Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (2)

Втора глава

Посреща ни богата колекция от пъстри шапки, накичени с щраусови пера и копринени воалетки, които потрепват от вентилаторите на тавана. Залата е претъпкана до пръсване. Гостите са се подредили плътно едни до други, шават неспокойно в задушливата жега и обменят семейни клюки. На две от децата очевидно им е доскучало и играят на гоненица около аранжираните цветя, които приличат на цветни стражи. Чува се плач на бебе.

Никой не ни забелязва, когато двамата с Брайън влизаме, освен, разбира се, длъжностното лице, застанал на подиума. В ярка риза и отворени на пръстите сандали, той ни поглежда с нескрито облекчение и припва към нас. По-скоро ситни нервно. Определено това е човек, който се моли на бога на Греъм Нортън^[1].

— Слава богу — шепне той. — Вече се бях уплашил, че ще започне бунт. — Почесва се по късата брадичка и оглежда с престорен уплах залата.

— Не се притеснявайте, кавалерията дойде. — Брайън вади нещо черно от джоба си протяга ръка и го насочва в различни посоки.

Длъжностното лице ни наблюдава с недоумение.

— Какво е това?

— Отчита светлината — обяснявам аз и забелязвам струпаните в един ъгъл сакове. Дръпвам ципа на най-големия черен сак, вадя триножник и започвам да го глася. — Трябва да проверим къде е най-добре да застанем.

Длъжностното лице кима.

— Ясно, ясно.

— Като официален фотограф на сватбата, едно от задълженията ми е да се уверя, че щастливата двойка ще излезе прекрасна на снимките — добавя Брайън, посяга към апарата и избира подходяща леща. — Спомените избледняват…

Когато чувам собствените си думи, започвам да пригласям и аз:

— … ала снимките ще ви напомнят до края на живота какво е било — завършваме в хор двамата.

— Това е мотото на „Завинаги заедно“ — продължава Брайън, без да крие гордостта в гласа си. Подава ми капачката на обектива и насочва камерата към съдията. — Сам го измислих.

— Наистина ли? — Човекът, изглежда, не е убеден. — Аз пък си мислех, че това е стара приказка…

Чува се шумно щракване и той се стряска.

— Божке!

На снимката е увековечен с отворена уста също като риба на сухо, заслепена от светкавицата. В този момент сватбарите ни забелязват и се наместват нетърпеливи и развълнувани в очакване на събитието.

Смълчават се и погледите им се насочват към нас. Знам, че не гледат нас — ние сме просто фотографите — прекалено заети са да гледат зад нас, където вратите се отварят тъкмо когато някой включва касетофона. Чува се саксофон и гласът на Уитни Хюстън проехтява в залата. „Винаги ще те обичам.“ Длъжностното лице припва обратно към подиума и двамата с Брайън заемаме местата си. Готови сме.

Тръпна в очакване. Това е моментът, в който булката се появява и всички ще видят роклята. Това е любимият ми момент. Все пак, повечето от нас по някое време през живота си са мечтали за роклята, която ще облекат на собствената си сватба. Когато бях на около шест, любимата ми игра беше да сложа бялата си нощница и сватбения воал на мама и да си представям как се омъжвам за Барни, плюшеното мече. Един ден паднах в калта в градината и мама пресуши сълзите, като ми каза, че дори оплескана в кал, съм прекрасна, защото всяка булка е красива в деня на сватбата си. Едва след като започнах тази работа, разбрах, че мама е искала да ме успокои.

Истина е, че много булки изглеждат красиви в роклите си, но има и пухкави бели слоници, заради които ти се иска да покриеш очи, има разни наследствени ужасии, които е трябвало да си останат потънали в прах на тавана, толкова малки корсети, така пристегнати на кръста, че булката буквално прелива също като разтопен сладолед във вафлена фунийка. Да не говорим за разните воалетки, безвкусни диадеми и безкрайни шлейфове. Честно ви казвам, Триени и Сузан направо щяха да полудеят. Ама аз с какво право си отварям устата? Между пръстите на краката ми е натъпкана разръфана салфетка.

