Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (17)

Седемнайсета глава

— Сбръчкан кренвирш? — предполага Джеймс. Той слуша разказа ми, без да откъсва очи от мен.

По дяволите, Хедър.

Първата ни среща започна толкова съвършено. Вместо да се чудя какво да облека, се спрях на първото, което пробвах: рокля от тъмнолилав сатен, която открих в магазин втора ръка преди няколко месеца, която страхотно отива на новите ми розови обувки. Вместо бижута си вдигнах косата с малките лъскави шнолки, които са в чекмеджето ми от цяла вечност, но така и не бях събрала кураж да си ги сложа.

Обикновено не пробвам нови неща — изправям си косата и я зализвам със серум, но този вечер ми се искаше да се понаглася. Много ми се искаше да съм различна, да се погледна в огледалото и да видя нещо по-различно от Хедър в дънки и тениска, бившето гадже на Даниел с дебелите крачета и щръкналата къдрава коса, а зашеметяваща Хедър, приятелката на Джеймс със секси рокля и красива прическа, затова се направих както бе показано на една снимка във „Вог“ и ако искате вярвайте, но се получи. Получи се чак до малките къдри, увиснали над ушите.

Джеймс ме взе точно в осем и таксито ни докара в този великолепен малък италиански ресторант в Сохо. Оберкелнерът ни поведе към маса със запалена свещ, закътана в романтичен ъгъл на градината, сервитьорът ми наля леденостудено шампанско, а Джеймс ми каза, че изглеждам страхотно. След това настана мълчание.

Не говоря за дълго неловко мълчание, а по-скоро за напрегнато мълчание. По време на това мълчание погледите ни се преплетоха и той ми се усмихна, а аз се изчервих и се почувствах като истинска флиртаджийка.

Затова запълних мълчанието, както винаги правя, когато съм неспокойна, с приказки. Най-лошото е, че започнах да говоря за първото, което ми дойде наум, по-точно, смешката с Джак, бъдещата рокзвезда. И пениса му.

Поглеждам Джеймс и ми се иска да се скрия под масата.

— Там е работата, че вече не мога да си спомня… — опитвам се да се измъкна аз. Отпивам голяма глътка шампанско. Хайде, Хедър, измисли какво да кажеш. Нещо забавно. Нещо, което да покаже, че не си някоя глупачка, която мисли единствено и само за пениси. Опитвам се да измисля. Хайде, мисли, мисли!

И в този момент ми просветва.

— Чета страшна книга.

Той ме поглежда с интерес.

— Коя?

— Много е хубава. — Поглеждам го в очите, готова да разиграя асото си. — Казва се „Животът на Пи“. — Опитвам се да не се усмихна триумфално, но ми е безкрайно трудно. Бързото мислене не е за мен.

— Да, отзивите бяха изключителни. — След това, направо не е за вярване, той сбръчква нос. — Истината е, че не можах да преглътна първите две глави.

Сърцето ми се свива.

— Не можа ли?

— Не. Накрая се отказах. Трябваше да упорствам прекалено много. Очевидно подобни четива не са за мен. — Той се пресяга през масата и ме погалва по ръката. — Кажи ми, какво ти хареса в нея?

Тъкмо отпивам нова глътка шампанско. Мехурчетата гъделичкат носа ми и аз потискам кихавица.

— Ами…

Господи, тази моя голяма уста.

— Ами…

Опитвам се да кажа нещо. По дяволите. Трябваше да си приказвам за размерите на пенисите.

— Защото много ми пасна, когато подпрях с нея масичката за кафе — отвръщам аз. — Малко се клатеше. — Усмихвам се нервно.

Джеймс обаче мълчи. И не се смее. В очите му няма и помен от усмивка.

— А, ясно.

Струва ми се озадачен. Следва ново мълчание. Само че този път е доста неловко. И този път аз не се опитвам да го запълня.

Добре че сервитьорът пристигна, за да ни вземе поръчката и да предложи специалитетите на заведението.

