Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (16)

Шестнайсета глава

Пред обвитите с бръшлян стени на Кю Гардънс са се събрали десетина от гостите на сватбата. От булката все още няма и следа, а до церемонията остава едва половин час и те бързат да изпушат по една последна цигара и да си пооправят дрехите. Повечето са по на двайсет, току-що излезли от университета, съдейки по плетените етно гривни и черната очна линия, да не говорим, че костюмите не са строго официални, а роклите — прекалено къси и разголени.

Една от блондинките е в съвсем прилепнала черна рокля от ликра, очертала всичките й сланинки. Оглеждам гостите и се опитвам да избера някой, от когото да изпрося цигара.

— Извинете, ще ме почерпите ли с една цигара… — Използвам целия си запас от женски чар и се усмихвам на двайсет и няколко годишен младеж, който още не се е отървал напълно от тийнейджърското акне.

Очевидно несвикнал с женско внимание, той се стряска.

— Да, да, разбира се — заеква той и бърка в джоба на сакото, което, ако мога да съдя по дължината на ръкавите, е взето назаем от по-дребен приятел. — Вие приятелка на булката ли сте? — пита срамежливо той и вади пакет „Силк Кът“.

По-добре това, отколкото нищо. Дръпвам една цигара.

— А, не, аз съм фотографката.

— Ти си фотографката? Страхотно — възкликва приятелят му, на когото не бях обърнала внимание, тъй като говореше по мобилния и беше с гръб към мен. Момчето е невероятно красиво. И го знае. — Защо някой път не ме снимаш? Аз съм фронтмен на една банда. — Казва го небрежно и ме поглежда с нацупена полуусмивка.

Тъкмо се каня да му кажа, че съм просто асистентката, когато момчето с цигарите се обажда:

— Не го слушай Джак, той си е такъв. — След това ми подава запалка. — Аз съм Франсис.

Усмихвам се мило. Защо, когато мъжете са по двойки, винаги единият е милото момче, най-добрият приятел на момичето, а другият е красавецът, който забърсва всички момичета.

— Чуй се само, Сплескан — сумти Джак и го блъска по рамото, въпреки че в същото време се ръкува с мен. На бузите на Франсис избиват две червени петна, затова пък Джак се ухилва самоуверено, защото знае, че изглежда страхотно. Господи, какъв гадняр. Как ми се иска някой да го постави на мястото му.

Обръщам се към Франсис.

— Много ти благодаря — усмихвам се аз, след това обвивам ръката му с длани, за да ми запали цигарата. Той щраква няколко пъти и най-сетне пламъкът излиза. Аз дърпам като зажаднял пушач. — Много ми беше приятно да се запознаем.

— И на мен. — Той ми се усмихва с благодарност. За разлика от Джак, който измърморва нещо, което не мога да повторя, но беше от рода, че хората нямали чувство за хумор, и се обръща към русата с впитата черна рокля.

Проправям си път през множеството към вана на „Завинаги заедно“. Напоследък почти не пуша, особено когато съм на работа, но днес съм нервна. Дръпвам от цигарата. Наистина съм много нервна.

Разбрах, че нещо не е наред още щом Брайън ме взе днес сутринта. Вместо да си побъбрим, както обикновено преди сватба, ние пътувахме смълчани, а той не спря да барабани с пръсти по волана. Нещо го измъчваше, това беше повече от очевидно, но не ми се искаше да попитам какво точно, защото съм страхливка. Освен това така имах възможност да помечтая за Джеймс.

След това, когато спряхме на паркинга, мобилният му звънна. Той измърмори, че обаждането било важно, и ме помоли да го оставя сам. Всичко това беше прекалено скрито-покрито и напълно нетипично за Брайън, който обикновено бъбри, стиснал телефона между ухото и рамото, и в същото време върши хиляди други неща. За разлика от повечето мъже, той успява да се справи с няколко задачи едновременно.

Този път беше различно. Този път посвети цялото си внимание на онзи, който го търсеше. Все още крачи по паркинга. Сивият му ленен костюм се развява, телефонът е притиснат към ухото, а лицето му е много сериозно. Топлият бриз довява отделни думи от разговора.

— А-ха… Да… Разбира се… Напълно разбирам…

Сърцето ми се свива. Май новините не са никак добри.

Покрай всичко, което се случи напоследък, не се бях замисляла над признанието на Брайън, че бизнесът не върви, че му трябва чудо, някаква огромна поръчка, за да не се наложи да ме освободи. И ето че сега, когато се връща, аз усещам колко съм напрегната.