Майката на булката започва шумно да хлипа. Възрастните роднини охкат и ахкат. Едно от момчетата се опитва да потисне кикота си и баща му го пипва за ухото.

Аз хлъцвам.

Този път не е заради мехурите по краката ми.

Точно пред мен, наконтена в яркорозова рокля, сякаш извадена от гардероба на запалена танцьорка на фламенко, пристъпва булката, достатъчно възрастна, за да ми бъде майка. Не, грешка. Достатъчно възрастна е, за да ми бъде баба.

— Изглеждаш великолепно, миличка — възторгва се Брайън, докато щрака в унес.

Какво да кажа. Той е професионалистът.

— Роклята е убиец… малко наляво… невероятна, изумителна… Хайде сега една голяма усмивка.

Подавам му нова ролка и го наблюдавам удивена. Брайън се занимава с тази работа от толкова отдавна, че за секунди е попил сватбената треска. За него няма значение дали булката е малка или голяма, дали сватбата е традиционна или изчанчена, той обожава всяка сватба. Навремето е бил женен, когато е бил на двайсет и няколко, за някаква манекенка, Фиби, ала две години по-късно тихо и кротко се развели. (Не съм сигурна дали е станало преди или след като си е признал, че е гей.) След този брак се заредили разни провалени връзки.

Не че това му е попречило да си остане истински романтик. Напротив, станал е дори по-голям романтик. Щом види панделките, завързани на ролс-ройса на младоженците, и очите му плувват в сълзи. Няма случай да чуе Сватбения марш, без да започне да бърше очи с ръкав и да моли майката на булката за кърпичка, а докато младите изричат клетвите си, не спира да подсмърча. Ужас! Когато дойде времето да изрекат „Докато смъртта ни раздели“, той хуква навън, за да си поеме глътка чист въздух.

Което означава, че аз отговарям за събитието. Официално му се водя асистентка, но обикновено става така, че аз правя повечето снимки. Въпреки неписаното правило в обществото, според което жените би трябвало да се разчувстват при вида на новородени бебета, кученца, котенца, плюшени играчки и, разбира се, когато са на сватба, подобни неща просто не са в състояние да ме размекнат. Това съвсем не означава, че съм противничка на брака. Напротив. Страшно ме кефи мисълта да се влюбиш до безумие и да живееш с някого щастливо до края на дните. Не е ли така с всички? Само че напоследък започнах да се питам дали съществува нещото, наречено „щастливо до края на дните“? Може би по-точното е да кажеш „щастливи на момента“ или пък „щастливи, докато си омръзнат“. Или дори както стана с мен и бившия ми, „щастливи, докато той не смъкна гащичките на девойката от «Маркетинг»“. Не че съм изпълнена с горчивина, нищо подобно.

Някой шумно си духа носа и ме стряска. Брайън подсмърча в кърпичката. Очите му са червени, подпухнали и той се опитва да не откъсва поглед от булката и младоженеца, докато казват клетвите си. Поглаждам го по гърба, за да му вдъхна кураж, подавам му нова суха кърпичка и поемам апарата от ръцете му. Проверявам обектива и го насочвам към щастливата двойка.

— Присила Клайн, искам да знаеш, че макар да съм се женил осем пъти, този брак ще продължи до самия край…

— Дейвид Уолстънхюм, обещавам винаги да те обичам и почитам, дори да се наложи отново да се върнеш в…

Което ми напомня за следващото ми желание:

• Когато се омъжа, да не съм в яркорозова рокля като танцьорка на фламенко и по възможност да не е за мъж, който се връща в затвора.

Светкавицата блясва и младоженците са увековечени. Виждате ли? Това съм аз…

 

 

Когато церемонията приключва, прибираме апаратите и Брайън ми предлага да ме закара до метрото. Само че някъде правят ремонт и движението е отклонено по „Мерилебън Роуд“ и двамата се оказваме в задръстване.

Качвам босия си крак на таблото и свалям прозореца. Брайън кара миниван, на който отстрани е написано „Завинаги заедно“ с разкривен небрежен почерк. Първоначалната му идея била надписът да е върху пръснати конфети, но бояджията таксувал на час, а конфетите били доста пипкава работа и отнемали прекалено много време, затова Брайън се спрял на сребърна подкова и две звънчета.

