Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Be Careful What You Wish For, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 143гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo(2008)
Допълнителна корекция
ganinka(2015)

Издание:

ИК Кръгозор, 2007

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Деветнайсета глава

— Хареса ли ти филмът?

Двамата с Джеймс сме на втората си среща — ходихме на кино — и сега сме в „Рейндж Роувър“-а, прибираме се, той е зад волана, аз съм се настанила до него и се старая да не зяпам широките му рамене, правия гръцки нос и челюстта, заради която всеки холивудски актьор би дал живота си.

— На мен много ми хареса — отвръща той, отклонява поглед от пътя и забелязва, че съм го зяпнала.

По дяволите.

— Рене беше забавна, а онзи момент с момиченцето… — Той избухва в смях. — Голям майтап.

Чувствам се като котката, която най-сетне е успяла да докопа прословутата сметана. Този мъж не само че е красавец, ами обича романтични комедии. Представяте ли си? Мъж, който харесва романтични комедии. При това не е гей. Спомням си как едно време двамата с Даниел се карахме заради „Бриджет Джоунс“ и „Тънка червена линия“…

— Ами ти, мила? — пита Джеймс и завива наляво по нашата улица. — Какво ще кажеш?

Ще кажа, че си пред къщата ми и се чудя дали да те поканя на кафе, мисля си аз похотливо. Вместо това отвръщам:

— Страшен филм.

Той паркира, гаси мотора и се обръща към мен. Става тихо, защото нито радиото, нито двигателят работят и аз потръпвам нетърпеливо. Вместо да ме целуне, той казва:

— Трябва да ти призная нещо.

— Така ли?

— Да. — Задържа погледа ми. — Нямам кафе.

— Така ли? — Той така ме слиса, че не знам какво друго да кажа.

— Затова не знам как да те поканя.

Обзема ме разочарование. По гърба ми преминава тръпка, когато той протяга ръка, за да ме погали по бузата. Усещам дъха му и преди да разбера какво става, той вече ме целува. Леки целувки се посипват по ухото, по ключицата, по тила.

— Но мога да те поканя и без причина.

Той се отдръпва и аз усещам как дъхът ми спира. Опитвам се да кажа нещо и се усмихвам срамежливо и успявам да изграча:

— Можеш.

Това, разбира се, означава „да“. „Да“ и на целувките в коридора у тях, и когато ръцете му се плъзнаха по гърба на тениската, и когато ме подпря на радиатора, за да почувствам възбудата му…

Щях да кажа „да“, ако всичко това се бе случило.

Само че то не стана, освен ако не броите въображението ми. Вместо това той отключи вратата у тях и ми предложи любезно питие.

— Наздраве. — Подава ми чаша шампанско и чуква чашата си в моята. Застанали сме пред камината в хола му, към който съм поглеждала неведнъж от спалнята си. Само че този път съм вътре.

Странно, представях си апартамента му съвсем различно. Няма нищо модерно, съвсем традиционен е, със старовремски лампи, библиотека от пода до тавана и огледало в позлатена рамка над камината. Безупречно чисто е. Това ми доставя огромно удоволствие. Открай време ми се искаше да се запозная с мъж, който е чист и спретнат. И ето че той се появи.

— Наздраве.

Понечвам да отпия, ала Джеймс ме спира, като поставя ръка върху моята.

— Не ме погледна в очите — протестира той.

— Така ли? — Предполагам, че се шегува, но разбирам, че говори напълно сериозно.

— Не — отвръща той, без да ме изпуска от поглед. — Значи трябва да го направим отново.

Този път срещам погледа му и той го задържа малко по-дълго, отколкото трябва, което, разбира се, е невероятно секси, и чак тогава чукваме чаши и отпиваме от шампанското. Честно казано, бих предпочела чаша кафе, но шампанското е толкова романтично, нали? Джеймс пристъпва към безупречно подредените сидита.

— Какво ти се слуша? — пита той.

— Какво имаш?

— Някой албум или нещо сборно?

— Ами… — Иска ми се да му обясня… Решавам, че няма смисъл. — Имаш ли „Уайт Страйпс“? — питам аз.

Той ме поглежда подозрително.

