да, съвсем — отвръщам аз. Едва ли да зарежеш баща си на изложбата, да скочиш в първото такси и да потропаш на вратата на гаджето си, обзета от сексуално желание, е съвсем наред. — Ще ме поканиш ли? — питам направо аз. Малко съм замаяна от алкохола. Май ябълковите мартинита са били по-силни, отколкото си мислех.

— Разбира се. — Вратата щраква. Отварям и пускам лампата. Огромен полилей осветява антрето и аз се втурвам нагоре по стълбите, като прескачам през една. Сърцето ми блъска и усещам как кръвта пулсира във вените ми, пред очите ми започва да изплува мъгла, вие ми се свят и тръпна цялата.

Джеймс ме чака на площадката, загърнат в бяла роба, от онези, които дават в готините хотели. Щом ме вижда, смръщва чело.

— Какво има, Хедър, струваш ми се…

Карам го да млъкне, като натъпквам езика си чак до гърлото му. Той дори не се опитва да ме отблъсне. Да не говорим, че щеше да е напълно безсмислено. Пияна съм. Възбудена съм. Не съм правила секс повече от година. Нещастният Джеймс няма никакъв шанс да ми устои.