Шефът ми открай време работи като фотограф по сватби. Навремето е бил един от най-известните папараци, обикалял по цял свят, тракал звездите по разни филмови премиери, ала смъртта на принцеса Даяна променила всичко. Брайън е заклет роялист. Пази на видео всички кралски сватби, пие чай и плакал най-искрено, когато кралската яхта „Британия“ била извадена на сух док. Преценил, че като папарак и той има вина за смъртта й, затова прекратил тази дейност, прибрал стълбата и регистрирал „Завинаги заедно“.

Тогава се появих аз.

Тъкмо бях завършила курс по фотография в колежа и се обадих, щом прочетох обявата му за помощник. Той не търсеше точно такава като мен — по онова време се носех облечена от главата до петите в черно и правех тъжни снимки на осеяни с графити стени — но аз бях решила, че това ще е нещо временно. Трябваше ми да понатрупам малко опит, да изплатя студентските си заеми, да си направя портфолио и тогава да започна свободна практика. Ето че шест години по-късно съм там, откъдето започнах.

Шест години! Представяте ли си? Направо невероятно. Не че не съм си подавала документите за други места. Работата е там, че ти трябват връзки и познати, за да направиш големия си пробив. А аз все още чакам. Непрекъснато си повтарям, че и това ще стане, че някой ден ще стана новата Ани Либовиц^[2], че ще правя изложби в напудрени галерии в Сохо, че ще ме молят за поръчки за кориците на списания и първите страници на всички вестници…

Ало, ало, Земята вика Хедър.

— Какво ще кажеш за сватбата? — пита Брайън. Поглеждам го над ръчната спирачка. Покрит е с конфети, дими с цигара и разгръща проснатия върху волана „Ивнинг стандърт“.

— Интересно беше — започвам предпазливо аз, както когато излезеш от кино и не си сигурна дали човекът с теб е харесал филма. — Ти какво ще кажеш?

Изтръсква цигарата през прозореца и кимва.

— Хм… по-различна от обикновено… — отвръща незаинтересовано той.

— Нещо ме смущаваше роклята… — осмелих се да подхвърля аз.

— Май си беше забравила кастанетите.

Разкисквам се, а той избухва в пушаческа кашлица.

— Как може да сме такива гадняри. — Опитва се да се стегне. — Не беше чак толкова зле.

— Напротив — усмихвам се аз, за да му помогна. Това си е наша традиция. Същото е когато се прибираш от купон с гаджето си и по пътя към къщи клюкарствате за всички поканени.

— Видя ли шаферките? Бяха страхотни.

— Особено дребната блондинка, която си беше сложила заешки уши.

— Ами как можа кумът да загуби пръстените? Беше като попарен.

— Човекът взе, че се изприщи от зор.

— Как само се чешеше.

— Хванах го с ръка в гащите.

— Ами? Не може да бъде.

— Кълна се. Снимах го.

— Леле, на това му се вика снимка един път.

Двамата с Брайън избухваме в смях. Смехориите в работата не ни оставят да скучаем.

— Утре кога? — Бърша сълзите, потекли от очите ми. — Обещавам да дойда навреме. Сега отивам да си купя нов будилник.

— Не се притеснявай. Наспи се, за да си хубава.

Мръщя се.

— Говорим за уикенда — напомням му аз. — За хората, които се занимават със сватби, уикендите са пълна лудница.

— Знам. Въпреки това ти давам свободен ден.

— Свободен ден ли? — повтарям аз, неспособна да повярвам. Когато осмислям думите на Брайън, оставам потресена, както когато разбереш, че на следващия ден не се налага да ходиш на работа. Не мога да си спомня кога за последен път съм била свободна през уикенда. Страхотно. Ще се наспя. Цял ден ще се излежавам в градината и ще чета клюкарски списания. Мога дори цял ден да си остана в леглото, да гледам видео и да се тъпча с пица… Сама.