— Има пилешко, телешко, заек, паста, ризото и десетина вида салати…

— Всичко ми се струва чудесно — отвръща Джеймс. — Какво предпочиташ, мила?

Мила ли каза?

Каза го толкова небрежно, толкова естествено, с толкова обич, сякаш го изричаше непрекъснато и дори не забеляза.

Само че го каза.

В този момент притесненията ми се изпаряват. Не мога да повярвам. Той е толкова мил. Жените чакат години наред някой мъж да се обърне към тях така интимно, а Джеймс ме нарече „мила“ още на първата ни среща.

— Наистина всичко ми се струва вкусно — отвръщам аз, сякаш не се е случило нищо необикновено, въпреки че ми се иска да се изстрелям към тоалетната и да се обадя на Джес по мобилния. Само че тази вечер тя е на първата си среща с Грег. А дори да не беше, аз съм на трийсет и би трябвало да се държа като зряла жена.

Изпъвам гръб и отправям на Джеймс изискана усмивка на опитна жена, или поне така си мисля.

— Аз съм вегетарианка — отвръщам хладно. — Според съквартиранта ми съм риботарианка, защото ям риба…

— Ти сериозно ли говориш? — прекъсва ме ококорен Джеймс. Тъкмо започвам да се чудя какво толкова съм казала, когато той чуква чашата си в моята. — И аз съм вегетарианец.

— Какво невероятно съвпадение. — Той наистина е съвършеният за мен мъж, казвам си аз. Поглежда ме така, че започвам да се чувствам замаяна, а този път шампанското не е виновно.

— Кажи какво предпочиташ, леща с ядки или по-скоро бързаш да стоплиш в микровълновата някоя готова порция макарони със сирене?

— Второто, разбира се — усмихвам се аз. — Мразя ядки. Имам алергия от тях.

— Не може да бъде! И аз!

— Сериозно?

— Не, не е вярно. — Той се усмихва и клати глава. — Но мога да не ги ям, ако предпочиташ.

— Не ме притесняват — смея се аз. — Всичко е наред. Харесваш ми такъв, какъвто си.

Протяга ръка и докосва пръстите ми, които са се впили в чашата шампанско.

— Наистина ли?

Поглеждам ръката му, покрила моята, и усещам как потръпвам.

— Наистина.

Сервитьорът се прокашля, за да привлече вниманието ни.

— Избрахте ли? — пита търпеливо той.

Джеймс затваря менюто, без да пуска ръката ми. Обръща се към сервитьора, отправя ми ленивата си усмивка и пита:

— Бихте ли приготвили една порция макарони със сирене?

 

 

Става все по-хубаво и по-хубаво. След вечерята, за която Джеймс настоя да плати, пием капучино и похапваме тирамису в бар „Италия“, кафене в Сохо, след това се качваме на такси, за да се приберем. Това му е хубавото, когато излизаш на среща със съседа: прибирате се заедно.

По пътя Джеймс ме забавлява с разни истории — как сестра му редовно го биела, когато играели на бесеница, как приготвял ризото с гъби и сирене, как получил белега на китката, след като се преобърнал с шейна още на шест. Най-интересното беше, че събирал кураж да ме покани на среща месеци наред.

— Никога не беше подходящо. Непрекъснато се засичахме, но се страхувах като някой малоумник…

— Ти си се страхувал? — повтарям аз, неспособна да повярвам.

— Ами, да — отвръща той изумен, че се съмнявам в думите му. — Всеки път, когато се виждахме, ти ми обръщаше гръб. Останах с впечатлението, че не те интересувам…

Да не си гъкнала, Хедър!

— А вчера, когато те видях в магазина на госпожа Пател, си казах: „Какво толкова. Покани я, Джеймс. В най-лошия случай ще ти откаже“.

Не мога да повярвам на ушите си.

— Извинявай, да не би да те плаша с тези признания?

— Не, не…

— Да, да. Просто исках да знаеш как се чувствам.

Таксито вече е на нашата улица. Слизаме и тръгваме по тротоара, като се навеждаме, за да избегнем ниските клони.