— Май нямам нищо тяхно. — Прокарва пръст по сидитата. Забелязвам, че са подредени по азбучен ред, за разлика от моите, които са натрупани безразборно по полиците, да не говорим, че някои са подхвърлени дори без опаковките им.

— Избери ти нещо — предлагам весело аз.

— Добре… Я да видим… — Той започва да изброява имена: — Били Холидей, Боб Дилън, Дейвид Бауи, Колдплей, Стинг, Мадона… — Докато изброява имената, имам чувството, че това е собствената ми колекция от сидита. Само дето няма „Уайт Страйпс“ и някои доста странни попадения като любимия ми албум на Били Джо Спиърс. Мама я обожаваше. Спомням си, че пееше с пълно гърло винаги, когато чуеше „Одеяло на земята“. При този спомен гърлото ми се свива, аз преглъщам и очите ми се напълват със сълзи. Спомените се връщат от някакви дребни неща. Всички казват, че рождените дни и Коледа са най-мъчителни, но истината е, че дребните неща ми напомнят най-много за нея.

— … „Рокси Мюзик“, най-доброто на „Спандау Балей“… — Джеймс ме поглежда и аз бързо преглъщам надигналата се буца в гърлото. — Добре де, ще призная срамната си тайна.

Джеймс има срамна тайна?

— Много си падах по ню романтик музиката. Ако решиш, че искаш да си тръгнеш и да не се върнеш никога повече, ще те разбера.

— Какво съвпадение. Аз бях най-запаленият фен на „Дюран Дюран“ — ухилвам се аз.

Той избухва в смях и аз усещам как ме изпълва щастие. Открай време си мечтая да се запозная с мъж, който има същия вкус като моя по отношение на музиката, ала повечето ми гаджета харесваха съвсем различни банди. Джон си падаше по пънка, Маркъс беше луд по джаза, а накрая се появи Даниел. Спомням си как пътувахме за Корнуол и се карахме дали да слушаме Снуп Дог или Нора Джоунс.

— Ами Дайдо?

— Супер — ухилвам се аз. Джеймс ми се струва облекчен.

Страшно е готин, когато се намръщи от притеснение, и аз едва успявам да се сдържа да не се приведа към него и да го целуна. Никак не ми е лесно.

Той отваря сидито и се намръщва.

— По дяволите. Вътре има друг диск.

Толкова е недоволен, че аз избухвам в смях.

— Не се притеснявай, при мен е така през всичкото време.

— Да, но при мен такива неща не се случват — мърмори той и гледа недоумяващо диска.

— Сигурно случайно си го прибрал там — предлагам аз.

— Не е възможно — отвръща той. — Никога не правя подобни неща.

Усмивката ми се стопява. Да не стане така, че някакво сиди, пъхнато в грешната обложка, ще го вкисне.

— Дай да чуем това сиди — предлагам аз. Вече започвам да съжалявам, че е толкова подреден.

Той поглежда разгневен сребърния диск и го слага в плейъра.

— Много интересно…

От скритите високоговорители се разнася китара и женски глас, нежен и много сексапилен. Тя пее на френски.

— Кой е това?

Джеймс се сеща.

— Еманюел. Стара приятелка. Изнасяше концерти в разни клубове в Париж. Боже, забравил съм, че имам този диск.

— В Париж ли си живял?

— Две години след като завърших университета. — Споменът го кара да забрави раздразнението и да поднови одевешния ни флирт. — Беше отдавна. — Преплита пръсти с моите и ме повежда към канапето.

— Много вълнуващо — обаждам се аз, по-скоро за да прикрия обзелото ме нервно напрежение, когато се отпускаме на канапето, а той ме прегръща през раменете и ме привлича към себе си. Вдъхвам мириса на поизветрелия му афтършейв, на пуканки с масло и дезодорант. Невероятно еротичен аромат.

— Знаеш ли френски? — питам аз и се опитвам да не мисля за еротични сцени.

Той повдига брадичката ми с един пръст и изрича нещо, от което не успявам да разбера и дума.

— Да ти преведа ли? — прошепва тихо той.

Не държа особено. Достатъчно ми е да слушам сексапилния му френски акцент, макар да не разбирам какво казва. Отварям уста, за да отговоря. И тогава, тъкмо в момента, когато най-малко очаквах, той ме целува.