Неочаквано целият ден губи очарованието си. Уикендите са за двойки. Ето че градът неочаквано се превръща в Ноев ковчег — хората обикалят парковете двама по двама, седят по двама в кафенетата, двамата заедно похапват пуканки, докато гледат филм. Обикновено се мотая с приятелката си Джес. По-голямата част от старата ни банда си имат половинки и се чувстват в по-голяма безопасност, когато около тях не се мотаят две сами жени. Джес е стюардеса и този уикенд ще бъде в Делхи.

— Сигурен ли си? Съботите винаги са най-натоварените ни дни — започвам да се опъвам аз.

— Бяха — поправя ме Брайън. — От известно време нещата не вървят добре.

Така е. През последните няколко месеца забелязах, че е по-спокойно, макар да не обърнах много внимание. Сега чак виждам, че Брайън е отпуснал рамене, а на челото му се е врязала бръчка, дълбока като Големия каньон. Нещо не е наред.

— В бъдеще те чакат доста свободни уикенди — предупреждава ме той.

— Бизнесът е наред, нали?

Следва зловещо мълчание.

— Тъкмо затова исках да поговорим… — Брайън въздиша, обръща се към мен и аз усещам как ме втриса. Нещо не е наред. — Не искам да се паникьосваш…

Аз изпадам в паника.

— Ти си чудесна асистентка и изключителна фотографка…

Господи, той ще ме уволни.

— Много ми беше приятно да работя с теб.

Било му приятно ли? Наистина ли каза „беше“? „Беше“ в минало време. Стомахът ми се свива. Досега дори не се бях замисляла, че мога да загубя работата си. Бях прекалено заета да я плюя и да си пожелавам нещо по-добро. Ето че в мига, в който безработицата надигна грозната си глава, забелязвам колко е била хубава работата ми. Ходя на работа в ефирни роклички и сандалки с каишки, похапвам сандвичи с пушена сьомга на обяд, сватбена торта в четири следобед, да не говорим, че си имах Брайън за шеф…

— Моля те, не ме уволнявай — моля се аз.

— Да те уволня ли? — ахва той, гласът му е пълен с удивление. — Господи, няма! Защо ми е да уволня най-добрата асистентка, която някога съм имал?

— Помислих… — започвам объркана аз.

— Само че може да ми се наложи да те освободя.

Сърцето ми се свива.

Брайън постъпва с мен така, както гаджетата постъпват с теб, когато искат да скъсате, и ти разправят, че вината е изцяло тяхна, че ти си безгрешна. Няма значение по какъв начин го казват, краят е винаги един и същ. Зарязват те.

— Опитвам се да ти кажа, че преглеждах сметките. Бизнесът не върви както трябва… — Той смачква цигарата в пепелника и се протяга към жабката, за да извади освежителя за въздух. — Честно да ти кажа, Хедър, може би е най-разумно да започнеш да си търсиш нова работа. — Поглежда ме и се опитва да предугади реакцията ми.

— Толкова ли е зле положението? — прошепвам аз.

— Дори по-зле. — Натиска спрея освежител с някакво ожесточение. Накрая, вече доволен, подмята флакона обратно в жабката и се обръща към мен. — От банката настояват да си получат заема.

В този момент Брайън ми прилича на човек, притиснат от целия свят. Торбичките под очите му сякаш са станали по-големи, по бузите му са се спуснали нови бръчки и той ми се струва прекършен и примирен както никога досега.

— Нещата може да се оправят. — Опитвам се да му дам кураж. Нямах представа, че бизнесът му е бил толкова близо до банкрут, и започвам да се чувствам ужасно — не заради себе си, а заради него. Аз може и да си загубя работата, но той ще загуби абсолютно всичко, включително и дома си, който е с втора ипотека, за да инжектира малко пари в бизнеса.

— Може — съгласява се той и се насилва да се усмихне. — Може пък да стане чудо и да ме извикат да снимам на някоя голяма сватба и да успея да изплатя всичките си дългове, нали така?

— Може — усмихвам се решително аз.

Той пуска радиото и отново насочва вниманието си към вестника, а на мен усмивката ми се скрива. Притеснението засенчва челото ми като облак и хвърля тъмни сенки върху бъдещето. Вадя списъка с желанията и добавям нова точка:

• Искам наистина да стават чудеса.