— Аз не съм от хората, които обичат да играят разни игри — признава тихо той. — Не се интересувам от правилата, че трябвало да се чака три дни, преди да се обадиш. Ако някой ти харесва, защо да не се обадиш веднага? Защо да не бъдеш откровен и да не кажеш направо как се чувстваш?

Поглеждам го подозрително и си казвам, че всичко това е прекалено хубаво, за да е истина, когато той прави нещо неочаквано. Хваща ме за ръката. Насред улица. Без дори да съм го помолила. За повечето хора може и да е нищо, но за мен е едно малко чудо. Свикнала съм мъжете да се оплакват от публичните прояви на нежност. Обикновено са склонни да ме държат за ръка не повече от пет минути, след това започват да се преструват, че ги сърби носът, или че искат нещо. Не и Джеймс. Той стиска пръстите ми, сякаш никога няма да ги пусне.

— Стигнахме. — Спирам с истинско нежелание пред нас. Тъмно е. Сигурно Гейб е навън, казвам си аз, когато Джеймс ме прегръща през кръста и ме привлича към себе си.

— Прекарах страхотна вечер.

Обляна в златната светлина на уличната лампа, аз се чувствам замаяна.

— И аз — прошепвам и се вглеждам в тъмните му очи.

— Питах се…

— Да? — чакам, тръпнеща от напрежение. Въпреки че нямам кой знае какъв опит в ходенето по срещи, знам, че сега е моментът, когато трябва да го поканя на кафе. А знам, че кафето е евфемизъм за какви ли не други неща, които нямат нищо общо с нескафе.

— Ще се видим ли пак?

След като пък аз се питах докъде да стигна (целувките са позволени на първа среща, но ако поиска да остане цялата нощ, ще трябва да проявя твърдост и да му откажа), въпросът му ме сварва неподготвена.

— Ами… да… разбира се — отвръщам аз и усещам прилив на радост, но също и на разочарование, че срещата ни е към края си.

— Какво ще кажеш утре вечер да отидем на кино? — предлага той.

Замислих се за миг дали да не се престоря, че трябва да проверя ангажиментите си. Не защото може да има нещо (знам, че нямам ангажименти), а просто по навик. След това си спомням, че Джеймс не играе игрички, затова няма смисъл и аз да си играя с него.

— Разбира се — усмихвам се аз. Боже, колко е хубаво да срещнеш мъж, който не се прави на интересен. Какво облекчение. Така няма да се налага през следващите дни да се тормозя дали ще ми се обади или не.

— Да мина ли да те взема към седем? Преди това можем да отидем да изпием по чаша.

— Става.

Усмихвам се сексапилно, а той се навежда над мен.

— Лека нощ, Хедър.

Значи това е. Целувката. Тръпна в очакване. Искаше ми се да целуна Джеймс още от мига, в който го видях. Затварям очи и вдигам с готовност лице към него.

Напълно неподготвена съм, когато устните му докосват бузата ми и той казва:

— Благодаря за прекрасната вечер.

Отварям рязко очи. Това ли е всичко? Очаквам да има още нещо, но продължение няма, затова отвръщам малко рязко:

— И аз. Лека нощ, Джеймс. — Надявам се да не забележи колко неловко съм се почувствала. — До утре.

Той ме изчаква да изровя ключовете си и да вляза, след това пресича, за да се прибере у тях.

От коридора го наблюдавам как се отдалечава и слушам стъпките му по асфалта, мисля си за срещата и си казвам, че Джеймс притежава всичко, което искам от един мъж — красив е, мил, истински джентълмен, не е от онези типове, които само гледат как да те вкарат в леглото си. Не съм разочарована, че не дойде на кафе, нито че не се опита да ме целуне. Това означава, че първо иска да ме опознае като човек.

Силно мяукане привлича вниманието ми. Били Смит се появява от сенките. Не, не съм разочарована. Поемам котката на ръце, забождам нос в оранжевата козина и заключвам вратата.