Иха! Този превод много ми хареса. Хайде, преведи още, казвам си аз и отвръщам на целувката. Толкова отдавна не са бях целувала с никого, че вече съм забравила колко е хубаво, затова през следващите няколко мига ми се иска никога да не спре.

Само че пикочният ми мехур има други планове.

Започва да дава зор. Опитвам се да не му обръщам внимание и да не мисля за единия литър пепси-кола, която изпих в киното. Кръстосвам крака и насочвам цялото си внимание към езика на Джеймс, към ръцете му, които шарят по ребрата ми, и искрено се надявам в най-скоро време да се пъхнат под тениската.

Безполезно е. Пикочният ми мехур се кани да се пръсне.

— Къде е банята? — питам аз и се надигам с нескрито нежелание.

— А… мини през спалнята. Свързани са. — Той ми се усмихва, дръпва ръка от врата ми и аз се изправям.

— Идвам след минутка — прошепвам аз и се опитвам да се усмихна флиртаджийски, докато се измъквам навън.

Щом излизам в коридора, хуквам като обезумяла към спалнята. Както и останалата част от апартамента, и тук всичко е безупречно. Няма пълни с нахвърляни дрехи чекмеджета, както е при мен. След това забелязвам леглото, покрито с изпънати памучни чаршафи, които май са били изгладени, а възглавниците са се надули и сякаш им е наредено да не помръдват.

Въпреки че пикочният ми мехур се кани да се спука, не мога да не спра и да не се възхитя. Според ограничения ми опит неженените мъже и леглата нямат много общо. В повечето случаи дори става въпрос за проснат на пода матрак, а що се отнася до чаршафите… те или са някакви къдрави измишльотини, купени от майките им, или нещастни изпокъсани остатъци още от студентските им години. Да не говорим, че никога не се сещат да ги сменят. Всъщност повечето неженени мъже нямат представа, че неоправеното легло като нищо може да скапе една връзка още в началото. Но пък Джеймс не е като повечето мъже.

Вълнението ми се покачва и си представям как двамата се отпускаме в същото това легло по-късно, докато прекрачвам към банята и пускам лампата. Боже, какво облекчение. Смъквам дънките и те се набират около глезените ми. Небрежно оглеждам ваната на извити крачета, лъскавата кръгла сребърна мивка, списанията, натрупани на прибрана купчинка до мен. Преглеждам ги набързо — „Инвестмънт тудей“, брошура на „Около света“, „Тоалетен хумор“, която се оказва от онези книжки, които всички имат в банята — и тогава, напълно спокойна, че не съм открила нещо подозрително, като например избеляло от разлистване порно списание, аз пускам водата и отивам да си измия ръцете.

Завъртам кранчето и поглеждам към отражението си в огледалото.

Шкафчето над мивката.

Любопитството ми надделява. Опитвам се да устоя. Не трябва да му ровя в шкафчето. Това вече е грозна работа. Кой знае какво ще открия вътре.

Щом тази мисъл ми минава през главата, си спомням, че Джес ми разказа как „съвсем случайно“ надникнала под ваната на един, с когото излизала, и зърнала дантелен сутиен, заврян между ролките тоалетна хартия. Била съсипана. Не защото той й изневерявал, не защото й изневерявал с претенциозната нашумяла романистка Сабрина, ами защото Сабрина носела сутиен с чашка В.

В следващия момент ми минава друга мисъл през главата; само че този път си спомням какво ми се случи на мен, когато прерових жабката на Даниел и как открих презервативите…

Май е най-добре да надникна какво има вътре. Просто да се ориентирам.

Отварям вратичката и поглеждам. Какво облекчение да видиш, че всичко е съвсем нормално и невинно. Паста за зъби, конец за зъби, лейкопласт… Я чакай малко, това пък какво е? Виждам някаква тубичка в дъното и посягам към нея и в същия момент събарям аспирина. Той пада в мивката с гръм и трясък. По дяволите! Бързо го връщам на мястото му и поглеждам тубичката в ръката си — крем с витамин Е.