— За какви суми говорим? А-ха… А-ха… Така ли? Толкова много?

Господи! Сигурно звъни някой от банката и иска плащане по кредита. Поглеждам към черните му обувки, докато хрущят по чакъла. Напрежението ми става все по-силно. Как ми се иска да изнамеря една огромна пищна сватба.

— Хедър, трябва да говоря с теб.

Гласът на Брайън прекъсва мислите ми. Бърза към мен, а сакото му се е отворило. Притиснал е ръце към гърдите си, сякаш няма търпение да сподели страхотна новина. Стъпквам цигарата, бъркам в чантата за ментов бонбон и го лапвам.

— Казвай — настоявам уплашено аз. Сдъвквам ментовия бонбон.

— Имам страхотна новина.

— Страхотна? — повтарям аз.

— Изключителна — подскача той и по лицето му се разлива усмивка. Поставя ръце на раменете ми. — Трябва да седнеш.

Когато ме настанява на една от дървените пейки около тревата, аз го поглеждам объркана.

— Мислех, че звънят от банката заради кредита. — Посочвам мобилния му телефон.

— Не бяха от банката. — Той се клати ту на пети, ту на пръсти. Толкова е неспокоен, че не може да застане на едно място. — Но говорим за много пари.

— Къде му е страхотното тогава?

— Новината е страхотна. Невероятна, Хедър — напомня ми той. — Просто върхът.

Не мога да повярвам. Шефът ми съвсем се е смахнал. Най-сетне му се сопвам:

— Брайън, ще престанеш ли? Няма ли да ми кажеш какво му е хубавото, когато ти искат един куп пари?

— Кой ти е казал, че ми искат?

— Ти ми каза. Миналата седмица. Не помниш ли разговора във вана, когато спомена, че можело да се наложи да ме освободиш?

— Това е минало-заминало — отвръща небрежно той и размахва ръка във въздуха. — Много неща могат да се случат за една седмица. За една седмица, както дължиш много пари, може да се окаже, че ти предлагат много пари. Особено ако става въпрос за клиент като херцогът на Хърли, чиято дъщеря е тръгнала да се омъжва.

— Говориш за лейди Шарлът? — прекъсвам го аз.

— А-ха.

— Русата шавливка, дето снимката й е вечно в списанията ли?

— А-ха.

— Тази седмица я бяха снимали на някакъв купон с Парис Хилтън. Тези двете са като близначки — клатя глава аз.

— Само че глезените на лейди Шарлът са по-дебели — доверява ми Брайън шепнешком. — Приятелите ми папараци разправят, че краката й били като на мъж.

— Ами? — шепна аз.

— Да — кима компетентно Брайън.

— Не е възможно да се жени. Нали е само на двайсет и една, не повече.

— И шестнайсет да е, пет пари не давам, стига всичко да е законно.

В този момент се усещам.

— Какво? Искаш да кажеш… ние ли ще снимаме на сватбата й?

— Ние с теб, малката. След три седмици!

— Не е ли малко бързо? — Не знам какво друго да кажа.

— Очевидно всичко е решено в последния момент, тихо и покрито, защото не искат пресата да научи. Херцогинята се обади. Звънна и преди няколко дни, беше съвсем неочаквано. Помни ме от шейсетте.

Веднага ставам заядлива.

— Значи знаеш от няколко дни.

Той вдига ръка, за да се защити.

— Трябваше да си мълча. Не беше сигурно и не исках да ти давам напразни надежди.

— Брайън, това е страхотна новина! — Невероятно щастлива съм, затова скачам от пейката и го прегръщам.

— Това е истинско чудо! — възкликва той, а аз го прегръщам развълнувана.

Нали исках да стане чудо? Ето го и чудото. Някакво раздвижване прекъсва мислите ми.

— Булката пристига. — Поглеждам към хората.

Брайън е застанал на пръсти, за да надникне над главите им.

— Не, някакъв идиот са го полели с нещо. — Той се смее презрително.

Надничам през рамото му и забелязвам идиота. Та това е Джак, бъдещата рокзвезда. Само че този път не ми се вижда толкова красив. По лицето му се стича напитка, капе по ризата му и подозрително прилича на водка с боровинков сок. Той се опитва да каже възмутен нещо. Нали ми се искаше някой да го постави на мястото му.

— Гаден измамник! — Това е гласът на русото момиче с тясната черна рокля. — Ти за какъв се мислиш? За жребец ли? Не че имам нещо против, но само устата ти е голяма, а оная ти работа е като…