В този момент започвам да се чувствам виновна. Какви ги върша? Не е моя работа да ровя из шкафчето на Джеймс. На мен няма да ми стане никак приятно, ако той започне да рови в моето шкафче в банята и открие тайните ми запаси от депилатор, тубата Канестен, която пазя за спешни случаи, и огромните превръзки, които си слагам вечер, докато съм в цикъл. Потръпвам, затварям вратата и бързо си слагам гланц за устни. Защо въобще надничам в шкафчето му, след като той ме чака? Попивам устните си с тоалетна хартия и бързо гася лампата.

Връщам се в хола с празен пикочен мехур и розови устни, готови за целувки. Канапето се оказва празно.

Я виж ти!

Заставам сама насред хола и усещам как ме сграбчва разочарование, ала след миг забелязвам светлина в малкия кабинет в края на коридора. Влизам и откривам Джеймс надвесен над лаптопа си, а пръстите му пробягват шеметно по клавиатурата. Той вдига поглед.

— Няколко бързи имейла. — Протяга ръка към мен. — Имам един клиент в Сидни, много важен клиент… — добавя той, пуска ръката ми и ме придърпва към себе си.

Отпускам се на скута му и прехвърлям ръка през раменете му, убедена, че на важния клиент ще му се наложи да почака. Трябва да призная, че умът ми препуска толкова напред, че започвам да се колебая дали да остана при него цялата нощ и дали няма да ме уважава повече, ако се прибера у нас по някое време. Само че той решава вместо мен.

— Мила, имаш ли нещо против да отложим за друг път?

Очевидно съм била напълно слисана, защото той обяснява:

— Австралия е с десет часа напред. Ако изчакам до утре сутринта, може да се окаже прекалено късно. Съжалявам, но тази вечер трябва да поработя.

Ха, ха, много смешно. Вглеждам се в очите му, за да забележа искрици на смях, но в тях се вижда единствено отражението на компютъра му. В този момент ми става ясно, че той изобщо не се шегува. Усещам и разочарование, и някакво неприятно чувство.

— Да, разбира се — отвръщам аз. — Няма проблем. — Насилвам се да се усмихна и се опитвам да не мисля колко развълнувана бях за тази вечер, колко усилия положих за себе си: да си обръсна краката, да епилирам косъмчетата около бикините, да си сложа най-сексапилното бельо, просто за всеки случай. Въпреки това не мога да се сдържа. Адски съм вкисната. Да не говорим, че се чувствам неловко. Смъквам се от коленете на Джеймс и се опитвам незабележимо да наместя дантелената прашка, която се завряла в дупето ми, но тя не иска да помръдне. — И на мен ще ми се отрази добре да си легна по-рано — лъжа аз и се преструвам, че се прозявам.

Той приглажда коса назад и се усмихва.

— Значи утре вечер си свободна, нали?

— Съжалявам, заета съм. — Тъкмо се каня да му обясня, че двамата с Лайънъл ще ходим да видим някаква нова изложба в Кенсингтън, ала замълчавам и преценявам, че е по-добре да не споделям. Знам, че е детинско, но се чувствам пренебрегната, защото Джеймс ме отпраща и не полага никакво усилие да ме убеди да остана. Честно казано, понякога ти се повръща от истински джентълмени.

— Ами на следващата вечер?

— На работа съм.

Той извива заинтригуван вежди.

— Псевдотюдорска сватба в Хамптън Корт — обяснявам напрегнато аз.

— А, ясно — кима сериозно той и устните му се извиват в усмивка. — За съжаление аз заминавам за Цюрих в сряда и ще остана два-три дни. — Поглежда ме, сякаш за да прецени реакцията ми, и накрая пита: — Ами в петък?

— Може би. — Опитвам се да не отговоря направо.

— В такъв случай, може би ще ти сготвя нещо за вечеря.

Поглеждам го. Тъмните му ириси са изпъстрени със сиви точици. Спомням си месеците, в които ми се искаше да ме забележи. Ето че сега съм се отпуснала на коленете му и той предлага романтична вечеря, която ще прекараме на свещи.

Стягам се. Стига, Хедър, ти наистина си една неблагодарна дърта крава.

— С удоволствие — прошепвам аз и се навеждам към него, за да го целуна.

За бога, какво повече мога да искам?